Изключително въздействаща, абсолютно актуална и страхотно изиграна, тази пиеса в театър „Зад канала“ е перфектен избор за начало на сезона.
„Законът на Архимед“ е пиеса на Жузеп Мария Миро в превод на Нева Мичева, постановката е на Стилиян Петров. Историята е обикновена, разбираема и напълно възможна тук, там и навсякъде.
Жорди е учител по плуване на малки деца. Той е симпатичен, внимателен и мил към децата. Един ден, опитвайки се да убеди едно от уплашените момченца да влезе в басейна, Жорди го прегръща и целува. Жестът му изглежда невинен до момента, в който за това научават родителите.
В следващия момент всичко изглежда съвсем различно – дали Жорди всъщност не отива твърде далеч в нежността си към децата, дали шефката му не го защитава прекалено много, а колегата му не крие нещо. Героите в пиесата са най-обикновени хора, двама треньори и тяхната началничка, но погледнати от определен ъгъл разговорите им изглеждат двусмислени, шегите – странни, а поведението – някак непонятно.
Викът на Ана е вик от бездната на нейното страдание, на отчаяния й опит да запази човешкото у себе си и Жорди.
Пенко Господинов в ролята на Жорди е в коронния си образ на очарователен мъж, който крие мрачни тайни – също както в „Пухеният“, „Когато дъждът спря да вали“ или „Чиста къща“. Пиесата е като пъзел от различни диалози и след всяка следваща сцена Жорди изглежда малко по-различен – по-невинен, по-виновен, по-добър, по-лош. Колегата му, простодушен и страхлив човечец (в ролята Петър Калчев, абсолютно перфектен) объркано се вглежда в разговорите и шегите, които двамата разменят от години. И макар че и двамата са безупречни, най-силният и ясен глас в пиесата е женски.
Ирини Жамбонас в ролята на Ана е покъртителна. Може би единствената еднакво силна женска роля в „Зад канала“ е тази на Анастасия Лютова като Лив Щайн. Ана е сдържана и разумна жена, която също има своето минало и причини да не бърза да раздава присъди. Студенината й е едновременно нейна слабост и сила. Има няколко начина да се изобрази такъв тип жена на сцената, Ирини Жамбонас и режисьорът са избрали един по-емоционален подход. Викът на Ана е вик от бездната на нейното страдание, на отчаяния й опит да запази човешкото у себе си и Жорди.
Трябва обезателно да добавя и лаконичната, но красноречива сценография на Венелин Шурелов и изразителните костюми на Елица Георгиева. Отлично представление във всяко отношение.
