ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Антония Апостолова: "Книгата и самотата се отричат"

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Името Антония на гръцки език означава "безценна", също като момичето, с което днес ви срещаме –  Антония Апостолова. Тя е активен читател, казва, че не може да живее без музика, обожава да твори в някое кафене и да пътува. 

През 2017 г. окончателно напуска медиите, където 15 години работи като редактор и журналист, а година по-късно създава фейсбук страницата и сайта "Литературни разговори с Антония Апостолова", в които публикува рецензии на книги, интервюта с писатели, информация за нови заглавия и преводи. Освен автор на две книги, последната от които дебютът й в прозата „Потъване в мъртво море“ (чиято премиера в София беше на 23 октомври), е преводач и на израелския поет Амир Ор.  

Коя е темата, която всеки избягва, а Вие искате да засегнете? 

Ако всеки я избягва, то тя би била или скандална, или твърде болезнена. Наскоро Радко Пенев написа такъв труден роман – за сексуалното насилие над деца. Аз пиша за трудните, болезнени, гранични състояния и преживявания, които обаче се случват на всеки от нас. Загубата, смъртта, изневярата, нещастния случай, пропускането на възможността без право на завръщане и избор, съмненията, старостта, мъжът и жената. И ми се струва, че по тези банални, но безсмъртни теми е много по-трудно да се напише по необичаен и вълнуващ начин. Те не могат да смутят така, както би го направил един вулгарен или твърде натуралистичен роман, но могат да ни донесат разтърсване и катарзис. 

Какво е мнението Ви за книготерапията? 

Напълно го споделям. Като читател тя е моята паралелна реалност, моят паралелен жизнен опит, моят контролиран риск и моето избавление. Като автор писането по конкретни теми – например смъртта – е истинска терапия за мен, защото успявам да мисля и да говоря за нещо, което иначе ме ужасява и хвърля в дълбоко униние. Не вярвам например, че човек може да се предозира с книги – това наистина зависи от самия него. 

Какъв спомен пазите от времето, когато написахте своята първа книга – стихосбирката "Солена ябълка"? 

Тогава, в началото на 90-те, беше съвсем различно, хаосът в издателския бизнес беше пълен, нямаше ги днешните ясни имена, зад които стои конкретен литературен профил и читателите малко или много знаят какво да очакват. На 15 – 16 години ме откриха бургаският поет Пейо Пантелеев и великолепният художник и скулптор Руси Стоянов (може би масово е познат като автора на бургаския Грамофон, но той е великолепен творец на скулптури и картини). Та тогава те буквално нахълтаха у дома при нашите – дори не помня как стиховете ми са попаднали в тях – и им заявиха, че това трябва да бъде издадено на всяка цена, а Руси, Бог да го прости, ще нарисува цялата книга. Което и направи и затова и досега неговите невероятни "драскулки", изпълнили цялата стихосбирка, са едно от най-ценните неща в нея. Имаше голяма премиера и много отзиви в Бургас. Помня, че сред художниците бях особено обичана – може би заради образния език, който са си представяли в картини. Но най-важното за мен беше, че тази книга съвпадна и с времето на първата ми голяма (всъщност технически втора подред) любов. Разказът за нея, в който е включен и този за "Солена ябълка", както и изобщо за онова време, предстои, но засега няма да разкривам нищо повече... 

Вярвам, че в писането нищо никога не е измислица.

За мен истинността е там, където писането е адекватно на вътрешните настройки на автора, където не е афектирано, скроено по конюнктурни литературни съображения, угодливо на успеха на всяка цена. Истинността е там, където езикът и големите теми са в симбиоза, която няма как да не разпознаеш. Чета ежедневно съвременна, току-що написана и публикувана литература и вече започвам да откроявам за себе си тенденциите, заявките, посоките. 

Перо, писалка или пишеща машина… все на лист хартия описваме своите мисли и емоции, коя е любимата глава от живота Ви?  

Впрочем, само да вметна, че първата ми книга е написана изцяло на пишеща машина, а сега не мога без лаптопа си. А любимата глава от живота ми е сегашната, която включва и носталгията по своето начало в близкото минало. След толкова години на търсене, загуби, разминавания, сега се радвам на рутината. На вездесъщата и благословена рутина със семейството си. Тя е твърде подценявана, но е пристан на необходимия покой и сигурност, в които можеш да направиш всъщност всичко. 

Коя емоция ви отива най-много – повече от всяка друга? 

Меланхоличната носталгия по миналото и възможното.  

Как виждате бъдещето на хартиените носители на истории? 

Мисля, че те винаги ще имат своите убедени, сантиментални, сетивни читатели. Докосването и разгръщането са вековен читателски тик, който дори дигиталните медии опитват да имитират. Но нямам против – ако това е единствената възможност – да чета на каквото и да било, дори на камък. Напоследък, тъй като работя с файлове на книги, се налага да чета дори на телефона си, а в по-добрия случай – на Kindle-a. Така че си мисля, че още дълго време тези форми ще съжителстват. 

Има още...