Лица

Деница Илчева: Колкото по-бавно живея, толкова по-бързо стигам там, където душата ми желае

Вдъхновени от философията за slow living, решихме да ви срещнем с няколко момичета, които са достигнали до някои от тайните на „бавното живеене“.

Деница Илчева: Колкото по-бавно живея, толкова по-бързо стигам там, където душата ми желае

Вдъхновени от философията за slow living, решихме да ви срещнем с няколко момичета, които са достигнали до някои от тайните на „бавното живеене“. Днес при нас е Деница Илчева - жена, майка, психотерапевт, консултант, финансист, танцьор, творец, мечтател, бунтар... Потопете се заедно с нас в слънчевия и приказно красив свят на Дени. Обещаваме ви, че след това няма да ви се тръгва оттам.

Коя е Деница Илчева тук и сега?

Поляна с макове. Море на изгрев слънце. Кални боси детски крачета. Щастие. Огън. Свобода по бермуди. Отнесох се в образи… :)

Аз съм жена, майка, психотерапевт, консултант, финансист, танцьор, творец, мечтател, бунтар… Но тук и сега, точно в този миг, съм просто тази, която пие лимонада на балкона сред цветята си, слуша джаз и бавно и с наслада отговаря на тези въпроси.

По какъв проект работиш в момента?

Развивам практиката си като психотерапевт. Работя индивидуално с клиенти и водя групи за танцова медитация и терапия. Обожавам работата си!

Също така с мъжа ми развиваме консултантска дейност за малки и средни фирми, защото и в бизнеса, както и в личния живот има нужда от осъзнатост и творчество и е много вдъхновяващо да наблюдавам как веднъж осъзнали собствените си ресурси, хората са способни да създават прекрасни неща, които да им носят удовлетворение и усмивки.

И още много други проекти мътя и очаквам да родя. Пиша нова детска книжка, защото след „Дъж и Кап“ открих, че през историите за деца се грижа за вътрешното си дете. Идеята за един танцов спектакъл, съчетаващ танцовото изкуство и психотерапията, придобива все повече форма и вярвам, че скоро ще се появи на бял свят. Има и още… :)

Как на фона на всичко, с което се занимаваш, успяваш да живееш „бавно“?

Спомням си как преди доста години, когато за първи път прочетох статия за slow living концепцията, си казах, че това е поредната щуротия, измислена като оправдание от хора, които ги мързи да работят или които са толкова инертни, че не знаят какво да правят със себе си. Свързвах бавното с липсата на активност и мотивация, с инертността, с безидейността. [[quote:0]] Години по-късно същата статия отново ми попадна и с усмивка установих, че бавното живеене трайно се е настанило у дома.

Бавното живеене не е просто промяна на скоростта. Да живееш бавно, не означава да се движиш като слънчасал охлюв, а да вмъкнеш в живота си достатъчно паузи, достатъчно осъзнатост, внимание, грижа, удоволствие. Бавното е състояние на душата, на енергията.

Колкото по-бавно живея, толкова по-бързо стигам там, където душата ми желае. Колкото повече време и пространство има в деня ми за паузи, за наслаждаване на живота и на малките простички мигове в него, толкова повече енергия имам да правя нещата, които обичам. В бавното има повече творчество, повече интуиция. В бързането си мислиш, че правиш много, докато в бавното преживяваш и създаваш. И има повече ефект, повече кеф, повече смисъл.

Кои са твоите момичешки трикове да забавиш темпото и да се погрижиш за себе си?

Прекрасен въпрос! Защото точно през момичешкото, през хлапашкото, през детското аз намерих своята врата към бавното живеене.

Винаги нося със себе си една малка плюшена играчка. Когато я срещна в чантата си или я усетя в джоба си, тя ми задава въпроса „От какво имаш нужда в момента?“. Каквото и да правя, колкото и бързо да съм се устремила нанякъде, този въпрос ме спира, за да проверя как съм в това, което правя, от какво имам нужда, как мога да се погрижа за себе си. Този въпрос е към Душата ми, не към ума. А душата… тя никога не изкрещява „Давай по-бързо, тичай, стига се размотава!“. Душата тихичко прошепва „Хей, виж как слънцето рисува сенки с клоните на това дърво, а вятърът ги кара да танцуват“ или пък леко ме пощипва и промълвя „Искам голям шоколадов сладолед“… Можеш ли да тичаш и да ядеш с кеф сладолед?! :)

Всъщност бавното се настани бавно в живота ми. Все пак така му приляга, нали? [[quote:1]] Първото, което осъзнато направих, е да забавя сутрините си, защото си дадох сметка, че докато сутрините ми са белязани от неосъзнатост, вцепенение, неудоволствие и неспирно бързане, точно такива ще бъдат и дните ми. А каквито са дните ми, такъв ще бъде и целият ми живот. И понеже ми се струваше твърде голямо предизвикателство да променя изведнъж живота си, аз реших да започна от сутрините. И така малко по малко си създадох свой си бавен сутрешен ритуал, който сега е неизменна част от живота ми и определено внесе много положителна енергия, баланс и удоволствие в дните ми. Ставам един час по-рано и пиша своите сутрешни страници, правя йога, медитирам, слушам музика, пия чай на балкона, бавно планирам деня си.

