Това е историята на Радостина Ганчева, едно момиче от града, решило да го напусне и да заживее с вятъра. Тя и сестра й имат сърф и кайт училище на турския остров Гьокчеада и специално за нас, Момичетата от града, са направили един курс с чудното заглавие Сестрите на вятъра.
Чудя се как започва тази история, може би са много истории всъщност. Обичам да рисувам, да снимам и да пътувам (естествено – да карам уиндсърф и сноуборд). Както казваше един приятел, “ти си номад” – явно съм номад. Чувствам се добре като вкъщи навсякъде по света и подхождам с огромно любопитство към всичко – към местата, към хората.
Пътувах сама, разхождах се, гледах, мислех... Обожавах големите градове – тези, в които само като влезеш, усещаш, че са над 10 милиона души. Харесвах и по-малките, разбира се. Междувременно имах страхотна работа в рекламна агенция, която изискваше почти цялото ми време, така че пътешествията бяха кратки бягства, но ми даваха страшен заряд; хранят ме и до днес, спомням си звука и миризмата, цветовете на всяко място, където съм била. От друга страна работата в рекламата за мен беше страшно важна, даваше ми възможност да изразходвам енергията си и да прилагам ентусиазма си. И така до момента, в който поисках нещо да се промени. Това е може би поради факта, че хората в рекламата се възприемат като всемогъщи, а взаимоотношенията с рекламодателите понякога са буквално разрушителни. Естествено, спецификата на работата е свързана с манипулация, но има известна доза надценяване и това ме дистанцира.[[quote:0]]Животът ми даде възможност да пренаредя ценностите. Това се случи преди осем години, когато със сестра ми се научихме да караме кайт (тя) и уиндсърф (аз). Беше като просветление. Установяваш, че животът е устроен по друг начин, че малкото човече, което се има за голям шеф, творец и прочее неща е песъчинка в огромен свят, че всичко градско, сравнено с природата, е като декор в реклама. А усещането за сливане с природата за мен е наистина осезаемо при срещата с морето и вятъра.
Истинското каране започва, когато пясъкът започне да лети, чадърите да падат и плажуващите да си тръгват; на местата с постоянен вятър обаче като цяло почти няма чадъри и плажуващи. След час, час и половина сесия на вълни метър и половина до два с вятър 12-15 метра в секунда (50 км в час) и пулс 145 до 170 излизаш от водата с празна глава, съвсем празна. Прибираш екипировката и светът може да спре да се върти – в следващите няколко минути това ще е без значение. Това е най-силното пристрастяване, което съм изпитвала и най-голямата свобода...
Започнах да търся възможности да карам уиндсърф все повече. Така, образно казано, избягах от града доста преди това да стане “модерно” и стигнах до Гьокчеада, турски остров в Егейско море. Всъщност това място не е нито толкова далечно, нито е толкова екзотично, но е очарователно провинциално, сурово и много ветровито.[[gallery]]
Разбира се, изобщо не бях първата уиндсърфистка на този остров, но бях първата жена, която се реши да отвори сърф училище там. Не го направих съвсем сама – имах и все още имам няколко верни съмишленици. И това е най-ценната промяна в живота ми – смирението, на което природата ме научи, чувството за свобода и едновременно силата и увереността, че всяко нещо е възможно, ако се посветиш изцяло. Това и направих; все пак в средите на сърфистите бях дошла отникъде, а и турски не можех да говоря. Все още уча и двете. Уиндсърфът е труден спорт, изисква координация, чувство за баланс и сила, но усещането, което дава, е несравнимо.
Изобщо връщането към природата е така необходимото презареждане и пречистване на всеки човек в съвременния свят. Има твърде много “удобства”, заради които сме загубили много от способностите си; трябва да си ги върнем, самите ние да се завърнем в естествената си среда. Няма по-добър начин и по-добро предизвикателство от това.
Има и нещо друго: карането на уиндсърф или кайт принципно е свързано с много пътуване – първо защото в различните периоди от годината вятър има на различни места в света. В Европа, а особено в България, може да се каже, че почти няма вятър. (В Гърция, Турция, Испания и Франция духа през лятото.) Това е обаче е най-хубавата част, защото след сезона отново пътувам, само че до изолирани, далечни места, където в общия случай няма нищо друго освен океан и пустиня и вятър, много вятър, и най-добрите райдъри в света. Всичко е различно; след 24 часа полети и стоене по различни летища с огромен багаж спортна екипировка, и в допълнение още 3-4 часа път с джип през по-труднопроходими места, стигаме до някой “най-добър спот” – и това е раят, честна дума!
Обичам Мароко и най-много Дахла, малък град на носа на полуостров, който оформя 40-километрова лагуна. Освен Дахла в радиус от 300 километра друго няма – само дюни, вятър, океан и огромни звезди нощем, и всичко това е необозримо и безкрайно... Дюните в Дахла отгоре са плоски като полети с асфалт, а в кората има седиментни миди и охлюви. Сигурно са били част от дъното на океана и са съвсем различни от дюните в пустинята Сеара в северната част на Бразилия. Сеара пък е бяла, дюните са “плаващи”, вятърът е толкова силен, че носи пясъците им и с годините те се “местят” и затрупват малки палмови горички или колиби... В началото на пустинята се намира Джерикоакоара, малко рибарско селище, което се е превърнало в най-сигурната и популярна кайт и уиндсърф дестинация заради постоянния вятър. Най-близкото летище Фораталеза е на 300 км и до Джери се пътува с джип; част от пътя минава през дюните и плажа, а по време на прилив вълните буквално облизват гумите. Вятърът е толкова силен, че там винаги карам с най-малкото си платно и малката си дъска. Джерикоакоара е частично скрита зад един хълм, затова пясъкът не я затрупва, а растителността е пищна, и искряща във всички най-ярки цветове. Подобни са цветовете на растителността в Муи-Не, във Виетнам, само пясъците са червени. Любимите ми плодове там са различни, а вятърът също е постоянен и местните хора са усмихнати... Майка ми веднъж ми каза: “Ти ходиш вече само в някакви пустини и морета...” Вярно е, но на тези места срещам хора, които имат същите интереси и нагласи и се чувствам съвсем на място.[[more]]А в Гьокчеада началото на всеки сезон е трудно, бурите през зимата унищожават почти всичко, всяка пролет започваме почти отначало. Възстановяваме пораженията по базата, подготвяме всичко така, че мястото да е приятно, сглобяваме и подреждаме цялата екипировка; всичко това го правим сами. После всеки ден сме на плажа – учим хората да карат уиндсърф или кайт. Разбира се, ние самите също караме всеки ден, този спорт е безкраен за научаване и това е най-хубавото!
С времето установих, че жените напредват по различен начин от мъжете. Има и друга истина. Поради липсата на условия за кайт и уиндсърф в България нивото на всички е доста ниско; въпреки това или може би точно затова в средата на брега момичетата често са обект на снизхождение и присмех. Това трябва да се промени, просто повече момичета трябва да дойдат на брега. Няма да отричам, че спортовете са трудни и изискват време и отдаденост, но къде по-трудни неща правим. Момичетата на всяка възраст са любопитни и талантливи и във всяка има приключенски дух – трябва само да го отключим.
Радостина Ганчева
