ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Баба Василка на 89 г. - за любовта, раждането вкъщи и войната

Баба Василка на 89 г. - за любовта, раждането вкъщи и войната

Снимка: Rod Long/Unsplash

Загубвам се в едно село, в което днес живеят малко хора, а някога местните не са помисляли да заменят имотите си тук и срещу вили на Бяло море. Освен божествена природа, малка рекичка и водопади като горски душове, в селото вече няма нищо. Изоставени големи къщи като монументи на продължилия половин живот преход. Мобилните оператори дори не се интересуват от това село. Няма обхват.

Не мога да звънна, за да питам къде съм. Ще трябва да приема, че просто се намирам тук, където съм - и това е. 

Казано ми е, че ако се колебая за пътя, мога да се ориентирам по жиците. В къщата, е която пристигнахме снощи, има ток и тези жици го носят.

Вървя си аз, все по теля, все по теля и пътят изведнъж се разделя, като стълбове с жици има и по двете разклонения. Сега го закъсах! Хващам горния път. По-късно ще разбера, че съм сгрешила. Но грешката е вярна, защото благодарение на нея стигам до къщата на баба Василка. Тя седи на стълбите отпред и все едно мене чака. За да проведа най-смисления си разговор от доста време насам. 

- Къде отиваш, при кого?

Това е първият й въпрос към мен, след като учтиво поздравих с "Добър ден", защото знам, че този протокол все още се спазва в българските села. Казах й при кого отивам. Не го познава.

- Кога си е купил къщата?

10 години за нея звучат като щракване с пръсти. Не разпитва за мъжа, на когото гостувам, иска само едно нещо да знае:

- Познаваш ли го? Вярваш ли му? 

Как да отговоря на това? 

- Ако му вярваш, стой с него. Много е лошо без другар! Моят си замина... Три години вече съм сама. 

Ние преди не правехме като вас сега - пробваш с единия, не ти хареса, па идеш при другия. Ние си стояхме.

Но и с него ме сме имали проблеми. Където отиде той - аз съм с него. И където е работил, почвала съм работа и аз там, дори да е нещо само да му помагам. Стой си при човека, всеки има някакви кусури, но с времето всичко минава, а сам не е хубаво. Три години откакто почина моят мъж... Сам самичка си седя. 

Питам я колко време са били заедно и отговорът ме зашеметява - 62 години. Баща ми живя с пет години по-малко. Един човешки живот Василка е била до съпруга си и той също е бил до нея. Оженили са се, когато тя е била на 22 г.

- Колкото съм живяла при него и при баща си и майка си не съм живяла. Но ни раздели Господ напоследък и това е.

Задавам и въпроса, който уж не бива да се задава на една дама - на колко години е.

- На колко да съм, като съм родена 1933 г.?

"Еха, на 89! Колко много си видяла!", възкликвам, а тя вместо "видяла" чува "идеална", което е повече от очарователно.

- Идеална съм аз, да, ама много почнах да забравям.

Разказва след това как къщата на брат й пустее, защото той е нямал деца и сега "природата ще я вземе". Показва къщата, която са си построили с мъжа й. До нея, малка къщурка, по-стара, също пустее.

- Това е на леля му къщата. Тя е останала без мъж във войната. Загинал. С 4 деца останала! Дали й било лесно?

Давала ги е по ората за комат хляб. И то няма като сегиз хляб - ако омесиш, ако има с какво да месиш...

Посочвам колебливо, че и сега може да ни се случи нещо подобно. 

- Сегиз сме бол с всичко! Хладилници пълни, магазини пълни, ама може да дойде и тоя ред. 

Изведнъж баба Василка започва мечтателно да разказва колко много са работили на младини. В ТКЗС-то, на полето, по чужди ниви, по своите ниви. 

- За жълти стотинки работехме, но не сме се спирали. Гледахме 12 коня. Половината аз, половината той.

Така и не попитах за името на мъжа й, който така или иначе присъстваше през цялото време в разговора ни. Василка е работила на равно с него, а селският труд и тежък и започва още по изгрев. Питам я дали ни намира твърде разглезени - нас, днешните жени.

- Сегиз сте галени. Аз имам две внучки - и двете гледат по-лекичкото. 

От двете внучки Василка има по едно правнуче. Покрай темата за тях, тя си спомня как сама е гледала сина си, нямало е детска градина - "където одя - навсякъде с мен". Споделям, че имам дъщеря почти на 6 години и че предполагам, че ще имам още поне едно. Това отваря черна дупка в разговора ни.

- Аз едно съм и закопала... Момченце. Съм го закопала и ме тегли, тегли, да знаеш. 

Разбирам, че бебето е настинало и нито Василка, нито свекървата са знаели какво да направят. Съветът на опитната свекърва бил да се държи през зимата в напиканите си пелени, защото урината е топла... На 24 дни е починало.

- А па охкаше като старец, като отидох в болницата. Та кънтеше болницата. 

Сменям тежката тема, защото изведнъж си давам сметка, че здравеопазването, каквото го познаваме днес, е било абсолютна химера преди 100 години. Питам я как са раждали тогава. 

- Ами къ, вкъщи. При свекърва, при свекър - там. Нема Родилно. Тежко си беше. 

Говори за житейската тежест, но се усеща лекота. Седнала на лейката и оставила всичко зад гърба си. Единствено компания й прави спомена за непрежалимия другар, с когото е делила всичко цели 62 години. Аз трябва да тръгвам, но се разбираме да мина някой път пак. Тя грейва. Благодари ми, че съм я изслушала, а аз отбелязвам, че тази среща за мен е богатство. 

Тръгвам. Мисля си за моята баба, която изпратих към вечния й път преди 2 години. Мисля си за жените днес, които "одим при един, не ни хареса, па одим при друг". Радвам се, че не сме принудени от обществото да стоим в брак или връзка, която не ни удовлетворява. Но пък, с цялата тази свободна воля, срещи и раздели, независимост и свобода - имаме ли шанса да разберем какво значи да имаш другар до живот? Ще попитам баба Василка какво мисли по въпроса следващия път, когато посетя чудното й село! И отново се изгубя. 

 

Делчево – царството на безвремието

Деница Стефанова е повече момиче от града, отколкото журналист, въпреки че има 7-годишен опит зад гърба си в различни медии. Преди време решава да зареже професията и да започне да участва в нещата, които допреди само е отразявала с камера и микрофон или с диктофон и фотоапарат. Днес отново захваща познатите оръдия на труда плюс клавиатурата, за да ни покаже какво е научила от другата страна, да н...