Eми Барух e журналистка и политически коментатор, автор на публицистични книги и документални филми. През 2008 г. организира първата представителна изложба на Пабло Пикасо в България “Аз не търся. Аз намирам”. През годината на протестите срещу правителството "Орешарски" и модела на мафиотска държава Еми беше едно от най-силните пера на борбата срещу статуквото. Днес е организатор на "Фотофабрика". Превежда художествена литература от френски и испански, а любимата й роля е “да превежда от български на български”, както ни призна сама. За мен лично тя е човекът, покрай когото са се запознали майка ми и баща ми, за което, разбира се, вечно ще съм й благодарна...
Коя е Еми Барух, тук и сега?
Двигател с вътрешно горене (двутактов). Обществен смутител. Експериментатор.
Как се роди идеята за Фотофабрика?
Фели драсна клечката! Миналия декември ме запозна с Боряна и Филип: те бяха особена комбинация от неравноделни порции хумор, работохолизъм, егоцентризъм и артистизъм. И двамата - “фулмастери”; третият е мълчаливият хартиен естет Кирил Златков. Настаних се в този уютен четириъгълник заедно с полифоничната Албена Спасова. Това са “моите” фабриканти - хора, щедри, шеметни, шеговити, щури и щастливо надарени. Така започна тази шантава работа, наречена ФотоФабрика.
Винаги си търсела проекти и занимания, различни от журналистиката. Това опит за лично спасение ли е или ориста на можещия човек?
“Моженето” е относителна величина. Спасението е в хората, с които тръгваш напред. И в журналистиката е така: нужен е отбор. Моите проекти различни от журналистиката се появяват винаги, когато изчезне професионалният отбор. Тогава започваш отначало. На друга писта, с друг отбор.
Имаш ли любима роля все пак?
Превеждам от български на български. С останалите езици е по-лесно.
Как се промени българската журналистика в последно време и има ли надежда за връщане на достойнството на професията?
Парите в журналистиката са мярка за професионална подлост. Със Саша Свиридова го повтаряме отдавна. Колкото е по-влиятелна медията, толкова е по-опасна тази зависимост. В България има не малко достойни журналисти, но те не са в състояние да върнат достойнството на българската журналистика. Защото техните самотни гласове биват мощно заглушавани от инструментите за манипулация и влияние, които доминират в компанията от тиражни медии.
[[quote:0]]Каква е твоята диагноза за българския преход?
Провал на продажни хора, избирани от прости хора. Хищници-предатели, които хладнокръвно прегазиха идеите за справедливост и почтеност, с които осъмнахме преди 25 години.
Какъв е протестиращият човек и има ли силата да промени света?
Наивен идеалист, състезател на къси дистанции. Осиротял скитник в лабиринта на демократичния симулакрум. За промяната е нужна щафета от маратонци.... Нямаме такива състезатели в България.
Кои са най-големите предизвикателства пред България?
Отсъствието на правова държава. Отсъствието на държава! Настъплението на простащината, липсата на визионери и липсата на характери.
Къде е вкъщи и колко често се прибираш там?
Там, където се събират шепа любими хора. Имам много неизвинени отсъствия пред тях...
Кое считаш за най-голямата си победа дотук?
Какви победи?! Аз колекционирам поражения... Те са най-добрите учители. А когато успявам (ако успявам), значи просто съм си свършила работата. Нищо повече.
Има ли нещо, което може да те спре?
Промяната в уравнението приятели v/s предатели...[[more]]Разкажи ни една приказка...
Ще бъде приказка за една “принцеса”. Да я наречем Алеф. Тя ще бъде алфа-водачът на нова генерация момчета и момичета, които ще пребродят пустинята, ще минат през девет планини в десета, ще се научат да стават след като са паднали, ще растат свободни и горди и ще стигнат до пазителя на Закона. Ще въдворят Закона и ще върнат достойнството в едно красиво, но омагьосано от мафията царство.
