ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Да живееш без детето си. Карина Караньотова от БНТ за жертвите на един журналист

Да живееш без детето си. Карина Караньотова от БНТ за жертвите на един журналист

Карина Караньотова е едно истинско момиче от града и затова я харесваме. В нея има нещо лудешко, сякаш носи вятъра в косите си, предава ти усещане за слънце, море и пясък, кара те да нарамиш раницата и да катериш планински върхове. Ако трябва да я сравним с някоя героиня от книгите, това ще е Пипи Дългото чорапче. Защото е способна да прави щуротии и без да й мигне окото да ти обясни, че предпочита да върви заднешком... Защото живее в свободна държава, пък и в Египет така си вървят по принцип.

Карина не успя да сбъдне мечтата на баба си, великолепната актриса Славка Славова, да стане лекар, но пак помага на хората. Като журналист. Обича да се шегува: „този тротоар аз съм го направила“, защото ремонтът му наистина се е състоял след неин репортаж.

Карина Караньотова е сред водещите лица в новините и на БНТ 1 и определено е от най-свежите попълнения в нюзрума на Старата госпожа, която навърши достолепната възраст от 60 години.

Как се променя животът на един репортер в националната телевизия след обявяване на епидемията от коронавирус? Попитахме самата Карина, която е на първата линия, въоръжена с микрофон, маска и... брошка, разбира се.

В началото бе... суматохата

След обявяването на епидемията от коронавирус сред колегите настана лека паника, да речем – суматоха. Случващото се за всички нас беше нещо ново. Питахме се какво  става... Навсякъде се говореше, че трябва да се спазва дистанция, но представете си как се случва това в нюзрум от 50 души! Нонстоп попадаш в полето на радактори, монтажисти, оператори, защото работата ни е изключително екипна. С оглед на извънредното положение бе наложен нов режим на заетост: 3 дни работиш (често от 7 до 23 часа) и 6 почиваш. Хората намаляха, поуспокоихме се. Самите пресконференции започнаха да се провеждат при засилени мерки и с по-малко журналисти.

Усещане за адреналин

Работата ми е изключително отговорна и в нея наистина има много адреналин. Освен това се чувстваш полезен, това е шанс журналистиката наистина да бъде оценена. Въпреки че доста хора ни критикуват (задавали сме тъпи въпроси), не мога да омаловажа усилията на всеки от нас. Всеки въпрос е важен за някого. Щом е попитал, значи го е интересувало. Тъпо е, когато се повтарят въпросите, затова, когато почивам вкъщи, следя целия новинарския поток, за да мога после да съм в час. 

Професията иска жертви

COVID-19 обърка доста неща в рамките на семейството ми. Още в началото на карантината баща ми (бившият лекоатлет Ивайло Караньотов, съпруг на Аня Пенчева) ми предложи да не виждам сина си, защото се срещам с прекалено много хора и го поставям в риск. Той си е доста параноичен, но в случая беше прав. Откакто Иво спря да ходи на детска градина, той е изолиран и в грижите се редуват баща ми и дядо му. Въпреки че много ми липсва, колкото повече време минава, се убеждавам, че това е най-доброто решение. Вече ми е доста мъчно и сме решили да си го вземем преди Великден. Жертвата, което правя в момента, е прекалено голяма. Ден за ден се решават нещата и преценяваме риска.

Страх ли ни е от страха?

Никой не може да каже дали мерките, които взима държавата в борбата с коронавируса, са адекватни – това вероятно ще се разбере след време. Имахме възможност да видим лошите примери с други страни, да се стреснем в добрия смисъл на думата. България, както никога, реагира навреме. Дали пък, питам се понякога, не сме прекалено страхливи? Но знаейки, че здравната ни система хич не е на ниво, може би именно този страх ни накара да действаме разумно. Да се готвим за най-лошото. Прави ми впечатление, че като цяло българите са дисциплинирани. За разлика от италианците, които продължаваха да се събират по кафета и ресторанти след обявяване на карантината. Там закъсняха. В същото време разбирам и тези, които подлагат на съмнение много от решенията на кризисния щаб, но това е нормално. У нас като цяло липсва доверие в институциите. Толкова години са ни лъгали.

Нужна е повече хигиена в отношенията

Всеки сам е отговорен за това как се информира, на какви източници се доверява. Като репортер на БНТ1 мога да гарантирам, че с колегите ми не правим никакви компромиси в това отношение. В личен план успявам да се изолирам от фалшивите новини, общувайки през годините с проверен кръг от приятели. Това са интелигентни хора, на които мога да вярвам.

 

Писателят Алек Попов: Сънувам страховете си. После се събуждам.

Ако името ти е Аглика и е вдъхновено от разказ, не ти остава нищо друго, освен да повярваш в литературата като създател на най-добрите сюжети. Ако пък въпросната героиня е тръшната от чума, не ти остава нищо друго, освен да го вземеш за добра поличба... Като цяло съм оптимист за света и песимист за себе си. Страдам от прекалена емоционалност, която трудно прикривам с привидна дистанцираност. Смея...