От всички претенденти за Нобеловата награда за литература, Харуки Мураками е вероятно най-превеждания и популярен писател в България. Но далеч не само заради това – и най-обичания. Сигурна съм в това, защото знам колко го харесваме аз и приятелките ми, как купуваме всичките му книги, звъним си една на друга „Хайде, прочете ли я вече?“ и как за всяка от нас той е по някакъв начин абсолютно личен и съкровен автор. Както са и собствените ни сънища…
Първата книга на Мураками, която прочетох беше „Хроника на птицата с пружина“. Спомням си как четях и емоциите ми бяха толкова силни, че оставях книгата настрана, за да си почина и само след минута продължавах, нетърпелива да видя какво предстои. И нито един път не познах какво ще се случи. Същото беше и с „Кафка на плажа“, с „Норвежка гора“, със „Спутник, моя любов“, с „Преследване на дива овца“ и с всяка следваща негова история. Книгите на Мураками са като сънища – в един момент се оглеждаме в уж познат, но всъщност магически свят, след това ни става страшно, нещо сякаш ни стиска за гърлото и в следващия ни залива такова щастие, все едно политаме и се реем в безтегловност. Част от историите са съвсем лични и трогателни – красивата любов, родена от писма, силната обич между приятели, безкрайното любопитство на детето или необяснимата меланхолия на младостта. Други са наглед преувеличени, но всъщност знаем, че сме ги виждали някога – дете, което е по-смело от възрастен, котки, които знаят отговорите или запустяла стара къща, която е цял свят сам за себе си. Зад привидно ежедневните действия на всеки от героите се крие тайна, чува се музика и се разплита история, която читателят може да довърши сам. Мураками е непредсказуем и не натрапва поуки. Той просто ни води по ръба на реалното и понякога надничайки отвъд виждаме тъмната бездна на нищото, но отсам винаги ни чака един мъж, готов да помогне, един котарак на кафяви ивици и една несподелена любов. С други думи всичко, за което си заслужава да се живее…
