Боряна Грипова е от хората, с които не можеш да се наситиш да говориш. И винаги има още какво да я питаш, и тя - какво да ти каже. Името й ми попадна случайно в групата на Момичетата от града - "Не си сама - заедно срещу насилието", в която нейната книга "Паяжината на психическия тормоз" често бива препоръчвана и обсъждана. Прочетох я почти на един дъх и открих изключително полезна информация за психическото насилие във връзките. Големият принос на Боряна е, че благодарение на нея, цялата тази необятна и доскоро непозната информация вече е достъпна на български език. Така книгата й се превръща в ценен източник на информация и подкрепа за мнозина, а самата тя прилага откритията си под формата на терапия на хора, оцелели от насилие.

Какви са причините за все по-често срещаното проявление на нарцисизъм във връзките и насилието, което произтича от него? Можем ли да кажем че съвременното общество ражда повече насилници или просто вече имаме знанието и сетивата да го разпознаем?

Често ми задават този въпрос и той е повече философски, отколкото научен. Нямам готов отговор, нямам стройна теза. Винаги споделям някакви моментни свои разсъждения. На ниво общество - в съвременното ни общество медиите са всемогъщи и всесилни, но нямат никаква информационна хигиена - от тях научаваме какво ли не, често напълно излишни, а дори психически нездравословни информации. Те създават култ към показността, към парите, към могъществото, поради и чрез материална мощ. Те продават, те внушават, че най-важният елемент в живота, е материалният просперитет. И това става не само чрез директни внушения. Не казвам, че трябва да се цензурират тези информации, но смятам, че трябва много зряло да се преценява върху какво да бъдат насочвани прожекторите и с каква сила да го осветяват. Медиите са във вечно състезание за рейтинг, за по-голямата сензация, но именно в това липсва всякакво съзнание и грижа за психическото здраве на обществото.

На ниво семейство - в днешно време, в цивилизованата част на света, живеем стресово, нямаме време, нямаме сили, нямаме свободно мисловно, а понякога и физическо пространство. Не можем да се грижим за децата си, защото трябва да работим, все повече, за да гоним някакъв измерим с пари “стандарт”. Напъждаме ги, защото сме прекалено изморени, заети със себе си, защото сме неудовлетворени от живота си. Не се обичаме, защото и нашите родители не са се обичали. Какво правим с децата си? Искаме да са машини, да слушат, да се държат по определен начин, да правят това, да не правят онова. За да “успеят” в живота (според някакви наши мерки за успех). Изчезваме за няколко часа или няколко дена, без да им обясним, че не, не ги изоставяме и че не са те причината за изчезването ни. Грижата ни за тях често се свежда до това да искаме да са успешни в училище, да ходят на инструмент, на език, на спорт, на рисуване и да сме горди с постиженията им, да ги показваме и да се хвалим... а когато не успяват, да им се караме или просто да сме тъжни... това ги кара да се чувстват отговорни за нашето щастие, което не бива да е тяхна отговорност и е непосилна за носене. Така, от съвършените създания, които са ни поверени да отгледаме, в невротичното си желание да ги направим “успешни” и щастливи, създаваме неудовлетворени хора, с подчинено, агресивно или манипулативно поведение, с разбалансирана вътрешна везна, която иначе перфектно знае кое е добро и кое не е, хора, които дълбоко в себе си са натрупали убеждения, че “не могат да се справят”, “не са достойни”, “не струват”, “не стават за обичане” и са развили съответните адаптивни механизми, за да могат да оцелеят с този си вътрешен товар.

На личностно ниво - много индивидуално, през едни и същи травматични преживявания, всеки развива свое адаптивно поведение, което да го държи в някакво относително поносимо лично психическо равновесие. Едно от тях са именно нарцистичните защитни механизми. Друго - подчиненото поведение, със силен самокритичен глас и “синдром на спасителя”, за да бъдат “угодни” и така да не преживяват отново и отново усещането за отхвърляне, което е било реактивирано в детска възраст от някаква обективно или погрешно, по детски интерпретирана ситуация. Тези двете са създадени да се срещат и да активират до безкрай еднаквата си травма. Първите определяме като лоши, вторите - като добри. Нито едното, нито другото е вярно. Важно е да се осъзнае, че при “лошите” става дума за променена структура на личността, за разстройство на личността. Сякаш са се превърнали в друг вид. Те никога не търсят причина у себе си, по условие тя е външна. И това не може да се промени. Добрата новина е, че вторите могат да излекуват себе си, ако си зададат въпроса "Защо попадам в токсични отношения?" и намерят отговора му. Личните ми впечатления са, че светът около нас е по-пълен с потенциални жертви на психични насилници, отколкото с насилници. И слава Богу.

