Лица

Бела и нейният необикновен урок по емпатия

„Лечително е да видиш как един човек може да превъзмогне най-големите травми и сам да изгради щастието си.“

Познавам Бела Чолакова покрай „Момичетата от града“. Със сигурност сте чели нейни ревюта на книги при нас или интервюта. Може би сте попадали и на ФБ страницата й „Яж, чети и обичай“, малка частичка от нейния личен свят и от този на книгите. Бела е журналист в „168 часа“ и именно работата й там я отвежда до първата й авторска книга. За „Осиновени истории“ си поговорихме с нея преди няколко дни сред уюта на една любима сладкарница. И за много други неща. Например че обувчиците от корицата са всъщност първите обувки на дъщеря й Ема... Накрая получих и своя автограф, който носи изключително ценно за мен послание. Благодаря!

Представянето на „Осиновени истории“ е на 15 декември в „Перото“. Не го пропускайте, защото след като опознах малко повече Бела, знам, че това ще бъде едно много светло и топло събитие. И усмихнато... като самата нея.

Как се роди идеята за тази книга? Защо избра темата за осиновяването?

Темата избра мен. Попадайки на нея, осъзнах колко рядко се пише за осиновяването в България и най-вече колко рядко се пише позитивно. Сякаш се търсеха предимно скандални истории, с много драма, нещастие и по възможност съмнения за дадени подкупи за още по-голяма сензационност. А в осиновяването има и толкова щастие, грижа, добрина, човечност и безкрайно много обич… Но като че ли те не се показваха, защото „драмата продава повече“. Някой трябваше да фокусира върху тях.

И то не просто защото хората имат нужда от положителни истории, а защото в обществото ни все още властват прекалено много табута и погрешни представи за осиновяването. А за да вървим по пътя към толерантност, е необходимо да подходим възпитано и разумно и към темата осиновяване – да започнем да гледаме на процеса напълно естествено.

Да престанем да съдим осиновените или осиновителите или да ги възприемаме като „втора категория хора“.

Колко време ти отне да събереш тези 21 истории? Защо точно тях представяш?

Пиша по темата осиновяване от 13 години, рубриката с лични истории в „168 часа“ се роди преди четири, а желанието да се превърне в книга, се събуди миналата Коледа. Избрах сред героите да има и осиновени, и осиновители, и биологични родители – за да се видят различните гледни точки в този триъгълник на болка, сила и любов. Защото всяка една от страните е важна, има своята роля, своите емоции и своите права.

Кое е най-трудно за хората, взели решение да осиновят дете?

В повечето случаи хората се сблъскват с трудности, преди да стигнат до решение за осиновяване – невъзможност за забременяване, години на напразни опити и тежки процедури, дори загуба на бебе. След взимането на решението като че ли пътят се отваря пред тях и процесът им се струва много по-лек от всичко преживяно до този момент. Някои дори споделиха с мен, че сякаш това им е било предопределено, че тяхното дете просто се е родило другаде и те са били принудени да минат през проблеми, докато се насочат към него, но веднъж тръгнали, сякаш всичко се е наредило.

Разбира се, всяко семейство преминава през различни етапи на приспособяване, на нагаждане към новите роли и към новата конфигурация. Всички тези етапи са свързани със сътресения, пренареждане на ценностите и поставяне под въпрос на много от убежденията. Но през същите тези етапи преминават и семействата, когато им се роди дете. Много от трудностите след осиновяване са свързани не със самото осиновяване, а с родителството по принцип.

Трябва ли да се съобщи на детето (и на каква възраст), че е осиновено? С какви думи?

Категорично тайна не бива да се създава и детето не бива да живее в лъжа. Това вече съветват психолозите и социалните работници. За щастие, поне в това отношение обществото доста е еволюирало. Препоръчва се на родителите още буквално от първия ден при взимането на детето от дома или от приемното семейство да му се говори за осиновяването. С подходящи думи, приказки, истории – как родителите му са го „срещнали в бебешката къща“, как е „расло в корема на друга жена, но винаги в сърцето на мама“, как то е „най-големият подарък за мама и татко“. Разбира се, не бива да се отива и в другата крайност и да му бъде натяквано непрекъснато. Има безплатни групи за взаимопомощ за родители към Българската асоциация „Осиновени и осиновители“, където всеки нов осиновител може да получи подкрепа и нужните съвети от други родители, които вече са минали по неговия път. А помощта от човек с личен опит е безценна.

