Вълните

След разочарованието ми от „В Тоскана“ по-рано тази седмица, днес гледах един хубав спектакъл на Народния театър – „Вълните“ на Арлет Ричи. Вдъхновен от романа на Вирджиния Улф, спектакълът е точно това, което трябва да бъде една пиеса за камерна сцена – съзерцателна и умна, без да е прекалено монотонна или статична. Петима приятели се събират на морския бряг, за да си спомнят за онова, което ги свързва – да преживеят тази трансформация, която е възможна само със старите приятели –да се върнат към началото на мечтите си и към чистотата на младостта си. Всеки е постигнал в живота си онова, което е искал, но съотнесено с представите на обществото за успех, а сравнено с детските им обещания и мечти, изглежда никой не е истински щастлив. Освен липсващият, шестият от тях, който е имал късмета да умре млад и така да остане завинаги желан, обичан, смел, просто безсмъртен. Отлична актьорска игра, която почти компенсира леката хаотичност на текста на моменти. Започвам с любимата си Снежина Петрова и не по-малко прекрасните Мария Каварджикова, Юлиян Вергов, Ивайло Герасков и Рени Врангова. Може би единствената ми забележка е, че пиесата е претоварена със смисъл и емоции – носталгия, тъга, сарказъм, меланхолия, ирония, гняв – поднесени отново и отново на всеки десет минути са емоционално твърде много за зрителя. Все пак, както и при четенето на текста на Вирджиния Улф, всеки сам за себе си намира конкретните думи и чувства, които да запази за спомен. Приятен час и половина, може да го отбележите в театралния си календар.