Започва Седмицата на испанското и ибероамериканското кино (от 19 ч. в “Люмиер”), и тъй като (за пореден път) входът е безплатен, очаквам клошари с набраздени лица и приведени тела и бивш соц-култ елит (разлика в поведението и външния вид почти няма), както и блъскане на входа поне четвърт час предварително (на такива мероприятия подраняват хора, които ще закъснеят и за собственото си погребение)...
Събитието се открива с “Испанска афера” (английското заглавие на “Осмо поколение баск”, пускал съм вече линк), най-касовото испанско заглавие на отминалата година (дори, и особено, в САЩ), който съм гледал с превод от английски (половината закачки между баски и андалусийци се губят) и затова ще повторя. Друг добър филм е единствено “Цветя” (пак баски), аржентинските продукции са без превод, а липсват точно най-нашумелите – “La isla minima” (виж поста, иберийският “Истински детектив”); “El Nino”; “Magical Girl”... А аз се подготвих за феста с последния испански филм от нашумелите и награждаваните, който бях пропуснал (освен неоткриваемия “Magical Girl”) – “Земеровки” на дебютантите Хуанфер Андрес и Естебан Роел (актьор по принцип), с две номинации за “Гоя” (нов режисьор и главна женска роля за Макарена Гомес) и една статуетка за “мейкъп”, както и оценка 6,9 в IMDB. Специфичен и странен, плашещ и особен, но, хм, добър...
1950-а, стара достолепна кооперация в Мадрид. Монце (голяма Макарена Гомес, къде са я крили) е 40-инагодишна стара мома, която не излиза дори на стълбището (явно страда от агорафобия), със слабо бледо лице с хлътнали бузи и скули като закачалки, огромни трескави очи, в които като облачна луна в бистро планинско езеро се отразява неописуем ужас, и кокалеста, слаба, облечена в черно фигура. Тя живее с по-малката си сестра Клара (Надя де Сантяго), мило, чисто и спретнато лъчезарно момиче с приятно личице и заоблено тяло, покорно и послушно, но със свои тайни и на прага на тийнейджърски бунт. Майката е починала (при раждането на второто си дете), а бащата (както винаги, велик Луис Тосар) се е запилял по време на гражданската война, Монце шие (много е добра), за да изкарва прехраната (Клара също работи), а постепенно сме всмукани в нейния вътрешен свят, изтъкан от плашещи и подозрителни видения, включително и на семейния патриарх, който се оказва груб, раздразнителен, безчувствен простоват тиранин с уклон към непровокирано насилие (и като че ли по-добре, че е изчезнал без следа).
Един ден се чува трясък на входната врата и по-голямата сестра отваря – съседът от горния етаж Карлос (Уго Силва), добре сложен плещест привлекателен млад мъж, е паднал по стълбите и е в несвяст, ударил се е лошо и си е счупил десния крак. Монце го прибира, без да казва на сестра си (която не след дълго разбира) и без да вика доктор, облекчавайки болките му със собствения си морфин и държейки го полуупоен...[[more]]Дотук – останалото трябва да се види. Ще подскажа: има нещо от “Мизъри”, по малко от Хичкок и много (те имаха подобен роман) от Боало-Нарсьожак, а от мрачното минало изскачат кръвосмешение, убийство (“rightous kill”), скрит труп. В клаустрофобичната атмосфера на апартамента двете сестри (по определението на жертвата Карлос) са като земеровки – подобни на мишки животни, които копаят тунели и дебнат плячката си, но всъщност се дебнат помежду си. Едната е добра, другата лоша, но какво, ако точно злодеят се е жертвал благородно и великодушно, предпазвайки другия от ужаса и поемайки насилието и физическия и душевен терор върху себе си? Имаме ли право да го виним, че в него нормалността се е предала и се е пречупил като клечка за зъби в лапата на боксьор?
Развръзката е кървава натуралистична вакханалия, ситуацията е сринала всички задръжки, ала въпреки това чувството е като че ли вдишваме пречистен и пълен с озон планински въздух, защото зловонието на престъпленията, тайните, предразсъдъците и табутата си е отишло. А психологизмът и емоциите издигат филма доста над обикновеното заглавие в жанра.
Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, статии от който публикуваме с неговото съгласие.
