ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Балерината Андрея Андонова за руската и американската балетна школа

Балерината Андрея Андонова за руската и американската балетна школа
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Андрея е лицето на пролетна Танцова работилница Dance It 2014. У нея има нещо, което я прави да изглежда могъща на живо. Не във физическия смисъл. Тя е красиво високо младо момиче с хубаво телосложение, от онзи тип, който наричаме fit. Могъщото е в излъчването й. Може би и тя не го е осъзнала още, защото е в зората на своята танцова кариера, но със сигурност освен талантa й, преподавателите в „Танцова работилница” са усетили у нея и потенциалa на харизмата й, когато са я избрали за единствения стипендиант за летните курсове в Pacific Northwest Ballet (PNB) в Сиатъл през 2013 г. 

Андрея е от онези млади балерини, у които няма прекомерна амбиция, но има упоритост.  Преди две-три години не е виждала много смисъл да се отдели от семейството си във Варна, за да замени балетното училище в морския град със Софийското, но все пак е послушала педагозите си и е доволна от този избор. Истинското откровение по отношение на танца, обаче, й се случва, когато попада в ателиетата на миналогодишната „Танцова работилница”, организирана от Фондация „Танцово изкуство – Илиев”.

Разкажи ни за Работилницата?

Посещавах всички часове в Работилницата с изключение на хип-хопа. На 4-тия, 5-тия ден бях като парцал, тялото ми просто се разпадаше. Класовете бяха от 9 до 19 ч., а по време на почивките имах репетиции и в училище. Но се чувствах много добре психически, защото това бяха много нови неща за мен. За първи път разбрах какво е джаз и точно този вид съвременни хореографии, които бяха преподавани там. Вечер не можех да заспя. Може би от новата информация, от превъзбудата. Всички преподаватели бяха много ентусиазирани, добронамерени, с много желание. Много беше хубаво.

Разбрах, че ти е било трудно в началото да възприемеш стила „Баланчин” в класическия балет. Какво го прави толкова различен?

Класическият балет си е класически балет и различните школи имат много малки различия, като изключим американската школа, която носи името на Джордж  Баланчин. При този стил всичко е много по-енергично и по-освободено. По време на самата “Танцова работилница” в София, преподавателката по класически балет – Тереза Рут Хауърд – се съобразяваше с подготовката ни и не ни изсипа всичко наведнъж. Тя е невероятна и подходи много внимателно.

Базата на балета са отделни малки движения, които в последствие прерастват в по-големи. Учат се първите години и се изпълняват цял живот. Развитието стъпва на базата на класическия екзерсис. Много е важно усъвършенстването на всяко отделно движение. Когато се сблъсках със стила „Баланчин”, осъзнах, че в България, в старанието си да изпълняваме тези отделни движения правилно, забравяме, че балетът е танц. При „Баланчин” всичко е много танцувално, дава повече свобода. И това много ми хареса още по време на Работилницата. Много бях щастлива, че получих стипендията и ще имам възможност да науча още и още. Първата седмица в Pacific Northwest Ballet (PNB), обаче, се оказа много трудна за адаптация.  

Защо? Какво те изненада най-много?

Голям шок беше за мен първия ден, когато влязох в залата и видях, че всички са обули палци. Голяма част от нещата ние не играем на палци, а с мекия вариант – туфли. Имаме отделна част от екзерсиса с палци, но при стила “Баланчин” абсолютно всичко се прави на палци. Това е различна работа на мускулите, измества се центърът на тялото и за мен беше стряскащо. Освен това, някои от движенията се наричат с различни имена. Обикновено са с френски корен, но пак ги употребяват по различен начин и много често се случваше да мисля, че споменатото движение означава едно, а да се окаже, че се има предвид съвсем друго.

Първата седмица беше много трудно и объркано – направо ми се смачка самочувствието. Разбира се, много се вълнувах от цялата тази нова информация, но се радвам, че и Петър Илиев беше сред преподавателите ни и имаше кой да ми даде морална подкрепа.

Имаше ли и други чужденци?

- Не много. Повечето бяха американци. Имаше много момичета от School of American Ballet – New York . Мислех, че не е практика да идват ученици от други балетни училища, защото има някакви разлики в школите, а и летните училища са шанс да влезеш в професионалната програма на училището. Но се оказа, че те не ги задължават да си стоят в Ню Йорк, а ги подтикват да обогатят знанията си в различни училища с нови преподаватели.

В професионалните програми не се ли влиза, след като завършиш аналога на това, което тук се води гимназия?

Не. Училището не е както тук. Специализирано е, само за балет, за танци. Няма общообразователни предмети. По общообразователните предмети голяма част от обучаващите се учат чрез интернет и много от децата взимат няколко години за една, за да могат да имат повече време за балет, за репетиции. Започват от 9-10 годишни. Ако учиш в танцово училище в САЩ на практика се оказва съвсем реално, че учителят ти става настойник. Той е в непрекъснат контакт с родителите ти. Доверяваш тялото си на този човек. Иначе в PNB класовете не се определят само според годините, а и според подготовката за танцуване. Имат и специална двугодишна програма, която е преход между училището и професионална кариера.

Въпреки първоначалните трудности, искаше ли ти се да учиш в PNB? Как се чувстваше в града и в тази среда?

Последните две седмици си бях на мястото там – в това училище, този град, тази среда. Много  бързо свикнах с града, с транспорта, с училището, с хората. Когато бях усвоила, доколкото е възможно, техния стил, вече имах самочувствие и се чувствах много добре. Много е различен подходът на учителите. При руската школа и у нас ползват по-строги методи и повече се набляга на дисциплината и издържливостта.

В САЩ има голям интерес към балетното изкуство и ако ти не полагаш достатъчно усилия във всеки един момент и не показваш напредък, има някой с повече качества, с повече желание, който ще те замени – на това се дължи и по-различният подход на преподавателите.  Обръщат ти внимание, когато видят, че работиш и показваш желание да усвоиш материала. Но ако се разсейваш и нехаеш, не ти обръщат внимание – това си е за твоя сметка.

Учителският състав е много добър, много подбран с имена в балетното общество. Веднъж имахме час и с директора на училището – Питър Бойл.

Другото, което много тласка напред там, е като видиш нивото на останалите. Това е по-скоро мотивираща конкуренция, от типа – щом другият може, значи и аз мога. Просто попадаш в среда, в която всеки гледа да изпъкне и да покаже най-доброто от себе си, старанието си, каквото може като материал и корекции.

А имахте ли например срещи и с професионални танцьори от компанията PNB?

- Компанията PNB си водеха репетициите в една огромна зала, която има големи прозорци и можеш да наблюдаваш какво се случва в залата. В свободното време, обикновено всички бяхме залепени там, като хипнотизирани. Веднъж ни пуснаха и на репетиция, да гледаме почти готова постановка. Процесът им на работа и атмосферата в залата беше много приятна. Нямаше никакво напрежение. Благодарение на Петър Илиев имах честта лично да се запозная с една от примиер солистките на PNB – Мария Чапман, изключителна балерина и много позитивен и усмихнат човек.

Интервюто взе Михаела Петрова