Лица

"Доброволците": Зорница от Несебър и нейните трима синове

Хуманитарен център в град Несебър, улица Струма 17

В Несебър всички го познават. Зорница Петкова и нейните трима синове - Иван, Димитър и Георги. Още в първите дни на войната Зорница предлага на децата си да взимат украинска бежанка с дете, а най-големият й син казва: Не, майко, ще вземем много майки, с много деца." И така до днес - близо два месеца едно българско семейство помага на стотици украински бежанци да оцелеят, да си стъпят на краката и да започнат живота си у нас, докато очакват развоя на военните действия в родината си. Започваме разговора с Димитър, на 18 години.

Как ти подейства ситуацията с войната в Украйна?

Димитър: Не знам как да го опиша. Аз съм в интернационално училище, съквартирантът ми е руснак, по-голямата част от приятелите ми от там са украинци. Говореше се много, имахме спорове – интернационални сме, имаме си различните гледки точки към живота и към конфликта. Спорихме, но като сме приятели, изобщо даже не се усети някакво напрежение или нещо да се ядосаме един на друг, обаче ми е трудно да го опиша. Гаден конфликт, в сърцето на Европа.

А като разбра, че майка ти е започнала да помага на бежанци, какво си помисли?

Димитър: Тя като ми каза, че иска с нещо да се занимава, аз й казах, че това е хубаво и полезно не само за тях, а и за нея. Писахме си, тя ми разказа какво планира да направи и че не иска да просто да стои и има желание да прави нещо с живота си. Аз й казах, че е добра идея, сега хората имат нужда от помощ, тя има нужда да се занимава с нещо, Иван – също.

Ти как се включваш?

Димитър: По собствено желание идвам да ги видя през почивките. Слушам Иван, който е глава на организацията с майка ми – къде да разпределиш хората, къде да мерят обувки и такива неща.

А приятно ли ти е?

Димитър: Да, на мен лично ми е приятно, просто зависи до каква степен. Държанието на хората може да е напрягащо, особено когато не се разбират и има езикова стена. Аз разбирам руски, майка ми, Иван и горе-долу стават нещата.

Защо мислиш, че някои деца се включват, а други деца – не? Все пак още сте деца.

Димитър: Моите приятели – без значение дали са руснаци или украинци, всички помагат в някакъв смисъл – дарение, участие във фондация и тн. Всички правят нещо. В България не знам как стоят нещата, аз го правя първо защото съм учил в Австрия и  живея с 40 други момчета от различни народи и националности и заради майка ми и Иван.

 

Тук в разговора се включва най-малкият син на Зорница, Георги, който е на 15 години.

Ти как се чувстваш с тази дейност на братята и майка си?

Георги: Със сигурност това движение е добрo, като морално изцеление за нея, за брат ми Иван. Тук в Несебър зимата е много депресиращо и скучно. Когато запълниш ежедневието си с помагане на хора и благотворителни дейности, ставаш по-добър човек. Харесва ми.

Ти каза, че ти харесва като за майка ти и за Иван. А на теб самия харесва ли ти? Доколкото разбирам, ти също помагаш.

Георги: На мен ми харесва, защото сега е първият път, в който помагам на хора. Ние ходихме с него да помагаме на български баби, купихме с наши пари храни. Кара те да се чувстваш изпълнен, когато помогнеш на някого в по-неравностойно положение от теб. Харесва ми, доволен съм от себе си и от нас като семейство.

Все пак, как започна всичко?

Зорница: Първия ден, в който съобщиха по новините, че има война и че тези хора тръгват насам, казах на големия ми син: „Аз изкарах най-самотната си зима и имам намерение да взема една майка с едно дете.“ И той каза: „О, не, не, майко“. Явно много го е докоснало. Само той от децата ми казва "майко", а не "мамо". "Ще вземем много майки с много деца, имаме я базата". Тя обаче не е наша, тя е на майка ми, трябваше да я викнем веднага, тя прие много добре идеята, но после се уплаши.  Много тежък физически труд. То е къща за гости, не е хотел.

В новите времена на технологиите, когато човек може да се докосне до всеки друг, е страхотно, няма никакви прегради. Инстаграм било по-модерната платформа и Жорко ми казва, че съм демоде, че обичам Фейсбук. Ванко публикува, че имаме 47 апартамента. И стана някакъв бум. Откриха го много хора. Още на другата сутрин в 8:30 получихме обаждане от наша комшийка:“Ще приемете ли осем майки с осем деца?“ Аз изпитах радост вътрешно, Иван подскочи да ги приема, той мислеше, че са на улицата, майка пък ми направо ни повиши тон. Явно се уплаши кой ще плаща тока. Така и не дойдоха тези осем майки.

