Лица

Елена Ковачева: В моментите, когато вътрешният глас ти казва "не мога повече, спирам", идва истинското предизвикателство.

Елена Ковачева: В моментите, когато вътрешният глас ти казва "не мога повече, спирам", идва истинското предизвикателство.

Елена Ковачева, Представител бизнес развитие  в Оперативното звенo на Аксенчър България
Снимка: личен архив

Елена Ковачева е част от екипа на Аксенчър от почти три години и работи като Представител бизнес развитие. Има над 10 години опит в корпоративния свят, работила е за различни BPO компании, успоредно с двете си висши образования. Това, което най-много харесва от работата в сектора, е възможността да мислиш и да работиш по различни бизнес стратегии за развиване на продажбите. 

Израснала е в спортно семейство – майка ѝ е треньор по лека атлетика. Като малка е тренирала лека атлетика и се е състезавала – едно от постиженията ѝ като дете е Републикански вицешампион на дълъг скок. В момента е последна година в НСА, специалност „Педагогика по физическо възпитание“. Покрай следването развива все по-голям интерес към нови и различни спортове, основно заради хората, които среща там, и възможността да опитва нови неща.

Кара сноуборд, макар и последните няколко зими да не практикува любимия спорт толкова често, колкото ѝ се иска. Всъщност, за Елена всичко, свързана с дъска, я привлича – това лято се „зарибява“ да кара уейкборд и определено планира да продължи с него. От няколко години се занимава и с катерене в зала.

Освен екстремните спортове, тя стъпва здраво и по земята – това лято участва за първи път на Софийския маратон в дисциплината 10 км. Споделя, че през последната година е станала много активна и изпитва нужда да прави различни неща. Към разнообразието от спортове добавя и планинските преходи – общо занимание за нея и кокер шпаниола, Ая. Все по-често взима кучето със себе и успяват да прави по-дълги преходи, последният от които е до връх Отовица в Рила.

Елена Ковачева: В моментите, когато вътрешният глас ти казва "не мога повече, спирам", идва истинското предизвикателство.

Въпреки работата в една от най-големите международни компании у нас, Елена успява да намира нужното време и мотивация да работи, учи и да спортува. Именно постигането на този баланс е едно от нещата, които най-много харесва в Аксенчър. Разбира се, това, че работи с правилните хора, е ключово за нея – има късмета да попадне в страхотен екип от самото начало и да се чувства сред свои.

Вече три години си част от екипа на Аксенчър. Какво те насочи към тази работа и как избра компанията?

Това, което ме привлече най-вече към Аксенчър, е репутацията на компанията. Работила съм на същата позиция и в други компании и вече над 5 години се занимавам с това. Спокойно мога да кажа, че това, което най-много харесвам в работата си, е възможността да общувам непрекъснато с хора от различни места, носители на различни култури. За тези години успях да създам контакти с колеги от други страни, които поддържаме и извън работата. Мисля, че имам късмета винаги да попадам сред страхотни колеги. Когато се присъединих към екипа преди 3 години, бях силно впечатлена от професионализма и ангажираността му, и, разбира се, от възможността да работя с клиенти от различни сфери.

Колко е важна работната среда? Какви са твоите критерии за добра работна атмосфера и намираш ли я в момента?

Да, атмосферата на работното място е изключително важна. За мен, добрата работна среда включва открита комуникация, подкрепа от колегите и възможност за лично и професионално развитие. В Аксенчър имам щастието да работя в екип със страхотни колеги, което прави работата ми по-лесна, а обстановката много по-мотивираща и приятна.

Работиш в голяма корпорация, но си волна душа с много и различни хобита. Как успяваш да съчетаеш работата с всички тях?

Аз съм от хората, които не умеят да стоят на едно място спокойно и да не правят нищо. Имам адски много енергия в себе си, която трябва постоянно да влагам в нещо – да се движа, да спортувам, да пътувам, да върша нещо, защото в противен случай не се чувствам добре. Имало е моменти, когато съм ходила на тренировка по два пъти на ден. Това е и причината успоредно с динамичната работа да имам толкова много хобита и занимания. Благодарение на тях, успявам да канализирам тази енергия. В дни, когато имам повече ангажименти, избирам на принципа кое е по-лесно и бързо за правене. Разбира се, всичко това изисква добро управление на времето и планиране. Успявам да намеря баланс между професионалния и личния живот, като съсредоточавам вниманието си върху това да върша максимално ефективно текущите си задачи и да си осигурявам време за хобита след работния ден. Това на пръв поглед натоварено ежедневие, всъщност е моят начин на живот и така се чувствам много пълноценна.

