Лица

Александрина Пендачанска: Страната ни има нужда от пресъздаване

Свободата е една отговорност, защото свободата означава, че ти сам имаш право да определиш своята съдба и своя живот и как ще го изживееш.

Александрина Пендачанска е звезда на оперното изкуство по света в продължение на вече 30 години. И посланик на България на големите оперни сцени. На 19 години печели конкурса „Антонин Дворжак“ в Карлови Вари, Международния певчески конкурс в Билбао и конкурса UNISA в Претория. Записът на „Агрипина“ (2011) й носи номинация за Grammy. На BBC Music Magazine Award 2012 е победител в рубриката Награда за опера. „Милосърдието на Тит“ (2006) печели две номинации Grammy за най-добър класически албум и най-добър оперен запис. „Дон Жуан“ (2007) става Избор на редактора на Gramophone, „Индоменей“ (2009) – Диамант на Opera Magazine.

За 30 години Пендачанска има 70 роли. От предкласиката (Попея, Агрипина) до музиката на XX век (Саломе, Кризотемис), от Белканто и Верди (Семирамида, Ермионе, Сомнамбула, Елизабет II, Луиза Милер, Еболи) до Бетховен (Фиделио) и Вагнер (Кундри), от колоратурен сопран (Царицата на нощта) до мецосопран (Кармен).

На 2 април в зала 1 на НДК ще можем да съпреживеем мултимедийния концерт-спектакъл „Това съм аз“, с някои от най-ярките роли на примата. С оркестъра на Пловдивската държавна опера под диригентството на Мартин Пантелеев. Всъщност Александрина Пендачанска започва пътя си именно от зала 1, преди 30 години – с ролята на Виолета в „Травиата“ от Джузепе Верди.

С какво си спомняте началото преди 30 години?

Мисля, че най-вече с нетърпението и желанието на това дете, което съм била тогава, да покаже за какво е мечтало и за какво се е готвило през цялото си детство. Това беше осъществяване на една мечта. Свързвам го с нетърпение и с очакване за някакви велики неща, които ще се случат на сцената на НДК, и те действително се случиха! То беше великолепно преживяване и за мен, и за цялото ми семейство, пък и за публиката, защото пак беше неочаквано събитие и една изненада за тази софийска публика, на която едно 17-годишно момиче се представи така. Изненада.

С какво си спомняте ролята тогава?

Пях Виолета от „Травиата“, пях една от ариите й, опитах се, нищо не съм успяла да изиграя, защото никаква игра няма, то е едно, не бих го нарекла толкова стъписано, но все пак несигурно момиченце – в своето сценично присъствие. Но все пак, вижте какво нещо е младостта, Виолета е основната, най-забележителната роля на майка ми Валери Попова. Тя много играеше Виолета и по света, и тук, в България, и е първата опера, която аз съм гледала на живо, и може би е първата опера, която съм чула изобщо, защото тя я е учила, докато аз съм била бебе. Така че схванала съм доста, психоаналитично и интересно е да се види как съм взела ролята на майка ми, за да изляза на сцената за първи път.

Много интересно. Наскоро четох една книга, „Ние сме нашият мозък“ от Дик Сваб. Това е един холандски учен невролог, който казва, че животът ни се предопределя още в майчината утроба. Ето че музиката е повлияла на Вас и на Вашето развитие.

Да, със сигурност. Аз преди да се родя, съм слушала музика. Моите деца, горките, също. Така че в нашето семейство това върви по наследство. Майка ми също – баба ми е пианистка, леля ми Антонина също, и двете са в буквалния смисъл отраснали под рояла на баба ми Вера Бонева, така че в нашето семейство така се случва.

Добре, да погледнем по друг начин на тези 30 години. Вашата кариера е връстник на свободата в България. Вие сте част от израза на тази свобода. А именно – пътешествието на българския талант извън страната ни, за да може светът да го оцени високо. Кои са най-ценните спирки за Вас от това Ваше пътешествие?

Би било нормално да се отговори с това кое смятам за най-голямо постижение или най-големи успехи, а всъщност истината е, че за да продължи тази кариера толкова дълго и за да съхраня възможността днес, 30 години по-късно, да продължавам да пея и да сме на прага на този юбилей, отговорът много повече се крие в неуспехите и разочарованията, отколкото в успехите и признанието. Това е самата истина.

