Лица

Боряна Григорова: Светът е пълен с потенциални жертви на насилие

На личностно ниво - много индивидуално, през едни и същи травматични преживявания, всеки развива свое адаптивно поведение, което да го държи в някакво относително поносимо лично психическо равновесие. Едно от тях са именно нарцистичните защитни механизми. Друго - подчиненото поведение, със силен самокритичен глас и “синдром на спасителя”, за да бъдат “угодни” и така да не преживяват отново и отново усещането за отхвърляне, което е било реактивирано в детска възраст от някаква обективно или погрешно, по детски интерпретирана ситуация. Тези двете са създадени да се срещат и да активират до безкрай еднаквата си травма. Първите определяме като лоши, вторите - като добри. Нито едното, нито другото е вярно.

Боряна Григорова: Светът е пълен с потенциални жертви на насилие

Боряна Грипова е от хората, с които не можеш да се наситиш да говориш. И винаги има още какво да я питаш, и тя - какво да ти каже. Името й ми попадна случайно в групата на Момичетата от града - "Не си сама - заедно срещу насилието", в която нейната книга "Паяжината на психическия тормоз" често бива препоръчвана и обсъждана. Прочетох я почти на един дъх и открих изключително полезна информация за психическото насилие във връзките. Големият принос на Боряна е, че благодарение на нея, цялата тази необятна и доскоро непозната информация вече е достъпна на български език. Така книгата й се превръща в ценен източник на информация и подкрепа за мнозина, а самата тя прилага откритията си под формата на терапия на хора, оцелели от насилие.

Какви са причините за все по-често срещаното проявление на нарцисизъм във връзките и насилието, което произтича от него? Можем ли да кажем че съвременното общество ражда повече насилници или просто вече имаме знанието и сетивата да го разпознаем?

Често ми задават този въпрос и той е повече философски, отколкото научен. Нямам готов отговор, нямам стройна теза. Винаги споделям някакви моментни свои разсъждения. На ниво общество - в съвременното ни общество медиите са всемогъщи и всесилни, но нямат никаква информационна хигиена - от тях научаваме какво ли не, често напълно излишни, а дори психически нездравословни информации. Те създават култ към показността, към парите, към могъществото, поради и чрез материална мощ. Те продават, те внушават, че най-важният елемент в живота, е материалният просперитет. И това става не само чрез директни внушения. Не казвам, че трябва да се цензурират тези информации, но смятам, че трябва много зряло да се преценява върху какво да бъдат насочвани прожекторите и с каква сила да го осветяват. Медиите са във вечно състезание за рейтинг, за по-голямата сензация, но именно в това липсва всякакво съзнание и грижа за психическото здраве на обществото.

На ниво семейство - в днешно време, в цивилизованата част на света, живеем стресово, нямаме време, нямаме сили, нямаме свободно мисловно, а понякога и физическо пространство. Не можем да се грижим за децата си, защото трябва да работим, все повече, за да гоним някакъв измерим с пари “стандарт”. Напъждаме ги, защото сме прекалено изморени, заети със себе си, защото сме неудовлетворени от живота си. Не се обичаме, защото и нашите родители не са се обичали. Какво правим с децата си? Искаме да са машини, да слушат, да се държат по определен начин, да правят това, да не правят онова. За да “успеят” в живота (според някакви наши мерки за успех). Изчезваме за няколко часа или няколко дена, без да им обясним, че не, не ги изоставяме и че не са те причината за изчезването ни. Грижата ни за тях често се свежда до това да искаме да са успешни в училище, да ходят на инструмент, на език, на спорт, на рисуване и да сме горди с постиженията им, да ги показваме и да се хвалим... а когато не успяват, да им се караме или просто да сме тъжни... това ги кара да се чувстват отговорни за нашето щастие, което не бива да е тяхна отговорност и е непосилна за носене. Така, от съвършените създания, които са ни поверени да отгледаме, в невротичното си желание да ги направим “успешни” и щастливи, създаваме неудовлетворени хора, с подчинено, агресивно или манипулативно поведение, с разбалансирана вътрешна везна, която иначе перфектно знае кое е добро и кое не е, хора, които дълбоко в себе си са натрупали убеждения, че “не могат да се справят”, “не са достойни”, “не струват”, “не стават за обичане” и са развили съответните адаптивни механизми, за да могат да оцелеят с този си вътрешен товар.

На личностно ниво - много индивидуално, през едни и същи травматични преживявания, всеки развива свое адаптивно поведение, което да го държи в някакво относително поносимо лично психическо равновесие. Едно от тях са именно нарцистичните защитни механизми. Друго - подчиненото поведение, със силен самокритичен глас и “синдром на спасителя”, за да бъдат “угодни” и така да не преживяват отново и отново усещането за отхвърляне, което е било реактивирано в детска възраст от някаква обективно или погрешно, по детски интерпретирана ситуация. Тези двете са създадени да се срещат и да активират до безкрай еднаквата си травма. Първите определяме като лоши, вторите - като добри. Нито едното, нито другото е вярно. Важно е да се осъзнае, че при “лошите” става дума за променена структура на личността, за разстройство на личността. Сякаш са се превърнали в друг вид. Те никога не търсят причина у себе си, по условие тя е външна. И това не може да се промени. Добрата новина е, че вторите могат да излекуват себе си, ако си зададат въпроса "Защо попадам в токсични отношения?" и намерят отговора му. Личните ми впечатления са, че светът около нас е по-пълен с потенциални жертви на психични насилници, отколкото с насилници. И слава Богу.

