Когато разбрах, че новата ѝ книга "10 минути и 38 секунди в този странен свят" е номинирана за награда "Букър", посрещнах новината с подобаващо вълнение, което ме провокира да се върна малко назад в емоциите си около срещата с някои от книгите на Шафак. Но преди това ще обещая тържествено на себе си, че няма да пропусна историята на Лейла, която ще ме потопи в чувствените ѝ спомени за живота.

Те нахлуват в главата ѝ минути след като е намерила смъртта – вкусът на подправената козя яхния, от пожертваното от баща ѝ животно при дългоочакваното раждане на син; гледката на бълбукащите епилиращи ленти от лимон и захар, които жените нежно нанасят по краката си, докато мъжете посещават джамията; ароматът на кардамоново кафе, което Лейла споделя с красив ученик в публичния дом, където работи. Всеки спомен води към големите приятели, които жената е спечелила в ключови моменти от живота си – приятели, които сега отчаяно се опитват да я намерят. 

Елиф Шафак е една от любимите ми писателки на новото време. Влюбих се в нея още когато прочетох "Любов". Влюбих се, защото и аз като нея обичам красиво подредените думи, омагьосвам се от стиховете на Руми и вярвам, че правилата на истинската любов са вечни. Изгубих се в историята на "Любов", като признавам – и досега тя е най-близка на сърцето ми, въпреки че отдавам значимото и на "Копелето на Истанбул“, "Чест“ и  "Дворецът на бълхите“.

Винаги се вълнувам от успехите на турската писателка, защото благодарение на книгите ѝ я усещам наистина близка. Преди време намерих себе си и в "Черно мляко" – книгата, в която животът и чувствата на Шафак са в центъра на повествованието. Писателката се бори да намери баланс между ролите си на успешен писател, ерудирана жена и осъзната майка. В редовете на книгата си пита себе си, другите и света: кое е правилното – да се следва предопределеният път или да се направи собствен избор, да се следват порядките или да се извърши една малка, вътрешна революция. И как точно жените можем да намерим вътрешен мир, като не можем да се задоволим само с една социална роля? И дали вътрешните гласове ще ни оставят някога... 

И още ...