Бих казала, че най-важните неща за изграждането ми като певица и като човек са били уроците, които съм научила благодарение на неуспехите си.

Кои са най-важните от тях?

Първо това, че в младостта си имах една увереност и една арогантност, която след това се заплаща. Аз я платих тази цена, това ме промени като човек, но за съжаление пък ми затвори няколко театъра, за което аз съм си виновна... разбирате ли колко е голям абсурдът? Например това, че никога не пях в „Метрополитън“, още не е късно, тъй като в момента водим преговори с „Метрополитън“, но така или иначе досега не се е случило през тези 30 години, и то е само заради една моя грешка. Много е смешно, сега звучи смешно, тогава не звучеше. Поканиха ме да пея като втори състав на Анджела Георгио, която току-що беше направила огромен бум и току-що беше изгряла да пее „Травиата“, и аз казах, че никога няма да пея втори състав и не отидох в „Метрополитън“. И казах, че освен това „Травиата“ всеки може да изпее, въобще не ме интересува изобщо да пея „Травиата“. Но ако искате да ме поканите вие и аз да дойда да ви удостоя с моето присъствие, трябва да възстановите постановката на „Семирамида“ и тогава ще дойда да пея в „Метрополитън“. И аз помня погледа на този човек Джонатан Френ, който ме гледаше, аз по това време съм на 27 години, той ме гледаше и не можеше да повярва какво се случва. Всъщност сега, 20 години по-късно, отново сме в разговори със същия този Джонатан Френ вече от позицията на един нормален зрял човек, на когото сега все пак му обяснихме, че не съм същото същество, което тогава е говорило с него. Ето такива грешки, които са продукт единствено само на детска, бих я нарекла, или младежка неадекватност, продиктувани от арогантност, са грешки, за които сама съм си виновна.

На какво ви научиха Вашите най-верни спътници на сцената, Моцарт и Верди?

На различни неща. Двамата са безпощадни по различен начин. При Моцарт се изисква много добро моделиране на инструмента и математическа прецизност в техническото изпълнение. Да, това също би могло да важи за Верди, но при него са необходими и други качества. При Моцарт основната необходимост е музикалната и техническата прецизност, при Верди е необходима вокалната прецизност, вокалната способност на певеца да се справи с чисто вокалната трудност. Така че те са различни, но са двете страни на една и съща монета.


През XXI век се пишат значително по-малко опери в сравнение с предишните векове. Как си представяте бъдещето на оперното изкуство при тази ситуация?

За съжаление това е факт. Много малко се създава в момента и това поставя на изпитание съществуването на операта като изкуство. Ние пресъздаваме произведения, които са създадени най-малко преди 50 години. Последните опери на Щраус даже не са отпреди 50, а вече 70 години, говоря за големите репертоарни пиеси. Това е проблем, надявам се от време на време да се появяват интересни автори, интересни композитори, надявам се операта да излезе от тази криза, но тя е чисто творческа, защото хората все пак имат нужда от тази магия.

Стана преди малко дума за свободата и за това, че Вашата кариера е връстник на свободата в България (1989 г., демократичните промени). Как стои въпросът за свободата за Вас като човек, свързан с оперното изкуство, но и със света въобще?

Свободата е една отговорност, защото свободата означава, че ти сам имаш право да определиш своята съдба и своя живот и как ще го изживееш. Не можеш да виниш външни обстоятелства и това трудно се разбира и възприема, трудно човек приема, че неуспехът и провалът са дело на самия него.

Свободата ни дава криле, но в същото време ни дава и една тежест, една отговорност да бъдем строители на собственото си бъдеще, да знаем, че сами сме си виновни тогава, когато с нещо не успеем да се справим.

Ние все още сме 40-50-годишни, така че пред нас все пак има още някакво време, има години, в които може да се поучим от провалите и успехите си, да намерим сили в себе си да вземем нещата в ръце и да променим живота и да го направим такъв, какъвто го искаме, да променим страната и да я пресъздадем. Мисля, че има нужда от пресъздаване.

Да положим тази перспектива в конкретика. При какви обстоятелства оперната прима Александрина Пендачанска би станала политически лидер, политически деятел, въпреки че с всичко, което казвате и правите, Вие сте и политик, но в момента основно сте оперен изпълнител, оперна звезда. При какви обстоятелства политиката би станала по-важна за Вас?