Каква е основната причина един човек да се развие като нарцисист? Къде трябва да търсим корените на това личностно разстройство? Какъв е механизмът на насилието, което нарцисистът упражнява върху своя партньор?

Нарцистичните защитни механизми се изграждат, както можем да се досетим от самата формулировка, като бариера срещу силна и болезнена нелюбов към себе си, с която човек не съумява да се справи по адекватен и здравословен начин. Те го държат на границата на шизофренията, в която личността би се разделила на две - “лошата” и “добрата”. При нарцистичното личностно разстройство, човек стига до външно такова разделяне, като намира външен обект, върху когото да прехвърли всичко, което не харесва у себе си и с което не може да живее (сянката си). А за себе си запазва онова, което е харесал и на което се е възхитил у другия.

Тъкмо това е механизмът на нарцистичното насилие: Избирам човек, който в моите очи е стойностен и на когото се възхищавам. Правя всичко необходимо, за да го спечеля за каузата си. Отрупвам го с внимание, с грижа, с жестове и с всичко, което усещам, че му е важно и търси в общуването. Бързо, прескачайки етапи, създавам връзка, в която другият не може да повярва и е безкрайно благодарен и все още зашеметен, че е срещал човек, у когото намира всичко, което би искал да има с партньора си. С различна скорост, според човека, започвам да проектирам върху него всичко, което не харесвам у себе си - страхове, несигурност, нестабилност и т.н., в това време започвам да блестя с отразената светлина на неговите качества. Онова, което не харесвам у себе си и отказвам да го интегрирам, ми е толкова непоносимо... но то вече не е у мен, а у него и аз ще го мачкам до несвяст. Когато видя, че се предава, че няма сили, че го губя, ще спра, ще го гледам с обич, ще му превържа раните, защото ми е важно да е жизнен. Когато се изправи на крака, ще продължа да го наказвам, защото у него съм сложил демоните си.

Има ли надежда за тези хора – да осъзнаят своето състояние и да търсят лечение? Или има смисъл да се работи единствено с хората, които в даден момент са били жертва на това насилие?

В голяма степен отговорът на този въпрос се съдържа в предходните. Има смисъл да се работи с тях, ако самите те пожелаят да работят. Дано да съм пропуснала, но досега не съм срещала информация за успешна терапия на нарцистично личностно разстройство. С хората, които са или са били в токсични отношения, може да се работи много успешно. Защото при тях личността не е структурирана различно и тези връзки са симптом за нещо друго, което може да бъда намерено и преизградено здравословно.

Защо човек попада във връзка с насилник и какво го привлича в нея? Задължително ли е един човек винаги да привлича насилници в живота си – във връзките си, в семейството, в службата?

Когато имаме крехка концепция за себе си, страхове, неувереност в собствените си умения, придобити “трябва”, “не трябва”, събудена травма на отхвърляне, нездрава емпатия, страх от конфликт, перфекционизъм, стремеж към контрол и абсолютно владеене на ситуацията, един от най-леките симптоми са токсичните връзки. И, да, ако имаме някои изброените фактори, за насилниците ще бъдем като лампата за нощните пеперуди.

Как бихте описали различните форми на насилие и защо има хора, които не биха търпели нито секунда физическо насилие и са съгласни да живеят години с партньор, който ги смазва психически?

Физическото насилие за много хора е последна, но силна граница, зад която няма да допуснат никого да прекрачи, колкото и други граници преди него да са оставили да бъдат прегазени. То има реално измерение, вижда се в огледалото. Психическото

Продължава на другата страница...


насилие се настанява постепенно, именно затова го наричам паяжина. В нито един момент човек не може да го премери, снима, нарисува, дори и да го разкаже в реалното му проявление. В процеса на развитието на това насилие, и то е част от него, човек е загубил в огромна степен, понякога напълно, връзката с вътрешната си везна, за която споменах по-рано. Активирани са били всичките му страхове, себеоценката му полека е била срината до кота нула. Части от мозъка му, както и хормоналният му баланс са се променили в процеса на изплитането на паяжината. Потърпевшият не избира психическото насилие, той просто не го осъзнава напълно. Мозъкът е причина за това. Той върши и останалото -чрез автоматични мисли, най-често страхове, вина, отговорност- да го държи здраво прихванат и убеден, че не може да излезе.

Какъв е пътят за спасение от насилието в една връзка? Как човек после може да си стъпи на краката и да повярва на себе си и да си даде отново шанс за нова връзка? Само терапията ли е решението?

