ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Анастасия Лютова: Приятно е да получиш награда, защото наградите са оценка от самата гилдия

Анастасия Лютова: Приятно е да получиш награда, защото наградите са оценка от самата гилдия

Снимки: Станислав Димитров; локация: Kanaal

Използваме един от последните дни преди поредното затваряне, за да се приютим в Kanaal точно срещу Малък градски театър „Зад канала“, от чиято трупа е част Анастасия Лютова (можете да я гледате в постановките „Сцени от един семеен живот“, „Празникът“, „Пияните“ и „Зорба“). На чаша капучино с актрисата, която в момента гледаме в една от главните роли в новия сериал по bTV „Белези“, си говорим за странната година, в която тя все пак успява да се снима в голяма телевизионна продукция и едновременно с това прави премиера на сцената на Театър 199 в спектакъла на Елена Телбис – „Боклук“. За нестихващото любопитство, с което влиза във всеки проект, за новата й роля на преподавател, за едно кратко бягство до Балчик и за пренареждането на плановете в това объркано време, си говорим днес с Анастасия.

Поводът да се видим е сериалът „Белези“, който стартира този сезон по bTV. За теб това е първа по-голяма изява в телевизионна продукция.

Анастасия: Да, в телевизията досега нямам толкова опит. Преди няколко години участвах в сериала „Недадените“, исторически сериал за спасяването на българските евреи. Там пак бяхме заедно с Пенко (бел. ред. – актьорът Пенко Господинов, с който са заедно и в живота), партнирахме си в ролите на цар Борис III и царица Йоана. Това е предишният ми опит, доста интересен като подготовка и като процес. Докато „Белези“ е нещо съвсем различно и най-големият ми ангажимент в телевизия до тук, доста по-различен е начинът на работа.

В „Белези“ играеш една от главните роли, тази на Надежда. Снимките вече приключиха. Какво е усещането сега, когато се гледаш отстрани?

Анастасия: Дистанцията още не е толкова голяма. По време на снимачния процес е толкова натоварено, толкова динамично, мислиш за конкретните ситуации, за конкретните сцени, за определена линия, която в този епизод трябва по този начин да се развие. Не е възможно да погледнеш човека отстрани, за добро или лошо. Ако можеш да се дистанцираш и да се погледнеш отстрани, да видиш какво се е случило досега, може би преоценил, би преосмислил нещата по-различно, може би по-добре би играл. Но когато си вътре, няма как да си дадеш сметка аз харесвам ли го този човек, или, просто действаш от негово име, бориш се за нещата, в които той вярва. Не съм се дистанцирала още толкова много, за да мога да седна пред телевизора и да гледам като зрител.

Когато организирахме прожекция на първи епизод, на голям екран, бях развълнувана, притеснена, мислех си как ще се възприеме, какво сме свършили – нормалните актьорски притеснения, обаче когато започна серията, аз си я изгледах като филм. Все едно не участвам, което означава, че историята и тези хора от екрана те вълнуват, поглъщат те, интригуват те и ти спираш да се разсейваш със странични мисли, а следиш какво им се случва. Това ми даде едно приятно усещане за старта на сериала. Защото, когато снимаме, ние нямаме представа как ще изглежда самата серия.

Отново си партнирате с Пенко, пак ви събират заедно на снимачната площадка.

Анастасия: Да, пак попадаме в проект. На мен ми е много приятно с него. Той е изключителен партньор, изключителен актьор. Спокойна се чувствам с него, уверена, вдъхновена. Продължавам да уча през него някакви неща. Толкова е хубаво да влизаш във всяко нещо неготов, усъмняващ се, и го казвам не за да вадим негативното от значението на тези думи, а напротив – да можеш да продължаваш да търсиш, да си любопитен, да си несигурен в територията, на която попадаш. Това ми се струва, че е важно, за да стоиш в тази професия, въобще в творчеството.

В театъра можеш ли да кажеш, че се чувстваш по-сигурна?

