Както Джокондата на Леонардо е символ на Лувъра, така „Раждането на Венера“ на Ботичели е символ на галерия "Уфици" във Флоренция. Но най-вече е символ на италианския Ренесанс.
Днес във Флоренция нейното невинно лице гледа отвсякъде – магнити за хладилници, ключодържатели, чинийки, престилки за готвене, тефтерчета, торбички, светещи химикалки, моливчета... Нейната уникалност е преминала през мелачката на потреблението, за да можем, ние, хорицата на XXI век, да я имаме – където си пожелаем по възможно най-обикновен начин. Като едни насилници.
Миналата неделя прекарах три-четири часа в галерията. А пред „Раждането на Венера“, до която се стига в сравнително ранен момент от обиколката, се застоях много. Не колкото пред „Пролет“, която ми харесва повече, но много. Толкова, че няколко дни след това мисля за тази картина и в какво точно се състои красотата й, защо е символ на Ренесанса, кой определи това, кой каза, че това е най-хубавата картина, по какво се различава от другите...
И моите напълно аматьорски изводи в крайна сметка обобщих така: не може да се каже, че нещо е хубаво, защото на теб лично ти харесва или не, когато го гледаш. Цивилизацията и красотата са нещо много по-сложно, голямо и значимо от това дали конкретно на един човек нещо му харесва.
На пръв поглед за мен „Раждането на Венера“ е хубава картина. Изключвам това, че я намирам леко кичозна (след като съм я видяла на милион магнити за хладилници, тя е и огромно клише все пак). Виждам я светла, жива, харесва ми роклята на женската фигура вдясно, която е разкошна. Картината „пръска радост“ и ме кара да се чувствам добре, щастлива, да се усмихвам. Но самите фигури ми се струват като апликации. Не виждам особена преспектива, дълбочина. Самата Венера ми се струва в леко крива и неестествена поза. Шията й е твърде дълга. Гърдите – твърде малки. Пръстите (особено на краката, които винаги ме шокират в картините от тази епоха), са едри и все пак търсещи някакво изящество, чрез определен жест или раздалечаване... И все пак е жива, прекрасна, нежна, невинна. Великолепна.
Така че какво ѝ е на тази картина? Оказва се, че има какво и че всичките ми въпроси имат отговори, което затвърди и друг мой аматьорски извод – нищо в изкуството не е случайно, всичко е натрупване. Всичко е образование. Никой просто така не се е събудил, за да нарисува каквото и да било ей така, просто защото е гениален.
Има още...
Дъжд от рози, стеснителен жест на момиче, което прикрива голотата си. Крехък баланс, почти осезаемо движение, вълнообразни линии навсякъде. Картината сякаш се полюшва пред очита ти. Сандро Ботичели я е нарисувал през 1485 година. Картина, каквато хората не са били виждали от хилядолетие. Грациозна, благородна, изложена напред фигура, която е напълно осъзнато човешко същество.
С векове на голотата се е гледало като на символ на греха, срама и унижението, тя е рисувана в мръсни, тъмни краски. А красотата е била подозрителна – намеса на дявола! А сега се разкрива едно друго същество. Венера, богинята на любовта, е възхвала на човека – красив, достоен! Произведение, което бележи стъпването в друга ера. Модерна, човешка и все пак като ехо от едно друго време. Ботичели черпи вдъхновенито си за тази картина директно от античната класика. Следвал е описанието на Венера на неговия съвременник Анджело Полициано, а той е направил това по старогръцка фреска, нарисувана от Апелес (най-известният художник) за Александър Велики.
Моделът, от който се е възхищавал, е статуята на Венера от Праксителес (Медичите, които са осиновили Ботичели, са имали римско копие на тази статуя, а той е бил направо влюбен в нея).
Венера на Ботичели е представена в момента на раждането й, странно прикрила голотата си с коса и жест, заобиколена от атрибутите си – перлената раковина, от която се ражда, и розите. Отляво е Зефир, богът на западния вятър. До него е жена му, нимфата Флора, пролетният вятър. Двамата подухват с уста, за да изведат Венера на брега, където една от грациите я чака, за да я покрие с тъкан, с десен с лилави цветя, символ на насилието.
Но картината не е просто възраждане на античното изкуство, тя е много различна от изкуството на съвременници на Ботичели. Докато те се стремят да създадат дълбока преспектива, Ботичели прави обратното. Художниците по това време са омекотявали контурите на фигурите, за да ги слеят още повече с прогресиращата перспектива. А Ботичели изобщо не е създал такава преспектива и е очертал остро всички контури (затова фигурите изглеждат като залепени за фона). В крайна сметка има разлика и с модела – за разлика от античната статуя, тук няма точни пропорции. Лицето и шията на Венера са по-дълги, раменете – по-тесни, а коремът е по-заоблен. Ботичели нарушава всички принципи на класическата пропорция, не се е съобразил и с класическата стабилност, затова Венера изглежда небалансирана. С тези решения художникът се разграничава и от оригинала, и създава нещо съвсем ново.
Голотата й не е греховна, нито подозрителна, а чиста. Лицето й е невинно, изражението стеснително, жестовете скромни. Лицето й е почти същото като това на Дева Мария от „Мадоната с нара“, която също се намира в "Уфици".
Така че философите на времето я даряват с християнски добродетели – честност, чистота, невинност. Това е странен опит да се съгласува католицизма с паганските богове на античността. В резултат обаче се ражда истински култ към Венера.
Картината е рисувана вероятно за подарък за младоженци, така че в нея има и известен еротизъм – очертаното под роклята тяло на грацията, позата, в която са краката на Зефир и жена му. Това създава още по-голямо впечатление за движение, което от невинно се превръща в еротично. Движението по-късно се превръща и в любим начин на ренесансовите художници да илюстрират възбуда, екстаз, чувственост.
„Раждането на Венера“ не е нито класическа, нито средновековна. Тя е типична за италианския Ренесанс, обърнат с лице към живота и чувствата, дори когато внимателно се смесват християнската религия с паганските суеверия.
И въпреки това 10 години, след като е нарисувана, тя е забравена за следващите три столетия.
Но това е друг разказ.
