ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Адв. Илиев: Все по-малко жени се борят срещу насилниците си

Може би вече сте попадали на аргументираните съвети и коментари на адвокат Емил Илиев, особено ако въпросите около домашното насилие и насилието, основано на пола, ви касаят лично. Той се занимава с тази изключително чувствителна тема цели 20 години, като в началото на практиката му домашно насилие в България няма. Има битови недоразумения. Законът за защита от домашното насилие (ЗЗДН) е приет през 2005 г., а криминализирането му стана факт чак през 2019 г. Въпреки това все още в България много жени живеят в условията на насилие и го приемат за нещо нормално. Защо се случва това и доколко е реалистично да възлагаме големи надежди на проектозакона за изменение и допълнение на ЗЗДН или съдбата на жертвите е в ръцете на самите жертви? Или дори в ръцете на техните насилници? Попитахме адвоката.

Откога се занимавате с темата за домашното насилие?

Поне от 20 години. Тогава формулировката "домашно насилие" я нямаше - бяха "битови престъпления" или битови недоразумения по-скоро, като на домашното насилие не се обръщаше много сериозно внимание. Смяташе се, че един шамар, една псувня са нещо съвсем нормално тогава. Но домашното насилие се изразяваше основно при бракоразводните дела по вина, като се изтъкваше за вината от едната страна, че съпругът й я биел - общо казано. Да уточня - посягане, шамар, обида - още тогава се смяташе за престъпление в смисъла на Наказателния кодекс. В последствие се направи крачка напред и създадоха вече Закона за защита от домашно насилие, но смятам, че той е твърде недостатъчен. 

Другата, много по-голяма стъпка, която беше направена е домашното насилие да бъде инкриминирано, където се предвиждат много по-строги и по-тежки наказания. 

Вие ли избрахте тази сфера или тя ви избра?

Аз се занимавам основно с наказателно право, с бракоразводни дела, с дела за издръжка и родителски права и някак си стана естествено, когато дойдоха първите ми клиенти по отношение на домашно насилие - имам предвид клиентки - между другото, аз защитавам и мъже, но най-вече защитавам децата. И тъй като децата 99% от случаите следват майките си, затова и жените в домашно насилие са много повече от клиентите ми мъже.

Винаги акцентирам върху децата.

Дори и към този момент не се обръща достатъчно внимание, когато става въпрос за престъпления срещу тях, включително и домашно насилие. И тъй като установих, че ЗЗДН има много недостатъци и не е достатъчен, за да може да защити една жертва, условно казано, от домашно насилие, тогава естествено отидохме и към Наказателния кодекс (НК), като аз мисля, че там трябва да се наблегне. Върху наказателната част, защото домашното насилие е престъпление. 

На база опита ви кои са най-често срещаните грешки, които жените правят, когато решат да излязат от цикъла на насилието?

Въобще не можем да говорим за грешки тогава. Няма как. Примерно, влизаш в една връзка, ти не можеш да знаеш какъв човек ще имаш насреща. "Тя е сгрешила, че е избрала този човек" - няма такова нещо. Влизаш в една връзка, влагаш чувства и в един момент се оказваш в капан, в клопка. Тогава трябва да направиш всички усилия. Има много и голяма разлика дали една жена в такава токсична връзка има деца или е сама. Ако е сама, тя много лесно може да излезе от тази връзка - като правни способи, но и житейски. Понякога няма защо да води дела, просто трябва да напусне човека.

Нещата се усложняват обаче, ако тя има деца от връзката. Като казвам връзката - няма значение дали е сключила брак или живее на семейни начала с въпросния човек. Вече има значение, когато предприеме правни действия. А ако има и повече деца и ако някое от децата е от предишна връзка, то нейната ситуация се усложнява изключително много. Отделно, много от жените не могат да осмислят, че това е домашно насилие. Те мислят, че е нещо нормално да бъдеш бита, унижавана, обиждана. Тоест, тук жената трябва да се обърне към специалист. 

Първото нещо, което трябва да направи е да се обърне към психолог или терапевт. След това вече идва и юридическата, адвокатската помощ. 

Има много мои клиентки, които казват, че те не са насилвани физически и след това виждам медицинско, което показва, че прешлените на врата й, където най-много е удряна, са изкривени. И не мога да я убедя, че това е домашно насилие. Аз не мога да изземам функциите на психолога, не е моя работа, макар че се опитвам някой път да го направя, за да бъде успокоена, да осъзнае в каква ситуация е и най-вече да ме разбере какви правни способи има. От тук нататък, когато жената го разбере това нещо, се започва една много тежка борба. Адвокатът, който си избере, трябва да й покаже правните способи, правните оръжия, които ще й помогнат да излезе от тази връзка. В никакъв случай не казвам, че е много лесно. Напротив, много е трудно. 