После аз публикувах пост, там реагираха всички приятели да ми доставят дрехи и продукти и празният ми магазин, който явно затова е бил празен 2 години, се пълнеше с всяка минута. Аз такова нещо не съм виждала. На 42 години съм. По-смислени 48 дни не съм имала като удовлетвореност, като всякакви чувства и на тъга, и на радост, и на съмнение. Не съм предполагала, че в доброто може да има такава конкуренция, както и че аз ще бъда конкурентка на друг хуманитарен център. Не съм предполагала, че ще бъда проверявана дори от комшийите си истинска ли съм, или фалшива. Цяла България ми помага, напълно непознати хора, доверие да ми бъдат дарени 480 одеяла, но за жалост комшийката ми казва на известна инфлуенсърка в България: „Не ги слушайте, в дома им има само две майки и две деца.“ Много бях щастлива, че два дни по-късно тя видя с очите си как спира автобус и слизат 40 майки с 40 деца, много куфари в 2:30 през нощта. Това беше първата седмица. Сега вече всички хотелиери станаха съпричастни, дано министерството им плати четиридесетте лева.

Настанихте ли в къщата майките?

Зорница: Настанихме двадесет майки и двадесет деца. 

Това ли е центърът или имате още семейства?

Зорница: Това е центърът, който е сериозен. Той е двуетажен, 200 квадрата, двора, три стаи в мазето, складово помещение безплатно. Две мечти ще ми се сбъднат – 6-годишната ми мечта да имам фондация заради моята сестра с атрофия на мозъка и пареза на червата. Когато съм ходила на лични терапии и съм имала страхове един ден какво ще правя когато я наследя, за най-добро решение съм смятала, че ако имам фондация и създам такъв дом за болни деца, някак си личният ми живот има шанс да продължи. Защото с очите ми съм видяла, че баба ми и майка ми нямаха личен живот, отглеждайки болната ми сестра.

Тъй като нещата станаха много сериозни, бях принудена да изпълня тази моя мечта за фондацията. Страшни перипетии да се създаде нещо такова документално. Записах синовете си и майка си, трябваше 100 лв. да внасяме като първоначална. Много сложно. Сега отново не можем да пуснем дарителската сметка, страхувам се, че ще изпусна непознатите хора, които копнеят да дадат финансова подкрепа, защото избрах името „съпричастност“, но за жалост както когато се отваря фирма, ако се повтаря, не може. Сега отново ще ходя при нотариуса, при всички институции, за да пуснем „Съпричастност за всички“, дано бъде одобрено. 

Как си обяснявате защо някои хора откликват да помагат, а други слагат смешни емотикончета при новините за смърт?

Зорница: Бях в десети клас, когато си купих книгата „Колко сме различни“. Всички сме различни хора, със своите характери, възпитание и мнения. Има хора, които ги докосват чисто емоционално, други, които са зле настроени – че имаме много българи, нуждаещи се, а къде сме тръгнали да помагаме. Има и трети, които бяха много съпричастни, раздадоха всичко, което имаха и след това бяха ужасно разочаровани от поведението на останалите. А когато се разочароваме, вече не искаме да сме толкова съпричастни може би. Втората ми мечта беше един ден да имам книга. Книга от родител към децата си, като послание. Дойде моментът, започнахме я книгата, като нелегален и незавършен психолог, по-голям стаж от този нямаше да видя в който и да е университет или лекция. Сама се подложих на тази практика. Много е интересно, големи уроци всеки ден.

Има още...


Какво означава конкуренция между хуманитарните центрове?

Зорница: Нашият център наруши всички правила, с гордост го казвам. Дрехите не може да са чисто нови, няма как да са с етикети. Аз имам две единствено приятелки украинки от 24 години. Те ми споделиха колко унизително са ги изгонили в Бургас, че трябва да търсят хуманитарен център в Несебър или Свети Влас и че там отговарят само за Бургас. При нас такова нещо няма. Ние пратихме на Златни пясъци, в Царево, в Бургас, в Обзор пратихме колет, в Созопол. Те казват, че всеки район трябвало да има хуманитарен център. Помощта трябвало да е еднократна. Аз не смятам, че когато дам половин пакет памперси, картофи, моркови и две тениски, съм помогнала на някого. Обещавам да му добавя липсващите неща и така някак си да се усети помощта.

Има и при самите бежанци малко неправилно поведение, като да се възползват от това да не са много искрени, че в хотела е студено, а да се окаже, че е топло и да сме дали одеяла, от които нямат нужда, Може би пък чисто психологически се отключва едно презапасяване. Моя приятелка, която почти изнудих да отвори хотела си в началото със 150 стаи, дано не ми се сърди, там Иван настани над 300 души безплатно, в момента получава съобщения „Ти си нашият ангел“ от украинците.

Тоест - има украинци, които се възползват, но и такива, които са изключително благодарни?

Зорница: Да, сега дарихме количка на майка. Бяха предизвикана, наум си казвах „Недей, Зорница, издръж“, защото тя ми каза, че нямало памперси точния размер. 30 секунди ми трябваха да й кажа да свали бебето от количката и да ходи да си купи от някой бутик. Аз не искам поклони да получавам, не го правя с цел да величая себе си. Все пак искам или „благодаря“ или една усмивка. Най-малкото на снимката, която ще изпратя на майката, която е дарила количката, искам да не някоя намръщена жена, която е недоволна.

