Лица

"Доброволците": Аделина Банакиева, която напразно пита къде е държавата

"Вършим каквото можем, но не можем да изградим система", споделя с недоволство доброволката

"Доброволците": Аделина Банакиева, която напразно пита къде е държавата

Снимка: Личен архив

В новата бежанска криза след войната от Украйна все повече се говори за ролята на доброволците и всеки се пита с какво може да помогне. В училище, в различни инициативи, в родителски кооперативи – всички желаещи събират вещи – дрехи, пелени, консумативи, стоки от първа необходимост за тези, които сега нямат нито дом, нито родина. Но кои са хората, които дават най-ценното - личното си време, за да бъдат доброволци и да помагат на терен на наистина нуждаещите се? В поредицата "Доброволците" на Момичетата от града и От града разговаряме с Аделина Банакиева – една от доброволките, които основно хората търсят при проблеми с деца с увреждания. И не защото тя е медицинско лице или експерт, а защото познава прекрасно пропуските на системата и държавното устройство, но въпреки това намира неведоми пътища към човешките спасения.

Първият въпрос направо ме хвърля в темата. Питам я какво правят доброволците днес: 

„Едно е да обличаш някого, да носиш храна, второ и трето е да обгрижваш хора с проблеми, а много такива дойдоха тук от Украйна. За това не се говори достатъчно. Само че хора с увреждания тук има от 27-и февруари. Има деца с епилепсия, онкоболни, хора с ХИВ, които нямат никакъв достъп нито до медикаменти, нито до медицинска грижа. А те са много. Само на първо четене мина Законът за здравно обслужване за бежанците, които ще имат право на медицинска помощ, засега имат право само на спешна помощ - инжекция или да ги закърпят и толкова“, разяснява Банакиева.

Как се става доброволец?

„Много пъти ме питат как се става доброволец. Няма образование за това. Или намираш начин да помагаш, или не си доброволец. Не можеш да се научиш, защото няма рецепта", обяснява огнената червенокоса дама и добавя:

"Правили сме много грешки. И сега правим много грешки, защото няма достатъчно държава“

Тя извозва много хора от Украйна с личния си автомобил, без да си дава сметка, че не е ясно къде са част от доведените тук украински жени и деца.

„Тези хора могат да попаднат на насилници и няма контрол. Затова ни трябва държава. Държавата трябваше да знае всеки човек къде отива в България“, обяснява доброволката. Според нея е трябвало да има пунктове на влизане в България, най-малко на Червения кръст, която е национално финансирана организация и с не малко частни дарители. Но тези пунктове започнаха да работят много по-късно - „Над 30 000 влязоха в България преди да има пунктове, никой не знае къде са тези хора сега."

„Не можем да искаме лични карти и паспорти. Не можем да спрем колата и да питам: Ти къде я караш тази жена с тази регистрация, къде отивате, къде ще спите? Нямам право да задавам тези въпроси. И затова ни трябва държава.


Какво става с бежанците, които имат заболявания?

„Системата не може да бъде всеки от нас. Правя всичко това на база лични контакти. Когато помагаш 12 години на хора с увреждания, ти вече си част от системата, ти вече живееш по този начин. И дали този човек с увреждания е от Сирия или от Украйна или от Литва, това е човек, който има нужда от помощ и ти просто го правиш, защото го правиш дълго време и си с тази нагласа“, обяснява мотивацията си Аделина Банакиева.

"Ние помагаме, но не е правилно, защото не знаем кое дете ще ни умре в ръцете".

Разказва ми, че във Варна, където има голяма концентрация на украински бежанци, има само един детски невролог, а в София са 6. „Тези деца ние ги поддържаме с внос на медикаменти от чужбина и дозираме на око. Не знам кога някое дете ще ни умре в ръцете.“

„Ние какво да ги правим тези болни хора, които идват тук?! Здравите ще ги настаним в хотелите, пращаме ги да работят на полето, нищо, че са лекари или историци-професори. А какво правим с болните? Основната ми тема е намиране на медицински храни, които да се осигуряват от държавата“, споделя Аделина Банакиева.

Налага се, когато в България дойде дете с медицински проблеми, тя настоява пред родителите да заминат за друга страна, защото България не може да осигури адекватно лечение тук.
 

Защо не може и за българските деца?

„Имаше такова дете от Украйна и веднага ме намериха. След писане на писма и обясняване на случая, след интервюта, в които клех и крещях, накрая Червеният кръст и Министерство на здравеопазването купиха ентерална храна за това дете. Само че за нашите деца, които са в същото състояние, не се купува. И може би този прецедент ще се ползва за дело, защото щом за детето от Украйна може, за да не стане международен скандал, че сме оставили украинчето да умре от глад, защо не може да има и за нашите български деца?“, споделя Аделина.


Тя е гневна, защото Червеният кръст не може да реагира адекватно и да разпредели ресурсите си, които има.

„Доброволците не може да се занимаваме с животоспасяващи неща, а всъщност това правим. Вчера Кремена от „За доброто“ купуваше медикаменти на онкоболно дете, защото от МЗ са казали, че ще съдействат, но медикаментите трябват сега“, показва слабостите на системата Банакиева.

Тя разказва, че в момента уреждат трансфер в чужбина на онкоболен млад мъж, настанен в хотел във Варна с жена си. Има огромен риск той да издъхне в хотелска стая пред децата си.

„Не знам дали не е по-достойно да си умреш в откровена война в Украйна, отколкото да мреш във войната, която ние водим с българската здравна система“.

