Добре, знам, че и книгата завършва така. Знам, че истинската победа над злото предстои във „Властелина“. Знам също, че има любов, която е невъзможна. Накрая – знам, че има трагически герои, които по правилата на жанра трябва да умрат, и чиято смърт е абсолютно закономерна и нищо не може да се направи...
И все пак, направо се чувствам опустошена. Финалът на „Хобит“ – „Битката на петте армии“ – ме съсипа от напрежение и накрая, вместо да ми даде да си отдъхна, ме довърши с един, не – с два удара. За разлика от предходната серия, която беше изкуствено и излишно удължена, тази беше толкова наситена с действие, че в един момент ти идва в повече. А и действието се състои в батални сцени, коя от коя по-зрелищни. Те прекъсват само за да видим една друга битка – на психологическо ниво – между честта и алчността, между добродетелта и порока, между дълга и заслепяващата сила на злото.[[more]]Макар Питър Джаксън да е обвиняван в много грехове, аз лично смятам, че той остава верен на любимата тема на Толкин – борбата между доброто и злото не само като някакъв огромен апокалипсис, но и като ежедневна, малка и дори понякога скучна битка в самите нас, в сърцата ни и в ежедневния ни живот. Това, което също много ме впечатли в книгите преди години, беше способността на Толкин да обрисува така майсторски всяка от расите – на джуджетата, на орките, на елфите, на хобитите и на хората, и в тази съпоставка да няма морален победител. Всеки има право на избор и какъв ще бъде той, не е ясно до самия край. В това Джаксън също е великолепен. Толкова, че съм склонна да му простя много неща – например липсата на осезаем край, който след смъртта на Торин щеше малко поне да ни утеши.
За мен лично този филм е достоен, макар и много, много тъжен финал на една киноепопея, която, подобно на книгите на Толкин, няма равна на себе си. Но аз съм фен, няма как да кажа друго.