Анастасия: Когато започвам нещо ново, никога не се чувствам сигурна. И не защото аз така съм избрала от някаква суета. Не, просто съм благодарна, че в мен все още стои тази нагласа, че искам да отида там, където не съм била, да се изправя пред нещо, да предизвикам сама себе си дори с нещо, което не ми е познато, да не се чувствам уютно и самодоволно в кожата си. Не искам да се стига до „вижте сега, аз в това имам опит, вече знам как се прави“. Не, това означава край, скука. В един момент рано или късно в тази професия всеки трябва да усети момента кога е време да спре.

Хубаво е да си доволен, не казвам самовлюбен, а да можеш да оцениш кога с си се справил с нещо и си направил крачка напред, но е хубаво и да не си доволен от себе си.

Отскоро обаче влизаш и в една друга роля – тази на преподавател в НАТФИЗ. Как се чувстваш в нея?

Анастасия: Да, аз съм асистент на проф. Пламен Марков, който има собствен клас, но съм новобранец в тази работа. Класът, с който започнах като преподавател, в момента завършва и се радвам за тях, че въпреки тази тежка ситуация с пандемията, при която техният процес се наруши, накъса се, те са мотивирани, добре научени да запазват дисциплината си, стремежа си, желанието си. Много от тях вече имат ангажименти на професионални сцени. С Климентина Фърцова, която е студентка от въпросния клас, си партнираме в сериала „Белези“, тя играе главна роля. Гордея се с тях, че навлизат успешно на професионална сцена, въпреки ситуацията, в която не се знае кога ще играем, кога не, кога ще работим, кога не. Но се надяваме, че това ще отмине в някакъв момент. Що се отнася до моя опит като преподавател, за това нещо също трябва време. Това, което разбрах за себе си, е, че трябва голямо търпение, защото не можеш просто да изискваш от някакви хора да направят някакви неща. Да, трябва да си взискателен, да продължиш да изискваш, докато не видиш, че този човек за себе си е осмислил опита си, прави крачки напред. Но да, уча се на търпение най-вече и се уча от тях, защото те са друго поколение, по-различни са като възприятия, като вкус, и като преподавател, може би това е част от моите задължения – да търся пътя към тези хора такива, каквито са, да не се опитвам да ги правя някакви други.


Снимка: Лилия Йотова 

Спомена пандемията, как ти се отрази последната една година?

Анастасия: Доста объркваща година. Едно от нещата, което ми тежеше и се наложи да преосмисля, е това с планирането. Нагласил си някакви планове – април трябва да се започне това, юни онова, представление тук, представление там... Все едно от теб зависят всички тези неща. Изведнъж как да се справи психиката ти, как да се справиш въобще със себе си и с всичките си задължения и планове, когато нищо не е ясно. Тази мания да си обсебен от контрол... Въпреки че покрай работата се научаваш да не контролираш всичко и всички, всяка една ситуация.

Може би това хората наричат вглеждане в себе си, нали много се говореше за това. Вероятно всеки нещо различно е открил, поправил или осъзнал...

Точно преди да ни затворят март миналата година, ние готвехме 30-годишния юбилей на Малъг градски театър „Зад канала“, един ден преди да се състои самото събитие официално излезе информация, че всички публични събития са отменени. Бяхме планирали тогава да започнем репетициите и на пиесата на Елена Телбис – „Боклук“ в Театър 199... и изведнъж този стрес, ако това се отложи, какво ще правим. Но после всичко си дойде във времето, на мястото си, премиерата се състоя. Един проект, на който аз изключително много се радвам и съм доволна, че участвам – с Весела Бабинова, Светлана Янчева, режисьор е Ивайло Христов, Елена е автор на текста. Изключително благодаря на всички тях, много съм щастлива, че сме заедно в този проект.

Миналата година обаче си прекарала голяма част от времето си в Балчик.

Анастасия: Да, с Калина, дъщеря ми. Когато ги пуснаха за една седмица в грипна ваканция, а нас ни затвориха, отидохме в Балчик за една седмица и останахме шест месеца. Оказа се, че не е нужно толкова багаж да се носи на морето. Можете да карате с две тениски и два чифта дънки, проверено е. За първи път по това време видях морето, през ранна пролет, прехода към лятото, много хубаво беше. Ремонт направих, научих се да редя паркет. Човек трябва да прави нещо, не можеш да седнеш и да чакаш да мине.

Има още...

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...