В Несебър всички го познават. Зорница Петкова и нейните трима синове - Иван, Димитър и Георги. Още в първите дни на войната Зорница предлага на децата си да взимат украинска бежанка с дете, а най-големият й син казва: Не, майко, ще вземем много майки, с много деца." И така до днес - близо два месеца едно българско семейство помага на стотици украински бежанци да оцелеят, да си стъпят на краката и да започнат живота си у нас, докато очакват развоя на военните действия в родината си. Започваме разговора с Димитър, на 18 години.

Как ти подейства ситуацията с войната в Украйна?

Димитър: Не знам как да го опиша. Аз съм в интернационално училище, съквартирантът ми е руснак, по-голямата част от приятелите ми от там са украинци. Говореше се много, имахме спорове – интернационални сме, имаме си различните гледки точки към живота и към конфликта. Спорихме, но като сме приятели, изобщо даже не се усети някакво напрежение или нещо да се ядосаме един на друг, обаче ми е трудно да го опиша. Гаден конфликт, в сърцето на Европа.

А като разбра, че майка ти е започнала да помага на бежанци, какво си помисли?

Димитър: Тя като ми каза, че иска с нещо да се занимава, аз й казах, че това е хубаво и полезно не само за тях, а и за нея. Писахме си, тя ми разказа какво планира да направи и че не иска да просто да стои и има желание да прави нещо с живота си. Аз й казах, че е добра идея, сега хората имат нужда от помощ, тя има нужда да се занимава с нещо, Иван – също.

Ти как се включваш?

Димитър: По собствено желание идвам да ги видя през почивките. Слушам Иван, който е глава на организацията с майка ми – къде да разпределиш хората, къде да мерят обувки и такива неща.

А приятно ли ти е?

Димитър: Да, на мен лично ми е приятно, просто зависи до каква степен. Държанието на хората може да е напрягащо, особено когато не се разбират и има езикова стена. Аз разбирам руски, майка ми, Иван и горе-долу стават нещата.

Защо мислиш, че някои деца се включват, а други деца – не? Все пак още сте деца.

Димитър: Моите приятели – без значение дали са руснаци или украинци, всички помагат в някакъв смисъл – дарение, участие във фондация и тн. Всички правят нещо. В България не знам как стоят нещата, аз го правя първо защото съм учил в Австрия и  живея с 40 други момчета от различни народи и националности и заради майка ми и Иван.

Тук в разговора се включва най-малкият син на Зорница, Георги, който е на 15 години.

Ти как се чувстваш с тази дейност на братята и майка си?

Георги: Със сигурност това движение е добрo, като морално изцеление за нея, за брат ми Иван. Тук в Несебър зимата е много депресиращо и скучно. Когато запълниш ежедневието си с помагане на хора и благотворителни дейности, ставаш по-добър човек. Харесва ми.

Ти каза, че ти харесва като за майка ти и за Иван. А на теб самия харесва ли ти? Доколкото разбирам, ти също помагаш.

Георги: На мен ми харесва, защото сега е първият път, в който помагам на хора. Ние ходихме с него да помагаме на български баби, купихме с наши пари храни. Кара те да се чувстваш изпълнен, когато помогнеш на някого в по-неравностойно положение от теб. Харесва ми, доволен съм от себе си и от нас като семейство.

Все пак, как започна всичко?

Зорница: Първия ден, в който съобщиха по новините, че има война и че тези хора тръгват насам, казах на големия ми син: „Аз изкарах най-самотната си зима и имам намерение да взема една майка с едно дете.“ И той каза: „О, не, не, майко“. Явно много го е докоснало. Само той от децата ми казва "майко", а не "мамо". "Ще вземем много майки с много деца, имаме я базата". Тя обаче не е наша, тя е на майка ми, трябваше да я викнем веднага, тя прие много добре идеята, но после се уплаши.  Много тежък физически труд. То е къща за гости, не е хотел.