Всеки ден отделям време за красотата в живота. За разходка в гората, за четене на хубава книга, за съзерцаване на изгрева или залеза, за потапяне в красива музика. Красотата е способна да ни извади от бързането, защото не можеш да й се насладиш бързо. Красотата прониква в душата бавно, настанява се там, въздиша. Творчеството и срещите с изкуството забавят и най-бързащия. Както и шоколадовия сладолед, разбира се… :)

Научих се да вървя бавно. Ако трябва да стигна някъде в определен час, така се организирам, че да имам време да се влача дотам, да спирам на някоя витрина, да поседна на някоя пейка, да се усмихвам, докато лежерно се промъквам между върволиците бързащи хора. Преди чуждият ритъм ме завличаше. Днес просто отказвам да търча, а избирам да се рея. Най-добрият ми учител по бавност (а и не само) е синът ми.


Кога за първи път си каза „чакай, може и по-бавно“?

Помня добре този ден. Беше обикновен ден, в който както обикновено аз се надпреварвах с времето, опитвайки да го изпреваря. Часовникът управляваше всеки аспект от живота ми. Всяка минута беше разграфена. Ставах под график, работех под график, дишах под график. Денят минаваше, а аз не помнех какво съм яла, пила ли съм вода, гушнах ли детето си, целунах ли мъжа си, погледнах ли небето, усмихнах ли се, дишах ли, живях ли...

Работех, за да изкарвам пари. Все повече пари. Харчех, за да има смисъл да работя. Все повече. Исках все повече. И още. Никога не беше достатъчно. Нито доходите, нито покупките, нито стандартът, нито работенето.

Бях се качила на въртележка, която набираше все повече скорост. [[quote:2]] Возили ли сте се скоро на въртележка? Когато тя се завърти бързо, какво виждаш от околния свят? Какво усещаш в себе си? Единственото, което правиш, е да се вкопчиш в нея, за да не изпаднеш, и да затаиш дъх. И колкото по-бързо и по-дълго се върти въртележката, толкова повече забравяш, че съществува и свят извън нея.

Това бях аз преди години. Толкова бях свикнала с въртенето на въртележката, че даже не ми се завиваше свят. Сякаш изпитвах мазохистично удоволствие от откаченото и бързо въртене, от постоянната надпревара с времето. Докато насред онзи лудешки забързан ден не се строполих от въпроса „Имам страхотен живот, такъв, за какъвто мечтаех, но къде съм аз в него? Къде ми е удоволствието? Къде ми е усмивката? Кой, по дяволите, ми открадна кефа от живеенето?“. И казах „Слизаааааам!“. Ама първото, което разбрах, е че да скочиш в движение от бясно въртяща се въртележка, много боли. Наложи се да положа усилие и бавно да я забавям. Да бързаш да се забавиш, не се получава.

Сега понякога отново избирам да се кача на въртележката. За да ме повърти адреналинът. Но само за няколко завъртания, само докато имам удоволствие от това. Осъзнат избор.

А за последно?

О, само преди няколко дни. Когато ме грабне вдъхновението и стремглаво се хвърлям да реализирам някоя нова идея, се случва да се забързам прекалено. Но се научих да чувам тялото си, то винаги дава сигнали, че му липсва пауза, че му липсва почивка. И натискам спирачката. „По-полека, забави, забави“ (песента на Стефан Вълдобрев) сякаш ми се е татуирало в сърцето. Много често ме подсеща, че мога и по-бавно, по-осъзнато, с повече внимание към живота и към мен самата. И ми носи ухание на море.

За какво мечтаеш?

Да целувам отново малки пухкави бебешки крачета…

Странно, преди можех да изредя един огромен списък с мечти, а сега се появи само една. Сякаш бавно, бавно мечтите, които имах, се превърнаха в част от живота ми. И явно, че идва време за ново мечтаене… Забавянето сякаш увеличава скоростта на сбъдването… Сега го осъзнавам…

Как изглежда лятото на Деница?

Детско. Шарено. Разхвърляно. Палатки, спални чували, бира на плажа, диня, хамак, хубава книга, приятели край огъня… Вече няколко поредни години една тумба възрастни и деца къмпингуваме заедно на морето и там бавното живеене се разгръща в цялата си лекота.

Лятото, с тези дълги дни, с топлите си нощи, с уханието на море, с внезапните си бури… Бавно го прегръщам…

Твоето послание към всички момичета, които четат думите ти в момента?

Животът има повече смисъл, когато се живее бавно. [[quote:3]] Когато се забързате в живота, задайте си въпросите „Какъв е смисълът да препускам така? С какво се надпреварвам? Забелязвам ли красотата на живота? Имам ли удоволствие в това бързане? Каква съм аз, когато бързам?“.

Бавното дава възможност да виждаш, да усещаш, да изпитваш, да бъдеш. Да живееш тук и сега. Да поставиш фокус в живота си не на това, което правиш, а на това, което си, което ти носи удоволствие, смисъл, удовлетворение, осъзнаване и дълбочина. Обратно на логиката, в която сме напъхани, пътят навътре, към нас самите, се изминава по-бързо, когато умеем да бъдем бавни.

Удоволствието е в тялото, не е в ума. Умът е бързият, този, който има нужда от екшън, от скорост. А тялото е бавно. И затова удоволствието е в бавното. То е там,

във вкуса на череши в прохладна вечер
в нежната целувка с любим човек
в утрото на брега на морето
в красотата на разцъфналото цвете
в усмивката на детето ти
в мига, когато прегръщаш любовта си
в покоя на това просто да бъдеш
себе си...

Готова ли си да се откажеш от всичко това, защото бързаш за някъде другаде? ;)

С подкрепата на VICHY