Александрина Пендачанска е звезда на оперното изкуство по света в продължение на вече 30 години. И посланик на България на големите оперни сцени. На 19 години печели конкурса „Антонин Дворжак“ в Карлови Вари, Международния певчески конкурс в Билбао и конкурса UNISA в Претория. Записът на „Агрипина“ (2011) й носи номинация за Grammy. На BBC Music Magazine Award 2012 е победител в рубриката Награда за опера. „Милосърдието на Тит“ (2006) печели две номинации Grammy за най-добър класически албум и най-добър оперен запис. „Дон Жуан“ (2007) става Избор на редактора на Gramophone, „Индоменей“ (2009) – Диамант на Opera Magazine.

За 30 години Пендачанска има 70 роли. От предкласиката (Попея, Агрипина) до музиката на XX век (Саломе, Кризотемис), от Белканто и Верди (Семирамида, Ермионе, Сомнамбула, Елизабет II, Луиза Милер, Еболи) до Бетховен (Фиделио) и Вагнер (Кундри), от колоратурен сопран (Царицата на нощта) до мецосопран (Кармен).

На 2 април в зала 1 на НДК ще можем да съпреживеем мултимедийния концерт-спектакъл „Това съм аз“, с някои от най-ярките роли на примата. С оркестъра на Пловдивската държавна опера под диригентството на Мартин Пантелеев. Всъщност Александрина Пендачанска започва пътя си именно от зала 1, преди 30 години – с ролята на Виолета в „Травиата“ от Джузепе Верди.

С какво си спомняте началото преди 30 години?

Мисля, че най-вече с нетърпението и желанието на това дете, което съм била тогава, да покаже за какво е мечтало и за какво се е готвило през цялото си детство. Това беше осъществяване на една мечта. Свързвам го с нетърпение и с очакване за някакви велики неща, които ще се случат на сцената на НДК, и те действително се случиха! То беше великолепно преживяване и за мен, и за цялото ми семейство, пък и за публиката, защото пак беше неочаквано събитие и една изненада за тази софийска публика, на която едно 17-годишно момиче се представи така. Изненада.

С какво си спомняте ролята тогава?

Пях Виолета от „Травиата“, пях една от ариите й, опитах се, нищо не съм успяла да изиграя, защото никаква игра няма, то е едно, не бих го нарекла толкова стъписано, но все пак несигурно момиченце – в своето сценично присъствие. Но все пак, вижте какво нещо е младостта, Виолета е основната, най-забележителната роля на майка ми Валери Попова. Тя много играеше Виолета и по света, и тук, в България, и е първата опера, която аз съм гледала на живо, и може би е първата опера, която съм чула изобщо, защото тя я е учила, докато аз съм била бебе. Така че схванала съм доста, психоаналитично и интересно е да се види как съм взела ролята на майка ми, за да изляза на сцената за първи път.

Много интересно. Наскоро четох една книга, „Ние сме нашият мозък“ от Дик Сваб. Това е един холандски учен невролог, който казва, че животът ни се предопределя още в майчината утроба. Ето че музиката е повлияла на Вас и на Вашето развитие.

Да, със сигурност. Аз преди да се родя, съм слушала музика. Моите деца, горките, също. Така че в нашето семейство това върви по наследство. Майка ми също – баба ми е пианистка, леля ми Антонина също, и двете са в буквалния смисъл отраснали под рояла на баба ми Вера Бонева, така че в нашето семейство така се случва.

Добре, да погледнем по друг начин на тези 30 години. Вашата кариера е връстник на свободата в България. Вие сте част от израза на тази свобода. А именно – пътешествието на българския талант извън страната ни, за да може светът да го оцени високо. Кои са най-ценните спирки за Вас от това Ваше пътешествие?

Би било нормално да се отговори с това кое смятам за най-голямо постижение или най-големи успехи, а всъщност истината е, че за да продължи тази кариера толкова дълго и за да съхраня възможността днес, 30 години по-късно, да продължавам да пея и да сме на прага на този юбилей, отговорът много повече се крие в неуспехите и разочарованията, отколкото в успехите и признанието. Това е самата истина.

Бих казала, че най-важните неща за изграждането ми като певица и като човек са били уроците, които съм научила благодарение на неуспехите си.

Кои са най-важните от тях?

Първо това, че в младостта си имах една увереност и една арогантност, която след това се заплаща. Аз я платих тази цена, това ме промени като човек, но за съжаление пък ми затвори няколко театъра, за което аз съм си виновна... разбирате ли колко е голям абсурдът? Например това, че никога не пях в „Метрополитън“, още не е късно, тъй като в момента водим преговори с „Метрополитън“, но така или иначе досега не се е случило през тези 30 години, и то е само заради една моя грешка. Много е смешно, сега звучи смешно, тогава не звучеше. Поканиха ме да пея като втори състав на Анджела Георгио, която току-що беше направила огромен бум и току-що беше изгряла да пее „Травиата“, и аз казах, че никога няма да пея втори състав и не отидох в „Метрополитън“. И казах, че освен това „Травиата“ всеки може да изпее, въобще не ме интересува изобщо да пея „Травиата“. Но ако искате да ме поканите вие и аз да дойда да ви удостоя с моето присъствие, трябва да възстановите постановката на „Семирамида“ и тогава ще дойда да пея в „Метрополитън“. И аз помня погледа на този човек Джонатан Френ, който ме гледаше, аз по това време съм на 27 години, той ме гледаше и не можеше да повярва какво се случва. Всъщност сега, 20 години по-късно, отново сме в разговори със същия този Джонатан Френ вече от позицията на един нормален зрял човек, на когото сега все пак му обяснихме, че не съм същото същество, което тогава е говорило с него. Ето такива грешки, които са продукт единствено само на детска, бих я нарекла, или младежка неадекватност, продиктувани от арогантност, са грешки, за които сама съм си виновна.

На какво ви научиха Вашите най-верни спътници на сцената, Моцарт и Верди?

На различни неща. Двамата са безпощадни по различен начин. При Моцарт се изисква много добро моделиране на инструмента и математическа прецизност в техническото изпълнение. Да, това също би могло да важи за Верди, но при него са необходими и други качества. При Моцарт основната необходимост е музикалната и техническата прецизност, при Верди е необходима вокалната прецизност, вокалната способност на певеца да се справи с чисто вокалната трудност. Така че те са различни, но са двете страни на една и съща монета.