В новите времена на технологиите, когато човек може да се докосне до всеки друг, е страхотно, няма никакви прегради. Инстаграм било по-модерната платформа и Жорко ми казва, че съм демоде, че обичам Фейсбук. Ванко публикува, че имаме 47 апартамента. И стана някакъв бум. Откриха го много хора. Още на другата сутрин в 8:30 получихме обаждане от наша комшийка:“Ще приемете ли осем майки с осем деца?“ Аз изпитах радост вътрешно, Иван подскочи да ги приема, той мислеше, че са на улицата, майка пък ми направо ни повиши тон. Явно се уплаши кой ще плаща тока. Така и не дойдоха тези осем майки.

После аз публикувах пост, там реагираха всички приятели да ми доставят дрехи и продукти и празният ми магазин, който явно затова е бил празен 2 години, се пълнеше с всяка минута. Аз такова нещо не съм виждала. На 42 години съм. По-смислени 48 дни не съм имала като удовлетвореност, като всякакви чувства и на тъга, и на радост, и на съмнение. Не съм предполагала, че в доброто може да има такава конкуренция, както и че аз ще бъда конкурентка на друг хуманитарен център. Не съм предполагала, че ще бъда проверявана дори от комшийите си истинска ли съм, или фалшива. Цяла България ми помага, напълно непознати хора, доверие да ми бъдат дарени 480 одеяла, но за жалост комшийката ми казва на известна инфлуенсърка в България: „Не ги слушайте, в дома им има само две майки и две деца.“ Много бях щастлива, че два дни по-късно тя видя с очите си как спира автобус и слизат 40 майки с 40 деца, много куфари в 2:30 през нощта. Това беше първата седмица. Сега вече всички хотелиери станаха съпричастни, дано министерството им плати четиридесетте лева.

Настанихте ли в къщата майките?

Зорница: Настанихме двадесет майки и двадесет деца. 

Това ли е центърът или имате още семейства?

Зорница: Това е центърът, който е сериозен. Той е двуетажен, 200 квадрата, двора, три стаи в мазето, складово помещение безплатно. Две мечти ще ми се сбъднат – 6-годишната ми мечта да имам фондация заради моята сестра с атрофия на мозъка и пареза на червата. Когато съм ходила на лични терапии и съм имала страхове един ден какво ще правя когато я наследя, за най-добро решение съм смятала, че ако имам фондация и създам такъв дом за болни деца, някак си личният ми живот има шанс да продължи. Защото с очите ми съм видяла, че баба ми и майка ми нямаха личен живот, отглеждайки болната ми сестра.

Тъй като нещата станаха много сериозни, бях принудена да изпълня тази моя мечта за фондацията. Страшни перипетии да се създаде нещо такова документално. Записах синовете си и майка си, трябваше 100 лв. да внасяме като първоначална. Много сложно. Сега отново не можем да пуснем дарителската сметка, страхувам се, че ще изпусна непознатите хора, които копнеят да дадат финансова подкрепа, защото избрах името „съпричастност“, но за жалост както когато се отваря фирма, ако се повтаря, не може. Сега отново ще ходя при нотариуса, при всички институции, за да пуснем „Съпричастност за всички“, дано бъде одобрено. 

Как си обяснявате защо някои хора откликват да помагат, а други слагат смешни емотикончета при новините за смърт?

Зорница: Бях в десети клас, когато си купих книгата „Колко сме различни“. Всички сме различни хора, със своите характери, възпитание и мнения. Има хора, които ги докосват чисто емоционално, други, които са зле настроени – че имаме много българи, нуждаещи се, а къде сме тръгнали да помагаме. Има и трети, които бяха много съпричастни, раздадоха всичко, което имаха и след това бяха ужасно разочаровани от поведението на останалите. А когато се разочароваме, вече не искаме да сме толкова съпричастни може би. Втората ми мечта беше един ден да имам книга. Книга от родител към децата си, като послание. Дойде моментът, започнахме я книгата, като нелегален и незавършен психолог, по-голям стаж от този нямаше да видя в който и да е университет или лекция. Сама се подложих на тази практика. Много е интересно, големи уроци всеки ден.

Има още...