ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Александрина Пендачанска: Страната ни има нужда от пресъздаване

Александрина Пендачанска е звезда на оперното изкуство по света в продължение на вече 30 години. И посланик на България на големите оперни сцени. На 19 години печели конкурса „Антонин Дворжак“ в Карлови Вари, Международния певчески конкурс в Билбао и конкурса UNISA в Претория. Записът на „Агрипина“ (2011) й носи номинация за Grammy. На BBC Music Magazine Award 2012 е победител в рубриката Награда за опера. „Милосърдието на Тит“ (2006) печели две номинации Grammy за най-добър класически албум и най-добър оперен запис. „Дон Жуан“ (2007) става Избор на редактора на Gramophone, „Индоменей“ (2009) – Диамант на Opera Magazine.

За 30 години Пендачанска има 70 роли. От предкласиката (Попея, Агрипина) до музиката на XX век (Саломе, Кризотемис), от Белканто и Верди (Семирамида, Ермионе, Сомнамбула, Елизабет II, Луиза Милер, Еболи) до Бетховен (Фиделио) и Вагнер (Кундри), от колоратурен сопран (Царицата на нощта) до мецосопран (Кармен).

На 2 април в зала 1 на НДК ще можем да съпреживеем мултимедийния концерт-спектакъл „Това съм аз“, с някои от най-ярките роли на примата. С оркестъра на Пловдивската държавна опера под диригентството на Мартин Пантелеев. Всъщност Александрина Пендачанска започва пътя си именно от зала 1, преди 30 години – с ролята на Виолета в „Травиата“ от Джузепе Верди.

С какво си спомняте началото преди 30 години?

Мисля, че най-вече с нетърпението и желанието на това дете, което съм била тогава, да покаже за какво е мечтало и за какво се е готвило през цялото си детство. Това беше осъществяване на една мечта. Свързвам го с нетърпение и с очакване за някакви велики неща, които ще се случат на сцената на НДК, и те действително се случиха! То беше великолепно преживяване и за мен, и за цялото ми семейство, пък и за публиката, защото пак беше неочаквано събитие и една изненада за тази софийска публика, на която едно 17-годишно момиче се представи така. Изненада.

С какво си спомняте ролята тогава?

Пях Виолета от „Травиата“, пях една от ариите й, опитах се, нищо не съм успяла да изиграя, защото никаква игра няма, то е едно, не бих го нарекла толкова стъписано, но все пак несигурно момиченце – в своето сценично присъствие. Но все пак, вижте какво нещо е младостта, Виолета е основната, най-забележителната роля на майка ми Валери Попова. Тя много играеше Виолета и по света, и тук, в България, и е първата опера, която аз съм гледала на живо, и може би е първата опера, която съм чула изобщо, защото тя я е учила, докато аз съм била бебе. Така че схванала съм доста, психоаналитично и интересно е да се види как съм взела ролята на майка ми, за да изляза на сцената за първи път.

Много интересно. Наскоро четох една книга, „Ние сме нашият мозък“ от Дик Сваб. Това е един холандски учен невролог, който казва, че животът ни се предопределя още в майчината утроба. Ето че музиката е повлияла на Вас и на Вашето развитие.

Да, със сигурност. Аз преди да се родя, съм слушала музика. Моите деца, горките, също. Така че в нашето семейство това върви по наследство. Майка ми също – баба ми е пианистка, леля ми Антонина също, и двете са в буквалния смисъл отраснали под рояла на баба ми Вера Бонева, така че в нашето семейство така се случва.

Добре, да погледнем по друг начин на тези 30 години. Вашата кариера е връстник на свободата в България. Вие сте част от израза на тази свобода. А именно – пътешествието на българския талант извън страната ни, за да може светът да го оцени високо. Кои са най-ценните спирки за Вас от това Ваше пътешествие?

Би било нормално да се отговори с това кое смятам за най-голямо постижение или най-големи успехи, а всъщност истината е, че за да продължи тази кариера толкова дълго и за да съхраня възможността днес, 30 години по-късно, да продължавам да пея и да сме на прага на този юбилей, отговорът много повече се крие в неуспехите и разочарованията, отколкото в успехите и признанието. Това е самата истина.

Бих казала, че най-важните неща за изграждането ми като певица и като човек са били уроците, които съм научила благодарение на неуспехите си.

Кои са най-важните от тях?

Първо това, че в младостта си имах една увереност и една арогантност, която след това се заплаща. Аз я платих тази цена, това ме промени като човек, но за съжаление пък ми затвори няколко театъра, за което аз съм си виновна... разбирате ли колко е голям абсурдът? Например това, че никога не пях в „Метрополитън“, още не е късно, тъй като в момента водим преговори с „Метрополитън“, но така или иначе досега не се е случило през тези 30 години, и то е само заради една моя грешка. Много е смешно, сега звучи смешно, тогава не звучеше. Поканиха ме да пея като втори състав на Анджела Георгио, която току-що беше направила огромен бум и току-що беше изгряла да пее „Травиата“, и аз казах, че никога няма да пея втори състав и не отидох в „Метрополитън“. И казах, че освен това „Травиата“ всеки може да изпее, въобще не ме интересува изобщо да пея „Травиата“. Но ако искате да ме поканите вие и аз да дойда да ви удостоя с моето присъствие, трябва да възстановите постановката на „Семирамида“ и тогава ще дойда да пея в „Метрополитън“. И аз помня погледа на този човек Джонатан Френ, който ме гледаше, аз по това време съм на 27 години, той ме гледаше и не можеше да повярва какво се случва. Всъщност сега, 20 години по-късно, отново сме в разговори със същия този Джонатан Френ вече от позицията на един нормален зрял човек, на когото сега все пак му обяснихме, че не съм същото същество, което тогава е говорило с него. Ето такива грешки, които са продукт единствено само на детска, бих я нарекла, или младежка неадекватност, продиктувани от арогантност, са грешки, за които сама съм си виновна.

На какво ви научиха Вашите най-верни спътници на сцената, Моцарт и Верди?

На различни неща. Двамата са безпощадни по различен начин. При Моцарт се изисква много добро моделиране на инструмента и математическа прецизност в техническото изпълнение. Да, това също би могло да важи за Верди, но при него са необходими и други качества. При Моцарт основната необходимост е музикалната и техническата прецизност, при Верди е необходима вокалната прецизност, вокалната способност на певеца да се справи с чисто вокалната трудност. Така че те са различни, но са двете страни на една и съща монета.