Андрея е лицето на пролетна Танцова работилница Dance It 2014. У нея има нещо, което я прави да изглежда могъща на живо. Не във физическия смисъл. Тя е красиво високо младо момиче с хубаво телосложение, от онзи тип, който наричаме fit. Могъщото е в излъчването й. Може би и тя не го е осъзнала още, защото е в зората на своята танцова кариера, но със сигурност освен талантa й, преподавателите в „Танцова работилница” са усетили у нея и потенциалa на харизмата й, когато са я избрали за единствения стипендиант за летните курсове в Pacific Northwest Ballet (PNB) в Сиатъл през 2013 г.
Андрея е от онези млади балерини, у които няма прекомерна амбиция, но има упоритост. Преди две-три години не е виждала много смисъл да се отдели от семейството си във Варна, за да замени балетното училище в морския град със Софийското, но все пак е послушала педагозите си и е доволна от този избор. Истинското откровение по отношение на танца, обаче, й се случва, когато попада в ателиетата на миналогодишната „Танцова работилница”, организирана от Фондация „Танцово изкуство – Илиев”.
Разкажи ни за Работилницата?
Посещавах всички часове в Работилницата с изключение на хип-хопа. На 4-тия, 5-тия ден бях като парцал, тялото ми просто се разпадаше. Класовете бяха от 9 до 19 ч., а по време на почивките имах репетиции и в училище. Но се чувствах много добре психически, защото това бяха много нови неща за мен. За първи път разбрах какво е джаз и точно този вид съвременни хореографии, които бяха преподавани там. Вечер не можех да заспя. Може би от новата информация, от превъзбудата. Всички преподаватели бяха много ентусиазирани, добронамерени, с много желание. Много беше хубаво.
Разбрах, че ти е било трудно в началото да възприемеш стила „Баланчин” в класическия балет. Какво го прави толкова различен?
Класическият балет си е класически балет и различните школи имат много малки различия, като изключим американската школа, която носи името на Джордж Баланчин. При този стил всичко е много по-енергично и по-освободено. По време на самата “Танцова работилница” в София, преподавателката по класически балет – Тереза Рут Хауърд – се съобразяваше с подготовката ни и не ни изсипа всичко наведнъж. Тя е невероятна и подходи много внимателно.
Базата на балета са отделни малки движения, които в последствие прерастват в по-големи. Учат се първите години и се изпълняват цял живот. Развитието стъпва на базата на класическия екзерсис. Много е важно усъвършенстването на всяко отделно движение. Когато се сблъсках със стила „Баланчин”, осъзнах, че в България, в старанието си да изпълняваме тези отделни движения правилно, забравяме, че балетът е танц. При „Баланчин” всичко е много танцувално, дава повече свобода. И това много ми хареса още по време на Работилницата. Много бях щастлива, че получих стипендията и ще имам възможност да науча още и още. Първата седмица в Pacific Northwest Ballet (PNB), обаче, се оказа много трудна за адаптация.
Защо? Какво те изненада най-много?
Голям шок беше за мен първия ден, когато влязох в залата и видях, че всички са обули палци. Голяма част от нещата ние не играем на палци, а с мекия вариант – туфли. Имаме отделна част от екзерсиса с палци, но при стила “Баланчин” абсолютно всичко се прави на палци. Това е различна работа на мускулите, измества се центърът на тялото и за мен беше стряскащо. Освен това, някои от движенията се наричат с различни имена. Обикновено са с френски корен, но пак ги употребяват по различен начин и много често се случваше да мисля, че споменатото движение означава едно, а да се окаже, че се има предвид съвсем друго.
Първата седмица беше много трудно и объркано – направо ми се смачка самочувствието. Разбира се, много се вълнувах от цялата тази нова информация, но се радвам, че и Петър Илиев беше сред преподавателите ни и имаше кой да ми даде морална подкрепа.
Имаше ли и други чужденци?
- Не много. Повечето бяха американци. Имаше много момичета от School of American Ballet – New York . Мислех, че не е практика да идват ученици от други балетни училища, защото има някакви разлики в школите, а и летните училища са шанс да влезеш в професионалната програма на училището. Но се оказа, че те не ги задължават да си стоят в Ню Йорк, а ги подтикват да обогатят знанията си в различни училища с нови преподаватели.
В професионалните програми не се ли влиза, след като завършиш аналога на това, което тук се води гимназия?
Не. Училището не е както тук. Специализирано е, само за балет, за танци. Няма общообразователни предмети. По общообразователните предмети голяма част от обучаващите се учат чрез интернет и много от децата взимат няколко години за една, за да могат да имат повече време за балет, за репетиции. Започват от 9-10 годишни. Ако учиш в танцово училище в САЩ на практика се оказва съвсем реално, че учителят ти става настойник. Той е в непрекъснат контакт с родителите ти. Доверяваш тялото си на този човек. Иначе в PNB класовете не се определят само според годините, а и според подготовката за танцуване. Имат и специална двугодишна програма, която е преход между училището и професионална кариера.
Въпреки първоначалните трудности, искаше ли ти се да учиш в PNB? Как се чувстваше в града и в тази среда?
Последните две седмици си бях на мястото там – в това училище, този град, тази среда. Много бързо свикнах с града, с транспорта, с училището, с хората. Когато бях усвоила, доколкото е възможно, техния стил, вече имах самочувствие и се чувствах много добре. Много е различен подходът на учителите. При руската школа и у нас ползват по-строги методи и повече се набляга на дисциплината и издържливостта.
В САЩ има голям интерес към балетното изкуство и ако ти не полагаш достатъчно усилия във всеки един момент и не показваш напредък, има някой с повече качества, с повече желание, който ще те замени – на това се дължи и по-различният подход на преподавателите. Обръщат ти внимание, когато видят, че работиш и показваш желание да усвоиш материала. Но ако се разсейваш и нехаеш, не ти обръщат внимание – това си е за твоя сметка.
Учителският състав е много добър, много подбран с имена в балетното общество. Веднъж имахме час и с директора на училището – Питър Бойл.
Другото, което много тласка напред там, е като видиш нивото на останалите. Това е по-скоро мотивираща конкуренция, от типа – щом другият може, значи и аз мога. Просто попадаш в среда, в която всеки гледа да изпъкне и да покаже най-доброто от себе си, старанието си, каквото може като материал и корекции.
А имахте ли например срещи и с професионални танцьори от компанията PNB?
- Компанията PNB си водеха репетициите в една огромна зала, която има големи прозорци и можеш да наблюдаваш какво се случва в залата. В свободното време, обикновено всички бяхме залепени там, като хипнотизирани. Веднъж ни пуснаха и на репетиция, да гледаме почти готова постановка. Процесът им на работа и атмосферата в залата беше много приятна. Нямаше никакво напрежение. Благодарение на Петър Илиев имах честта лично да се запозная с една от примиер солистките на PNB – Мария Чапман, изключителна балерина и много позитивен и усмихнат човек.
Интервюто взе Михаела Петрова
