Преди девет месеца приветствахме раждането на един нов дигитален журналистически проект - "Интервюто" на Диана Алексиева. Сега, когато тя има зад гърба си десетки осъществени разговори с някои от най-интересните публични и не чак толкова публични личности, ние решихме отново да я разпитаме, за да ни разкаже как вървят нещата.
И тъй като вече сме сигурни, че това е един от най-смислените медийни проекти напоследък, така обявяваме и нашата бъдеща колаборация - "Момичетата от града" и "Интервюто" ще си подадат ръка, за да разширят територията на вълнуващите идеи, смислените текстове, добрия вкус и вдъхновяващите личности.
Очаквайте ни!
Сайтът ти навърши девет месеца... Случват ли се нещата, както очакваше?
Случват се неща, които съм очаквала и неща, които не съм. Не знаех, че авторското право и интелектуалната собственост могат толкова безогледно да бъдат крадени и употребявани. Ако обаче останем на позитивна вълна, проектът ме изненадва, и то приятно; понякога имам чувството, че сам върви нанякъде, а аз просто го следвам. С няколко думи, “Интервюто” заживя свой собствен живот. И това е страхотно.
Как се промени ти за това време?
Честно ли? На моменти ми се искаше да се бях научила на малко повече неща – да монтирам сама, да снимам... Но така или иначе, не вярвам в пенкилерството, така че все си мисля, че трябва да правим това, което наистина умеем добре. Открих много нови хора, защото “Интервюто” се оказа “търсач” на личности и се изненадах колко много млади приятни хора има наоколо.
[[quote:0]]
Кое е най-трудно и кое – най-лесно?
Най-приятното, бих казала, са срещите с хората. Винаги има кой и с какво да ме изненада, колкото и добре да мисля, че познавам събеседниците си. А това, че хора, които рядко говорят пред други медии, ми се доверяват, е повече отколкото съм мислила, че мога да постигна. А най-трудното... по-скоро най-досадното е така нареченото “сваляне на интервюта” – отнема много време, а е чисто техническа работа. Скучно е, не друго.
Каква е аудиторията на “Интервюто”?
Голяма част от четящите сайта са млади хора, между 20 и 40 години, с образование, работещи, пътуващи. Жените са по-активни, но те по-принцип са по-активни в медиите.
Кой още не е забелязал това, което правиш?
Григор Димитров :)
Миналия път те питах кое интервю е добро интервю и ти отговори: “Това, което не е разпит.” Продължаваш ли да мислиш така?
Да, все още вярвам, че разговорът трябва да носи удоволствие. И това удоволствие да е споделено.
Нароиха се доста интернет проекти – от личноидеалистични до откровено поръчкови и манипулативни. Как променя това начина, по който си вършиш работата?
По никакъв. С времето успях да си създам някаква вътрешна, много премерена бариера и започнах да се интересувам единствено от нещата, които пряко ме засягат. Мен или работата ми. Моят проект не е с идеална цел, той е работата и бизнесът ми, но съм далеч от света на поръчковата журналистика.
От моя опит съдя, че най-трудното е да се изгражда вкус и критерии у аудиторията. Това проблем ли е за теб?
Особено ако голяма част от популярните медии работят в обратната посока, може да се окаже наистина трудно. Казват, че лошият вкус не е порок; аз бих добавила – за съжаление. Особено когато го срещам при младите хора. И тук говорим за вкус към живота.
Как избираш хората, които да интервюираш? Мислиш ли за това как би ги приела публиката?
В повечето случаи не се замислям; вярвам, че всеки от хората, с които разговарям вече има своята публика. Напоследък ми става все по-интересно да експериментирам и да допускам мисълта за интервюта с хора, които първосигнално не биха ми хрумнали. Фен съм на експериментите, още повече, че те са в основата на новите медии.[[more]]Кого още мечтаеш да интервюираш?
Дейвид Гахан, Кевин Спейси... има много, много хора, които са ми любопитни.
Как ще прецениш, че успехът е дошъл?
Не зная, не е някаква финална точка. Пътят е приятен и сега се наслаждавам на изминаването му.
Какво те омерзява най-много в живота? Кое те кара да дишаш по-леко?
Простащината и насилието – ето това са неща, с които не успявам да се справя. Единствената ми защитна бариера е да се правя, че не съществуват. За съжаление, сблъсъкът с тях понякога е неминуем. Дишам по-леко, когато виждам, че все пак има надежда децата ми да живеят в по-добро време, защото осъзнавам, че те са по-добри от нас. Дишам по-леко, когато попадна на добра книга или филм, или постановка. Дишам по-леко, когато открия, че нормалните хора не са на свършване.
