ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Животът като форма на изкуство – Дейвид Бауи в Берлин

Животът като форма на изкуство – Дейвид Бауи в Берлин

Да се влезе на изложбата, посветена на Дейвид Бауи, изисква солидна доза търпение – на опашката се чака поне три часа. Пред „Мартин Групиус Бау“ в Берлин има оградено с въжета специално място и там търпеливо се редят феновете. Аз, трябва да призная, не съм от тях. Разбира се, неговата музика е била фон на моя живот, както и на всеки друг мой връстник, но истинската ми любов към Дейвид Бауи започва и завършва с киното. Затова все пак отделих един ден и се наредих на опашката. И преживях вълшебно и вълнуващо пътешествие.

Мястото на Дейвид Бауи в съвременната култура е толкова голямо и видимо, че няма как да бъде подценено – музикант, поет, художник. Сценограф, дизайнер, продуцент. Фотограф, певец, актьор. Ексцентричен, талантлив, неповторим – в няколкото зали на експозицията са показани всички лица на този необикновен човек, станал пример за поколения объркани и странни души.

Роден през 1953 година, Бауи става известен в началото на 70-те и има щастливата съдба да е част от онова поколение музиканти, които стават абсолютни идоли. Преди това подобен статус имат само актьорите.Семейството на Дейвид Робърт Джоунс, както е истинското му име, не е богато и изложбата започва с възстановка на къщата им в предградията и талоните за храна – в Англия купонната система се запазва почти десет години след войната. В тази обстановка се ражда Дейвид и училището не изглежда да предлага кой знае какви перспективи – той го напуска само на 16. За сметка на това не спира да учи през целия си живот. Това е и в основата на успеха му – светът влиза първо в ума му, после в творчеството му. Дейвид чете непрекъснато, ходи на театър и опера, пътува много и винаги обикаля музеите и галериите в градовете, където е, обича музиката истински – не само своята. Цялата тази информация, заедно с новините в науката, политиката и религията, които също следи внимателно, се пречупват през особената призма на Бауи и стават част от изкуството му.

В картини, текст, ръкописи, инсталации, видео, костюми и много музика е показан пътят на Дейвид Бауи от самото начало до днес. Всяка зала е неочаквана, музиката е подбрана от Тони Висконти и съжалявах през цялото време, че не мога като останалите посетители веднага да запея всяка песен. Защото музиката е в основата на този свят, изтъкан и от много други съставки.

Вече няма такива музиканти, това е тъжната истина. Зад всяка съвременна „звезда“ стоят десетки професионалисти, които планират стратегиите и вземат решенията. Дейвид прави всичко сам. Дори и грешките си. Зад всеки негов образ и превъплъщение, зад сценографията на турнетата и костюмите му, зад обложките на албумите и работата с гост-музикантите, е той самият. Дори когато работи с най-големите имена в модата като Хеди Слиман, Алекзандър Макуин или Вивиан Уестууд, той не им дава свобода, а точно знае какво иска. Скици, обяснения, рисунки – всичко започва и завършва с Бауи.

В Берлин има добавена допълнителна част към експозицията, посветена на престоя на Дейвид в града между 1976 и 1978 година, където той записва три албума – така наречената „Берлинска трилогия“ - Low (1977), Lodger (1979) и великият Heroes (1977).

А костюмите… за тях мога да разказвам безкрайно. Също и за филмите, за снимките и рисунките, за цялата магия на един артист, избрал да не бъде като другите.

На тръгване установих, че съм била в света на Бауи точно три часа. Нищо чудно, че отвън се чака толкова много. Тръгнах си абсолютно очарована и вдъхновена. Защото може би не всеки от нас може да пресъздаде в творчество пъстрия свят наоколо, но поне можем да го опознаем и преживеем.

Родена с „риза“ (увита в плацентата), което навсякъде по света е знак за голям късмет. Майка й четяла в болницата „Време разделно“ и я кръстила Елица. Нашата Елица обича да се смее – случвало се е много пъти приятели да я разпознават по смеха – идва от другия край на заведението. Така е научена вкъщи – сдържа гласа си, когато е ядосана, но никога не спи...