Смятам, че единственото обстоятелство, при което човек трябва да започне да се занимава с политика, е да е уверен, че той самият може да допринесе, че неговият принос е важен и може да помогне. Аз смятам, че политиката се прави от екипи, от хора единомишленици, от хора, които имат еднаква визия за бъдещето, което искат заедно да конструират, и от живота, който искат заедно да изградят. Тогава, когато се съберат единомишленици, които гледат в една посока, и всеки един от тях има своето място, своето предназначение и е в състояние да даде своя принос, тогава може би защо не, но не виждам в момента с какво аз бих могла да бъда полезна. Ако усетя, че бих могла да бъда полезна, тогава да, но властта като самоцел не ме интересува изобщо. Смятам, че властта и парите са средства, те не могат да бъдат цели. Властта като цел я изключвам изобщо, само единствено като средство за подобряване на живота на хората, ако мога аз да допринеса, тогава – да.

70 роли. Много, малко или нормално за кариера като Вашата?

О, много са. Наистина са много, мозъкът ми го знае най-добре, просто е препълнен. Хард дискът понякога загрява и блокира и такива неща се случват, така че са много, много са ролите. Не съм си го избрала аз пътя такъв да бъде. От друга страна, и това не може да бъде вярно, защото явно моята душа е имала нужда, за да ме води по този път. Както казваме, външни обстоятелства са виновни за нашето нещастие, но не, явно аз съм си го избрала. Защо съм го избрала, все още не знам, не съм разбрала защо съм си причинила това, но се надявам скоро да разбера, да се окаже, че съм си научила урока, и да мога да престана да уча нови роли.

Какво от тези роли избрахте за спектакъла на 2 април в зала 1 на НДК?

Беше трудно да се направи тази програма, защото когато човек има прекалено голям избор, много трудно се избира. За това много ми помогна моят съпруг Найо Тицин, с когото целия този живот сме го изживели заедно дотук. Той много добре познава всичко, което съм направила и изпяла, самия той е снимал голяма част от тези постановки, в които съм участвала. И всъщност програмата я направихме заедно, изградихме я заедно, заедно конструирахме цялата структура на това представление. Много съм му благодарна, защото успя леко отстранен от моето вътрешно двоумене да подреди нещата и в моята глава, да ги създаде под формата на сценарий. Той е авторът на сценария, към него се обръщайте, ако нещо не ви харесва.

Всичко, което той прави за Вас, е чудесно, и документалните му филми също, така че и сега вероятно ще бъде впечатляващо, очакваме с нетърпение 2 април. Кои са най-значимите за Вас самата награди от пътя досега?

Аз смятам, че наградите и изобщо всеки външен признак на успех, колкото и да радват душата, не са в състояние да ни набавят усещането за вътрешно удовлетворение и вътрешна убеденост в стойността на това, което правим. Така че съм много благодарна за външното признание, което съм получила. И да, номинациите за Grammy са важна следа от това, което съм направила, и ще останат, но моята вътрешна награда е тази да бъда доволна от себе си, това е най-важната награда.


Кога се е получавало?

Не много често, но все пак се е получавало и когато се получи, това е голямото удовлетворение, това е голямата радост и затова си струва да се работи, да се правят неща изобщо.

Кога се получава пълноценно общуване между музиката, изпълнителя и публиката?

В този магичен момент, в който енергията се слее и се получи поток, в който едновременно се съпреживяват нещата, това е въпрос на такова взаимодействие, което не може да бъде контролирано. И то е благодат, то е пуснато някак си отгоре и много рядко се случва, а когато се случи, е истински вълшебно. Но няма рецепта за това, за съжаление. Ако я имах, щях да я споделя, но все още не съм я разбрала и не вярвам всъщност, че има такава рецепта. Може би рецептата би била да се оставим в ръцете на тази енергия, на този поток, да ни отведат някъде заедно, защото това не зависи напълно от нас.

Живеете в Париж. Защо?