При домашното насилие терапевтът и адвокатът трябва да работят съвместно, паралелно. Много е трудно единия без другия. Психологът може да помогне, за да осъзнае жената, че това е насилие. Защото наистина все още в България много жени живеят в домашно насилие и го приемат за нещо нормално. 

Участвате в групата Не си сама - заедно срещу насилието.

Съвсем случайно попаднах на тази група, аз имам Facebook от скоро. Даже ме посъветваха от неправителствените организации да си направя профил и да пиша в групата, ако мога да помогна със съвети - не е много, но давам съвети. Горе долу се опитвам да ориентирам хората в условия на домашно насилие какво трябва да направят и казусите са много. 

Скоро в групата имаше фрапантен случай на майка, която трябва с ЧСИ да търси детето си - това прецедент ли е или се случва?

Десислава се казва жената, говорил съм с нея. Тя се беше свързала с мен, при нея е много по-сложно. От една страна имаме закони, това е вярно, не може да се отрече, но тези закони невинаги се спазват. В никакъв случай няма да кажа, че системата не работи - която и да е тя, правосъдната в случая - не, това не е така, но невинаги работят както трябва и невинаги хората, особено в полицията, са достатъчно компетентни, за да могат да свършат работа.

Специално при Десислава са отишли с полиция, искали са да вземат детето, но просто полицията не си е свършила работа. 

Знам какво мога да я посъветвам, но това означава да я вкарам в безкрайно много дела, а една жена, която е в условията на домашно насилие, трябва да води само необходимите дела, защото в един момент на нея й омръзва, изморява се, изтощава се - психически и финансово. Затова само най-необходимите дела, за да може да реализира своите права, независимо дали ще е по отношение на детето или по отношение на насилника. 

Ставате ли свидетел на институционален тормоз? Когато някои от двамата родители постоянно обстрелва другия с нови и нови съдебни дела и жалби.

Това става непрекъснато. Всеки ден се чувам с няколко такива жени. Всяка седмица почти имам по 2 или 3 дела за домашно насилие. Насилникът отсреща обикновено обвинява жената, че е болна, луда, наркоманка, алкохоличка - това е пълна програма. Всъщност той има психични проблеми, това са т.нар. кверолантни психопати, които съдят за всяко нещо, подават молби, жалби, завеждат дела, като целта е да изтощят жената. Те са много постоянни. И това е една от причините, поради които винаги съветвам жените да говорят с психолози, които да ги поддържат във форма, да им вдъхват увереност, да не се отказват.

Колко често жените се отказват да водят битка?

Ако преди на 4 жени една може да се реши да води дела и да се бори, сега тази бройка се е увеличила - на 6-7 жени само една се съгласява да се бори. Има статистика например, че домашното насилие е увеличено многократно, особено по време на пандемията, но никъде няма да намерите статистика колко жени се отказват. Въобще колко жени започват тази борба. А това е борба, аз не намирам по-мека дума. Никъде няма статистика и колко от тези жени са майки, колко деца имат, какъв пол са децата, от тази връзка ли са, дали имат собствено жилище, дали имат работа - много са нещата. Това са фактори, които трябва да се знаят, за да се случи наистина борбата с домашното насилие. Просто така да се издигат лозунги, това не помага. 

Скоро бях в Перник с една клиентка в районното. То беше облепено цялото в плакати "Не на домашното насилие", цялото фоайе, в последствие ги махнаха, оставиха два-три. Но там полицаят ми каза, че по принцип нямат практика да приемат адвокати.

Тоест, че жените са сами навсякъде?

Не, че не се спазва законът. В много случаи се импровизира. В много случаи се пренебрегва това като проблем. Децата се приемат за косвени жертви на домашното насилие, а това не е вярно. Децата са преките, непосредствени жертви на домашното насилие. Всъщност това е, което е за мен основната причина, за да се занимавам вече ежедневно с домашно насилие.

Интервюто продължава на следващата страница...

Деница Стефанова е повече момиче от града, отколкото журналист, въпреки че има 7-годишен опит зад гърба си в различни медии. Преди време решава да зареже професията и да започне да участва в нещата, които допреди само е отразявала с камера и микрофон или с диктофон и фотоапарат. Днес отново захваща познатите оръдия на труда плюс клавиатурата, за да ни покаже какво е научила от другата страна, да н...