ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Елиф Шафак за новата си книга и наследените семейни травми

Елиф Шафак за новата си книга и наследените семейни травми

Снимка: Leonardo Cendamo/Getty Images

Броим дните до началото на август, защото тогава излиза новата книга на Елиф Шафак – „Островът на изчезналите дървета“. Българското издание ще се появи на пазара малко след световната премиера на романа. По този повод една от най-известните турски писателки дава интервю за The Guardian, в което споделя какво е основното й вдъхновение за книгата, как се чувства далеч от родината си и как й се е отразило продължителното затваряне в Англия.

За разлика от повече си романи, този път Елиф Шафак не ни отвежда в любимия си Истанбул, в който не е ходила от години. Като яростен застъпник на равенството и свободата на словото, нейните възгледи са в пълно противоречие с правителството на Реджеп Ердоган. Затова и от години живее заедно със съпруга си и двете им деца в Лондон.

Новата й книга проследява тайната любовна връзка между Костас, който е кипърец от гръцки произход, и Дефне, кипърка от турски произход. Събитията се развиват през 1974 г., скоро след като на острова избухва война. Междувременно в Лондон, десетилетия по-късно, Ада, тяхната дъщеря тийнейджърка, е под влиянието на наследените семейни травми. Романът има три направления - превратът и войната в Кипър от 1974 г. и трагедията на хилядите, изчезнали заради конфликта; периодът, когато Костас и Дефне отново намират един другиго през 90-те; и настоящето, ситуирано в днешен Лондон, където Ада скърби за загубата на майка си и отчаяно иска да научи повече за историята на своите родители. В историята има и друг, неочакван елемент – смокиново дърво, транспортирано от Кипър до Англия. Едно дърво, погребано, за да оцелее през студената зима и разкаже история, чийто свидетел е от древността.

„Винаги съм вярвала в наследената болка“, казва Шафак. „Има неща, за които не можем да говорим в семействата си и те преминават от едно поколение към друго, без да се споменават. В семействата на имигрантите по-старото поколение често иска да защити по-младото от отминалата скръб, така че те решават да не говорят много, а второто поколение е твърде заето да се адаптира в новата държава, за да се връща към миналото. Така че за за третото поколение остава това ровене в паметта.“

Писателката споделя, че е срещала имигранти трето поколение, които въпреки думите на родителите си да забравят всичко, имат нужда да научат повече за корените си. Но може ли човек да изпитва носталгия по място, на което никога не е бил или е познавал за кратко? „Носим едно място в душата си, дори чрез историите, които не са ни разказали. Можем да усетим празнотата. Миналото има значение, защото то ни оформя, независимо дали го познаваме, или не.“ То често се „крие“ в храната, която също може да ни отведе на дадено място, да ни върне към забравени усещания. Затова и новият й роман е изпълнен с невероятни кипърски ястия.

„За баба ми храната беше нещо повече от просто храна. Тя беше събиране на хората. Можем да решаваме проблеми около масата. Можем да постигнем мир“, разказва Елиф Шафак.

Писателката признава, че отдавна е имала желание да пише по темата за разделението в Кипър, но тъй като определя мястото като „рана, която все още е отворена“, дълго не се е престрашавала да го направи. Сега обаче намира начин да погледне отвъд конфликта и да го покаже по своя начин – с думите и историите, с които толкова умело борави.

И въпреки че много издатели споделяли, че локдауна едва ли ще се отрази на писателите, които и без това са свикнали да работят в усамотение, Шафак не крие, че се е сблъскала с безпокойството и несигурността от пандемията. Писателите няма как да бъдат имунизирани от всичко това, което се случва в световен мащаб. Затова и тя не се притеснява да премине през негативните емоции, вместо да се преструва, че ги няма.

Има още...

Ако бях филм, щях да бъда "Полунощ в Париж". Ако бях книга, щях да бъда "Романът на Зелда Фицджералд". Ако бях песен, щях да бъда A little party never killed nobody. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така утолявам и жаждата с...