Елена Ковачева: В моментите, когато вътрешният глас ти казва "не мога повече, спирам", идва истинското предизвикателство.

Смяташ ли, че човек може да работи цял живот в една компания и на една длъжност без да „прегори” и как се справяш, когато предизвикателствата станат твърде много?

Вярвам, че човек може да работи дълги години в една компания или на определена позиция, ако успява да поддържа своята мотивация и да се развива. Предизвикателствата се преодоляват чрез адаптация и постоянно усъвършенстване както и с подкрепа от екипа и ръководството.

За да бъда честна, никога не ми се е случвало да изпадам в подобно състояние на „прегаряне“. За мен, балансът винаги е бил много важен – да, работата понякога може да бъде много изморителна и стресираща, но вярвам, че човек трябва да търси начини да изпуска напрежението на дневна или поне седмична база. Било то със спорт, разходка или нещо друго, което те откъсва от ежедневието и те кара да се чувстваш добре.

Спортът има важна роля в живота ти, дори в момента учиш в Националната спортна академия. На какво учи той и как ти помага?

Спортът не просто поддържа физическата форма, но и е учител на живот. Чрез тренировките усвояваме дисциплина, упоритост и уважение, не само към съотборниците, но и към съперниците. Работата в екип и умението да си поставяш цели стават втора природа. Но нещо, което считам за особено важно, е социализацията. През спорта не само учим, но и се свързваме с други хора, независимо дали сме малки или големи. Този обмен на опит и емоции прави спорта нещо повече от физическо упражнение – той създава общност и обогатява живота ни.

Доколко семейството ти повлия на отношението ти към спорта и липсва ли ти да се състезаваш?

Майка ми е треньор по лека атлетика и още от детството си бях „въвлечена“ в този свят. Обичах с вълнение да наблюдавам спортистите по време на тренировки. Постепенно, започнах да следвам техния пример, стремейки се да бъда толкова добра, нахъсна и способна като тях.

Въпреки че прекратих професионалната си подготовка и участието си в състезания преди много години, спортът (не само леката атлетика) продължава да бъде важна част от живота и ежедневието ми. Не съм изпитвала нужда да се занимавам професионално, затова и не продължих в тази посока. Може би до някаква степен реших да си набавям тази състезателна тръпка с участието си в маратони – това е едно от нещата, които в последно време ме вълнуват. Запазила съм дисциплината, устрема и желанието си да спортувам. Имам го този състезателен дух и това го усетих на Софийския маратон, когато си припомних усещането преди старта. Разликата беше, че когато започнах да тичам, се успокоих, в главата ми нямаше никакви мисли, гледах си времето и просто се наслаждавах на усещането.

Въпрос на физическа подготовка или по-скоро на психическа е бягането на 10 километра?

Тялото ни може да бъде машина с безграничен потенциал, ако успеем да убедим ума си в това. Психическата издръжливост има решаваща роля, независимо дали става въпрос за преодоляване на 1, 10 или 42 километра. В моментите, когато вътрешният глас ти казва "не мога повече, спирам", идва истинското предизвикателство. Тогава е нужно не просто да продължиш, а да преодолееш собствените си ограничения и да не позволяваш на ума да спре това, което тялото ти е способно да постигне.

Освен необходимостта да влагаш енергията си в различни активности, кое е това, което те вдъхновява след дълъг ден да излезеш да бягаш или след уморителна седмица да станеш отново рано и да тръгнеш към планината? Как всъщност си почиваш?

Не умея да си почивам много, поне не физически. Ако успея да не прекалявам с тренировки и натоварване, може би това е някаква форма на почивка (смее се). За мен движението и физическата активност са по-скоро начин на живот и голяма доза дисциплина. Когато спортувам, мозъкът ми си почива, разтоварвам се от всички ежедневни проблеми и стрес. За мен, това е най-важната почивка и съм щастлива, че съм намерила начин да си я осигурявам.

Все пак човек трябва да слуша и тялото си, то много ясно ти показва кога има нужда да спреш или да забавиш темпото. Ако дадено занимание стане част от рутината ти, е трудно да го пренебрегваш или пропускаш за дълго време. Отново всичко е въпрос на баланс.