До голяма степен така се случи. Случи се, когато голямата ни дъщеря, която сега е на 18, но вече е студентка и изобщо е голям човек, беше първокласничка и тръгваше на училище. Аз в това време имах няколко последователни договора в Париж и дълъг престой там и тя просто тръгна там на училище и това обособи някак си цялото ни семейство и целите ни за някаква сигурност и стабилност, която беше необходимо да създадем за децата по това време, да е някакъв нормален бит. Така че заживяхме в Париж ей така в началото. А след това има някаква макар и малка капчица френска кръв в мен и изглеждаше нормално, включително дъщеря ми носи френското си име от своята прабаба французойка и се казва Валери неслучайно. Имаме роднини, имаме семейство в Южна Франция, с които поддържаме връзка. Някак си Франция е другата половина родина на нашето семейство, естествена поради това, че действително имаме прабаба, която идва оттам.

Какво се случва тези дни в Париж, какво Ви е направило впечатление в областта на културата, изкуството въобще?

Аз два месеца не бях в Париж, бях в Брюксел, така че не мога да кажа в момента какво се случва в Париж. За мен в момента това, което се случва в Париж, е, че децата ми са там и ми липсват и много бих искала те да са тук или аз да съм там при тях. Аз като отида в Париж, почти не излизам и си стоя вкъщи, защото просто искам да съм си у дома заедно с моите деца и всичко, което правя, е да ги водя и да ги взимам от училище. Много хора ме питат, като дойдат в Париж, къде сега да отидем, къде да излезем, в кой ресторант, в кое заведение… Аз просто не ги познавам, защото когато съм там, нямам нужда да излизам, имам нужда да си стоя вкъщи. 

Изпитвам вина, че децата ми не останаха в България и че най-вероятно няма да се върнат, но единственото нещо, което ми е по-важно от България, са децата ми.

Но от друга страна, в културната сфера Париж е един от най-богатите градове в Европа със сигурност, случват се непрекъснато много интересни неща, има безкрайно много и концертни зали, и изложби. Когато имам повече време там и престой, колкото и рядко да се случва това, се интересувам какво става. С децата, особено с малката Сара, с голямо удоволствие ходим на изложби и това е част от привилегията да живееш в един световен град, за което си давам сметка и съм благодарна. Мога да споделя, да доведа до душата на децата ми един поглед върху нещата, които се случват в изкуството в общ световен план.

Споменахме Валери, която е на 18 и учи право. Какво се надявате нейното поколение да успее да постигне?

Трябва да кажа, че майката е едно много егоистично същество, защото всичко, което майката иска, е децата й да са добре. Никога не съм си давала сметка, но аз, да речем, бих могла да жертвам, говорейки съвсем спекулативно, собствения си живот и да се отдам на някаква кауза с мисълта, че е нещо по-голямо от мен. Но това, което не мога да понеса, е децата ми да направят тази жертва, освен ако не е за някаква кауза, която те самите искат. От една страна, изпитвам вина, че децата ми не останаха в България и че най-вероятно няма да се върнат, но единственото нещо, което ми е по-важно от България, са децата ми. И ако те възприемат за своя кауза и за свое бъдеще желанието за промяна тук, в България, те трябва да го направят само като личен избор. Аз такава отговорност не само че не мога, но и не желая да нося и направих всичко възможно да им дам избор, да им дам възможността да избират сами. Аз ще се върна в България при всяко положение, а Валери къде ще променя света, ще зависи от самата нея – дали ще иска да променя този свят тук, в който ние живеем, или някакъв друг свят, може да е в Нова Зеландия, в Африка, на Северния полюс или във Франция, не знам къде, но тя има собствен свят и тя него трябва да конструира. Може да бъде и България, разбира се, тя е готова за това, говори български, пише на български, изкара матура на български, така че в един момент това може да се окаже нейният живот и нейната съдба, но тя ще реши.

Накрая, може ли да издадем някаква малка изненада за спектакъла на 2 април в зала 1 на НДК?

Не ми се ще да влизам в подробности, надявам се да бъде разнообразно. Мисля, че Найо действително успя да конструира и мултимедийните прожекции, и цялата програма добре. Да запазим все пак едно стилистично приличие, защото е трудно сред толкова много роли, сред толкова много музика и толкова различни стилове да има един общ знаменател. В крайна сметка един извървян път, с който може би мога да кажа, че се гордея.

Интервюто взе Даниел Ненчев.