 

В момента във всички големи хотели с по 1000 настанени украински бежанци, върлуват вирусни инфекции. Свалихме маските, Covid-19 няма - край, приключихме. Ние не знаем какво върлува в тези места, където са настанени стотици хора. Ние доброволците не можем да се справим с това. Не можем да купуваме на свое усмотрение препарати за гърло, разстройство, повръщане.

А Червеният кръст раздава вафлички...

„Къде са те, когато има хиляди дарители от смс-и и аз купувам лекарство за разстройство? Коя съм аз, че да купувам лекарства? Да осигурявам диазепам на свещички за децата с епилепсия? Къде са те от Червения кръст? Нима не знаят за това? 


"Не може доброволците да си играем на държава, ние го правим, но е нередно".

Разказва ми как български майки на деца с увреждания са направили пункт в Стара Загора. В личните им къщи събират колички и помощни средства, защото Стара Загора е между София и Варна, за да може да се трансферират тези средства по-лесно в страната за други хора с увреждания.

„Това е наша организация. Не е на държавата. Само че това не е правилно, защото им даваме неподходящи помощни средства, които сме намерили кой знае къде. С такова помощно средство един човек с увреждане може да получи толкова тежко усложнение, че само да му навредим. Осъзнавам, че това не е правилно. Но по-добре някаква количка пред никаква“, обяснява постъпките си Аделина.

„Изпадам в бяс, като ми кажат, че ние сме държавата. Не, ние доброволците не сме държавата. Ние имаме нужда от държавна политика и смислено обхващане от премислени действия за справяне с този ужас. А такова не виждам.

Коя е Аделина Банакиева?

По образование тя далеч не е медицинско лице. Учила е история на изкуството, а по професия е озеленител. Но цялата гори в каузата "доброволец".

Питам Аделина как финансира всичките си дейности и дали работи. Не, не работи в момента, въпреки че сега е силният й сезон като озеленител, който работи предимно в чужбина. Но сърце не й дава да тръгне, когато тук имат нужда от нея.

„Завършила съм история на изкуството. Не съм лекар, макар да израснах с лекар. Много по-късно започнах да се занимавам като доброволец покрай дете с увреждане на моя приятелка. На едно като помогнеш, се запознаваш с други, искаш и на тях да помогнеш.

В момента не работя, вися на издръжка на синовете и мъжа си. Живея на 30 км от София и тук районът е пълен с


украинци, настанени в къщи за гости, в частни домове. Проблемът е за местата, където доброволците не знаем как живеят тези хора. Чуваме, че домакините не им позволяват да си пускат отопление, да ползват елементарни услуги, но толкова можем да направим“, споделя Банакиева.

Кои са доброволците у нас?

Доброволците в България се познават от години. Грубо са около 50 човека – заедно са при наводнения, при бедствия, при протести, познават се прекрасно.

„Ние сериозно работим на терен с хора. Украинците достигат до нас лесно – през постовете ни в украинската група, там пиша какво да се прави, от какво имаме нужда, какви стъпки сме направили и как другите да се ползват от нашия опит. 3 пъти ходих до Орловка да извозвам хора. Давах съвети какво да носят хората в колата, как да предразположиш хората, какво да кажеш на една жена, която я взимаш и я караш на някъде с децата. Тези постове се четат от украинци. Аз говоря добре руски, баща ми е белогвардейски емигрант, роден в Украйна. И така хората ме намират“, обясни ми тя.  

Но въпреки тази активност в социалните мрежи и медиите, за проблемите с липсата на система за бежанците не се говори достатъчно.

И пак, къде е държавата?

„Да, звучи много хубаво, че ги настаняваме с хотели, държавата дава по 40 лв за бежанец за издръжката му, но това далече не е цялата истина. Но кой осъществява контрола в къщите за гости или в частните домове? В един голям комплекс, както са по морето, има вариант. Но в къщите за гости разчиташ на добросъвестността на собственика. А дали наистина той ги обгрижва, дали ги храни, дали ги отоплява? А контролът може да се направи от селските кметове, от малките градове. Най-малкото, ако има един кмет или дори секретарка на кмет, която да мине през къщите, където са настанени украинците, и попита тези хора: Как сте, има ли проблем, те ще се чувстват много по-обгрижени. Ще покажем, че ни пука за тяхното състояние, не просто държавата да дава 40 лв.“, тече разговорът все в посока, че система е нужна.

Проблем е и неадекватното снабдяване с храна и продукти за хората, защото едно бебе на 6 месеца не яде салам


„Камчия“, а има нужда от гърне, например. По тази причина украинските майки трябва сами да се организират, без да знаят език, да имат контактите и да търсят я пелени, я дрешки, я завивки.

„В складовете на Червения кръст или на Мать Украйна има дарени пелени, но те как стигат до например Свищов? Или до град Левски, където има голяма популация на украински бежанци? Страшно много такива въпросителни има и като няма контрол, обричаме тези бежанци на един дискомфортен и опасен живот“, завършва Аделина Банакиева.

Тя посочва, че докато България има нужда над 30 00 медицински сестри, може да се търси механизъм медицинските работници, идващи от Украйна, да получат общинско настаняване, докато приравнят дипломите и езика си и да имат право да работят.

„Преди 15 дни Полша обяви, че оситурява настаняване и минимална заплата на лекарите от Украйна и повечето лекари, които бяха тук, тръгнаха натам. А тук, докато правителството разбере, че има война, надявам се, тя да свърши“, каза още Банакиева и посочи, че почти всички украинци искат да работят, но остава проблемът с децата.

„Имам позната украинка с 2 малки деца, която е гинеколог. Тя казва: Бих работила и санитарка само да съм в моята среда, но кой да гледа децата?“, споделя Аделина.

Може да разказва с часове, но е нужна работа. Реална работа на терен с хора. От сърце.