Колко често осиновени деца решават да търсят биологичните си родители?

Днес все повече, но разбира се, когато вече не са деца, а зрели личности. И в повечето случаи не търсят „родители“, защото вече имат такива, а търсят „биологичен произход“. За много от тях е важно да разберат миналото си, историята си, това много им помага, за да приемат себе си такива, каквито са, и за да се чувстват пълноценна личност. Да познаваш корените си, е изключително важно от


психологична гледна точка. Освен това много вече зрели осиновени търсят истината за себе си, за да са наясно и какви генетични болести могат да носят и дори да предадат на собствените си деца. Неведнъж на осиновен човек му се е налагало да се притеснява от най-елементарния въпрос в лекарския кабинет: „Имате ли в рода си това или това заболяване?“, Да не познаваш корените си, играе роля на всякакви нива, които средностатистически човек дори не може да си представи.

Най-ценното, което научи (получи), докато събираше тези истории?

Лечително е да видиш как един човек може да превъзмогне най-големите травми и сам да изгради щастието си.

У хората, които ми споделиха историите си, ме впечатли не толкова драматизмът в съдбата, а силата, която всеки един е съумял да открие, за да преодолее страховете си и да си позволи да бъде себе си. За много от тях това обаче е било борба в продължение на години – с предразсъдъци, със системата, със законодателството, с обществото – но преди всичко борба със себе си. Защото често най-големите бариери пред щастието си ги поставяме сами.

Ти имаш дъщеря. Коя история от всички на света няма да спреш да й разказваш?

Всеки период, дори всеки ден изисква нова история. Надявам се да мога да й разказвам още много и да не забравям да слушам и тези, които тя ми разказва. Те често са по-мъдри.

В момента най-актуалната история, която й разказвам, е тази за това, как човек винаги е критикуван, ако се осмели да създава и гради, но това не е причина да се отказва. Преди време тя, второкласничката, ми заяви, че вече няма да вдига ръка в час, защото не искала да й казват, че е „зубър“. Затова й обясних, че от една страна, наистина не е хубаво човек сам да се хвали пред другите с постиженията си, но от друга, да спре да се изявява само заради критика, е не просто глупаво, но и грях към самия теб. И че хората, които се осмеляват да се изправят – дали за да покажат знанията си, дали за да се застъпят за кауза, или за да отстоят правата си, винаги ще бъдат критикувани, но поне имат шансове да постигнат нещо... най-малкото удовлетворение от себе си. Докато тези, които никой не критикува, са единствено онези, които нито постигат нещо, нито – най-лошото – се осмеляват да се откроят от сивата маса. И че рискът от критика си заслужава.

Всеки, който може да изпитва емпатия, не е обикновен.

Какво е за теб тази книга и какво послание отправяш към всички нас чрез нея?

За мен тя е прекалено много – вдъхновение, предизвикателство, изпитание, възможност, кауза… Осъзнавам, че оттук нататък тя ще има свой живот (чувствам се като майка с пораснало дете, което поема по своя път). Ще стигне до някои читатели – едни ще натъжи, други ще вдъхнови, а на трети може и да не се хареса или ще ги остави безразлични.

Все пак се надявам да бъде ценна не просто за хората, лично засегнати от темата осиновяване, но и вълнуваща за „обикновените“ читатели – макар че за мен всеки, който може да изпитва емпатия, не е обикновен.

Посланието е, от една страна, да приемаме себе си такива, каквито сме, и да се научим да ценим това, което имаме, а не да се съсредоточаваме единствено върху онова, което нямаме. И да осъзнаем, че понякога най-големите болки са най-ценният подарък, защото ни карат да вървим напред и да се развиваме.

От друга страна, посланието е към цялото общество – да спрем да виждаме единствено различното в другите и да ги дискриминираме, а да ценим преди всичко самата личност.

И накрая, коя книга четеш в момента? :)

В момента чета три книги наведнъж – прекалено разнородни, за да мога да мина за „нормален“ читател. „Голямата битка за Космоса“ от Крисчън Девънпорт за съревнованието между Илон Мъск, Джеф Безос, Ричард Брансън и Пол Алън; автобиографията на Димитър Бербатов „По моя начин“, с която той ме върна и в моето детство – режима на тока, опашките за хляб и безкрайните игри пред блока; и „С обич, Саймън“, която е „най-добрата юношеска книга на годината на Amazon“ и застъпва по провокативен за някои хора начин твърдението, че „всеки заслужава своята велика любовна история“.