Каква е основната причина един човек да се развие като нарцисист? Къде трябва да търсим корените на това личностно разстройство? Какъв е механизмът на насилието, което нарцисистът упражнява върху своя партньор?

Нарцистичните защитни механизми се изграждат, както можем да се досетим от самата формулировка, като бариера срещу силна и болезнена нелюбов към себе си, с която човек не съумява да се справи по адекватен и здравословен начин. Те го държат на границата на шизофренията, в която личността би се разделила на две - “лошата” и “добрата”. При нарцистичното личностно разстройство, човек стига до външно такова разделяне, като намира външен обект, върху когото да прехвърли всичко, което не харесва у себе си и с което не може да живее (сянката си). А за себе си запазва онова, което е харесал и на което се е възхитил у другия.

Тъкмо това е механизмът на нарцистичното насилие: Избирам човек, който в моите очи е стойностен и на когото се възхищавам. Правя всичко необходимо, за да го спечеля за каузата си. Отрупвам го с внимание, с грижа, с жестове и с всичко, което усещам, че му е важно и търси в общуването. Бързо, прескачайки етапи, създавам връзка, в която другият не може да повярва и е безкрайно благодарен и все още зашеметен, че е срещал човек, у когото намира всичко, което би искал да има с партньора си. С различна скорост, според човека, започвам да проектирам върху него всичко, което не харесвам у себе си - страхове, несигурност, нестабилност и т.н., в това време започвам да блестя с отразената светлина на неговите качества. Онова, което не харесвам у себе си и отказвам да го интегрирам, ми е толкова непоносимо... но то вече не е у мен, а у него и аз ще го мачкам до несвяст. Когато видя, че се предава, че няма сили, че го губя, ще спра, ще го гледам с обич, ще му превържа раните, защото ми е важно да е жизнен. Когато се изправи на крака, ще продължа да го наказвам, защото у него съм сложил демоните си.

Има ли надежда за тези хора – да осъзнаят своето състояние и да търсят лечение? Или има смисъл да се работи единствено с хората, които в даден момент са били жертва на това насилие?

В голяма степен отговорът на този въпрос се съдържа в предходните. Има смисъл да се работи с тях, ако самите те пожелаят да работят. Дано да съм пропуснала, но досега не съм срещала информация за успешна терапия на нарцистично личностно разстройство. С хората, които са или са били в токсични отношения, може да се работи много успешно. Защото при тях личността не е структурирана различно и тези връзки са симптом за нещо друго, което може да бъда намерено и преизградено здравословно.

Защо човек попада във връзка с насилник и какво го привлича в нея? Задължително ли е един човек винаги да привлича насилници в живота си – във връзките си, в семейството, в службата?

Когато имаме крехка концепция за себе си, страхове, неувереност в собствените си умения, придобити “трябва”, “не трябва”, събудена травма на отхвърляне, нездрава емпатия, страх от конфликт, перфекционизъм, стремеж към контрол и абсолютно владеене на ситуацията, един от най-леките симптоми са токсичните връзки. И, да, ако имаме някои изброените фактори, за насилниците ще бъдем като лампата за нощните пеперуди.

Как бихте описали различните форми на насилие и защо има хора, които не биха търпели нито секунда физическо насилие и са съгласни да живеят години с партньор, който ги смазва психически?

Физическото насилие за много хора е последна, но силна граница, зад която няма да допуснат никого да прекрачи, колкото и други граници преди него да са оставили да бъдат прегазени. То има реално измерение, вижда се в огледалото. Психическото

Продължава на другата страница...