Както казват Илф и Петров, “Спасението на давещите се е дело на самите давещи се.” Спасението започва с едно малко, частично осъзнаване. Попадането на информации по темата, означава, че то вече е започнало. След това е абсолютно индивидуално, няма правило, няма социално или интелектуално ниво. Колкото по-склонен е човек да изостави категоричните си убеждения и да се отпусне в ръцете на живота, да повярва в него, в процесите, в това, че животът е по-голям от нас и има много повече възможности и решения да ни предложи, отколкото ние можем да измислим, колкото по-лесно се съгласи да сложи сурдинка на “егото” си, което винаги иска да управлява, да контролира, да знае, да може... толкова по-бързо и успешно ще се справи и ще заживее с пълния си човешки капацитет, възможности и лично съвършенство. С плахи стъпки ще научи, че най-ценната и важна връзка в живота на всекиго е със самия себе си, защото тя е единствената, която имаме за цял живот. Всеки компромис, който правим със себе си, срещу себе си, е нездравословен и зад него стои бъг в личната програма.

Терапията е решението, изключително рядко човек може само да стигне до причините. Терапевтичните школи са безкрайно много, объркващо е. Опитвайте, ако за 1-2 сеанса нямате усещане, че сте разбран и че са ви се “измили някакви прозорци”, няма нужда да продължавате там. Сменете. И така, докато намерите своята терапия и своя терапевт. Животът “след” си струва всички терзания и усилия по пътя!

Книгата ви „Паяжината на психическия тормоз“ става все по-популярна. С каква мотивация я написахте и очаквахте ли толкова голям интерес към нея?

Понякога се шегувам, че тази книга е дипломната ми работа след 30 годишно учене в реални ситуации. Или, както се казваше в един виц, “белият брат много пъти настъпи мотиката”, а накрая реши да напише ръководство “защо настъпваме мотиката и как да не го правим”. Не зная дали щях да напиша книгата, ако не се беше появил катаклизмът, наречен Ковид. Точно в този момент се оказах напуснала работа и сериозно затворена в малкия ми апартамент до Париж. Писането се оказа моето спасение в тази ситуация. Реших да я напиша на български, защото на френски и английски има много информация - книги, статии, клипове, документални филми, а на български беше съвсем оскъдна. Искаше ми се да бъда полезна с познанието си на хора, които имат нужда от това. Знаех, че ако аз самата бях попаднала на подобно четиво в по-ранен етап, нямаше да съм си причинила поне финалните терзания, огромното и неукротимо чувство на вина, отговорността, която бях поела за неща, които не зависят от мен и изначално не е трябвало да бъдат моя отговорност. Нямаше да съм допуснала и целия тормоз, в който са живели децата ми... и още много други неща.

Докато я пишех, си представях как я издавам сама и я подарявам на всеки, който има нужда от нея. После осъзнах, че, от една страна, финансово нямам такава възможност, а от друга, как точно ще я раздавам? като стоя на някой ъгъл в София? Нямаше как да стане. Започнах да търся издател, обиколих най-големите. Едните нямали такава колекция. Другите поискаха да разделя двете части и всъщност да издадат само първата. Третите не ми отговориха. Четвъртите - не помня вече... Едно от най-ценните неща в тази книга, според мен, е именно съчетаването на двете напълно различни части - и като стил, и като начин на писане, и като идея - първата е достъпен технически текст за нарцистичното личностно разстройство, а втората е онази, която позволява да бъде видяно то отвътре, чрез съпреживяване на дългия и тежък край на реална токсична връзка. Не е просто пореден роман, в който се говори за психическо насилие, разказът вътре не е самоцелен, нито е личната ми терапия.

Така, чрез Анелия, една дама, възпитаник на френската гимназия, с която “случайно” ме срещна живота за миг, се свързах с Галина Попова и нейното прохождащо малко семейно издателство Екрие. От écrire (пиша) и créer (творя). Изпратих й ръкописа една късна вечер, беше ми казала, че няма да има време да го гледа преди поне седмица. На сутринта имаше отговор - издаваме я! Безкрайно благодарна съм на Галя, че нищо, нищичко не промени в нея, освен шрифта, който бях избрала.

Сега подготвяме второ издание, в което всичко остава същото, освен корицата, и една новонаписана, много полезна трета част, която вероятно ще бъде в началото. Предполагах, че много хора биха имали нужда от тази книга, но реалността надскочи очакванията ми. Досега има 2000 тираж, който е почти свършил. За България това е голяма цифра. При това за книга, която не е стандартна художествена литература и за автор, който е напълно неизвестен. Сериозният интерес на някои големи медии към нея - БНР - Хоризонт и Христо Ботев, Евроком, 7/8, BTV, Жената днес и други, а сега и вие, имате голяма заслуга за това тя да достигне до повече хора, които се нуждаят от нея. Много съм благодарна за това!

Вижте повече за Боряна и нейната работа тук