Как си даваш кураж, когато се чувстваш уморена?

Зорница: Като психосоматика минах през всички етапи. 10-12 дни нямах никакъв глас, не можех да говоря по телефона, чак хората питаха: „Какво се случва с теб?“. После  седмици имах рани по устата си към бузата като стресници, явно от уплах. Накрая завърших с обриви по цялото тяло. Имах сутрини с над 80 или 100 съобщения, от хора, които желаят да пратят нещо. Чисто психически, когато ги прочета, аз съм длъжна да отговоря на абсолютно всички, защото те ще бъдат разочаровнаи в противен случай. В двора на къщата нямаше как да се премине, от Спийди и Еконт, над 70 кашона с пратки, които трябва да разпределиш. Вече има кой да ми помага, станахме сериозен екип. Доброволките ми основно са украинки. По другите центрове гледам, че са българки.

Усамотявам се. Две момичета ми предложиха да ми направят масаж, защото от кръста надолу не си чувствах краката. На обяд ме научиха да пия бира. Успокоявам се от сериозни хора като Биляна Савова. Самите доброволки предлагат да почиваме в неделя, защото е невъзможно да нямаш един почивен ден, най-малкото да почистиш. Трябва да има време за зареждане, време за общуване. Успокоявам се да слушам интервю на Кремена Кунева – сериозен гръб от София ми е.

Чух, че даваш и на българи?

Зорница: Няма как, защото каузата е за Украйна, но когато в мой пост съм събрала 54 колички и дойде майка на ръце с дете българче, няма как да кажем „Количките са за Украйна“. Общувала съм с всяка една жена, дарила количката си, имаше и чисто нови. Питала съм ги имат ли нещо против. С 3-4 от количките помогнахме на дечица от България. Имаше трогателно дарение с инсулин за голяма сума. В хладилника ми беше само 24 часа. Беше разделен за две момичета от България, защото няма как да се пази.

Много се надяваме войната да свърши, какво ще правиш след това?

Зорница: Ще продължавам. Дай боже да излезе чисто документално фондацията, да излезе прозрачна дарителска сметка. Искам да дойде този момент, в който аз като лице на фондацията със събраните средства не само да покрия електричеството и да спра да искам да купуват дарители, а аз да отделя от бюджета и да купя хранителни продукти. Обичам да ми се случват нещата, но без да нахалствам.

 

Последно разговаряме с Иван, най-големият син на Зорница. Иван е на 22 години.

Какво правеше преди да започнете, с какво се занимаваше?

Иван: С различен вид дейност – земеделие. Курсант съм от Военна академия. Влязъл съм на 16 и половина години курсант. Изкарал съм казарма във Велико Търново.

В началото майка ми каза „Дай да си вземем едно семейство в хола“, аз й казах да вземем повече, защото има база. После публикувах пост, имам над 5000 души в социалните мрежи и оттам мои приятели с 200-300 хиляди последователи и те споделиха. Качиха в украински сайтове и започнаха да прииждат автобуси в 4 сутринта със 70-90 души, които аз настанявам по наши бази и тези на наши приятели. Не използваме държавни помощи. Официално сме отказали 40-те лв. на ден. Всичко си поемаме, за да няма конфликт на интереси. Известни хора взимат държавни пари и го правят с тази цел. Аз го правя, за да помагам на хората в нужда. Аз обикалям българските села, купувам на хора в неравностойно положение продукти. Всичко това е моя кампания, отделно от хуманитарния център.

Защо го правиш?

Иван: Имам да плащам към хората. Започнах когато реших да вляза в нормален път, да не плувам срещу течението. Обичам да виждам усмивките на хората. В момента заминавам за село Гильовца с мъж с три инсулта и два байпаса, карам му месо свинско 10 кг. на седем дни.

А как този човек се е свързал с теб?

Иван: Аз ги търся, отивам при всеки кмет, имам на над 40 кметове телефоните. Онзи ден бях в община Руен, в село в Сливен, там съм нахранил хората, поемам си сам пътните. Месо, пилета, кашкавал по 3кг на седмица, сирене, медикаменти нося на хората. Помолил съм да ми изпратят всички хора в неравностойно положение и техните координати, това са 315 души ежеседмично. Помагат ми приятели.

Ако тук сега има стая, пълна с тийнеджъри, какво би им казал?

Иван: Това, което аз съм изживял, те по филмите не могат да го гледат. В много различни светове сме расли. Не бих им дал съвет, защото няма да го възприемат. Новата младеж са два метра мъже до полата на майка си. Сами трябва да се вдигнат, мен никой не ме е вдигал. В момента 3 дни не съм ял, минавам на тотално суровоядство. Пречиствам се, имам воля.

 

"Доброволците": Алек Оскар и Юлия Дандолова, за които най-страшното е тишината