Театърът, който прави Явор Гърдев, е безпогрешно разпознаваем – умен, запомнящ се, красив. И също така с много герои, неизменно с декорите на Никола Тороманов, със сложен текст, с неудобни въпроси. Липсваха ми всички тези компоненти в последните му постановки, които по една или друга причина са в недостиг на някои от изброените съставки.
„Наблюдателите (Хипотеза за отвъдното)“ е съвършеният „гърдевски“ театър – съвсем нова пиеса на Константин Илиев, събрала в себе си ерудицията и мъдростта на може би най-големия жив български драматург, с много близки до българите, но същевременно общочовешки теми. Стратегически пиесата е поставена в камерната зала на Народния театър, където Никола Тороманов е доближил пространството максимално близо до публиката, а емоциите на героите се усещат почти физически. Единственото неудобство е това, че поради малкия брой места, намирането на билети е почти невъзможно.
Откриващото действие е много ефектно – в наши дни, в малък град, смъртта застига съдията Станимир (Цветан Алексиев) в двора на къщата на хаджи Станьо (Христо Петков). Стопанинът, отдавна покойник, внезапно се появява лично в имота си и двамата мъже започват сложен и многозначителен разговор за субстанцията на съществуващото и природата на доброто и злото. Съдията носи своите колебания и грехове, които вече е късно да изкупи – всяка намеса в реалния свят е недопустима, всяко връщане назад – невъзможно. Решението е да се намери измерение, макар и отвъдно, в което да се примирим с направените приживе компромиси. Задача, с която изглежда се борят хора далеч по-велики от корумпирания съдия и неверен съпруг Станимир. Постепенно на сцената се появяват образи от българската и световна история, за които сме чели само в книгите. Всеки от тях също търси изкупление и носи вината на решенията, взети приживе. Левски, Ботев, Достоевски и доста други разпознаваеми и легендарни фигури разказват за малко познати епизоди от живота си, без и за миг да звучат прекалено фалшиво или патетично.
Не намерих информация кой е гримьорът на представлението, но наред с изразителните костюми на Свила Величкова, актьорите до един изглеждат почти плашещо убедителни. Това се подсилва значително от емоционалната приповдигнатост на текста и напрежението във всички диалози и конфликти, разиграващи се на сцената. И макар че при подобен сюжет е неизбежна известна плакатност и дидактичен тон, тук това е почти незабележимо и лесно може да се прости.
Трудно е да се открои някой от актьорите, тъй като всички се сливат с образите си – Ана Пападопулу, Благовест Благоев, Димитър Николов, Елена Телбис, Емил И. Марков, Илиана Коджабашева, Йосиф Шамли, Кире Гьоревски, Леарт Докле, Мартин Димитров, Ненчо Костов, Павлин Петрунов, Стефания Колева.
Театърът все по-рядко успява да изпълни своята благородна и висока мисия – едновременно да образова и да вълнува. Този го прави отлично.
