В новата бежанска криза след войната от Украйна все повече се говори за ролята на доброволците и всеки се пита с какво може да помогне. В училище, в различни инициативи, в родителски кооперативи – всички желаещи събират вещи – дрехи, пелени, консумативи, стоки от първа необходимост за тези, които сега нямат нито дом, нито родина. Но кои са хората, които дават най-ценното - личното си време, за да бъдат доброволци и да помагат на терен на наистина нуждаещите се? В поредицата "Доброволците" на Момичетата от града и От града разговаряме с Аделина Банакиева – една от доброволките, които основно хората търсят при проблеми с деца с увреждания. И не защото тя е медицинско лице или експерт, а защото познава прекрасно пропуските на системата и държавното устройство, но въпреки това намира неведоми пътища към човешките спасения.

Първият въпрос направо ме хвърля в темата. Питам я какво правят доброволците днес: 

„Едно е да обличаш някого, да носиш храна, второ и трето е да обгрижваш хора с проблеми, а много такива дойдоха тук от Украйна. За това не се говори достатъчно. Само че хора с увреждания тук има от 27-и февруари. Има деца с епилепсия, онкоболни, хора с ХИВ, които нямат никакъв достъп нито до медикаменти, нито до медицинска грижа. А те са много. Само на първо четене мина Законът за здравно обслужване за бежанците, които ще имат право на медицинска помощ, засега имат право само на спешна помощ - инжекция или да ги закърпят и толкова“, разяснява Банакиева.

Как се става доброволец?

„Много пъти ме питат как се става доброволец. Няма образование за това. Или намираш начин да помагаш, или не си доброволец. Не можеш да се научиш, защото няма рецепта", обяснява огнената червенокоса дама и добавя:

"Правили сме много грешки. И сега правим много грешки, защото няма достатъчно държава“

Тя извозва много хора от Украйна с личния си автомобил, без да си дава сметка, че не е ясно къде са част от доведените тук украински жени и деца.

„Тези хора могат да попаднат на насилници и няма контрол. Затова ни трябва държава. Държавата трябваше да знае всеки човек къде отива в България“, обяснява доброволката. Според нея е трябвало да има пунктове на влизане в България, най-малко на Червения кръст, която е национално финансирана организация и с не малко частни дарители. Но тези пунктове започнаха да работят много по-късно - „Над 30 000 влязоха в България преди да има пунктове, никой не знае къде са тези хора сега."

„Не можем да искаме лични карти и паспорти. Не можем да спрем колата и да питам: Ти къде я караш тази жена с тази регистрация, къде отивате, къде ще спите? Нямам право да задавам тези въпроси. И затова ни трябва държава.