ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Фелия Барух и Боряна Телбис, две от момичетата зад ФотоФабрика

Фелия Барух и Боряна Телбис, две от момичетата зад ФотоФабрика

Тазгодишното издание "Фотофабрика" е в разгара си. Точно навреме основните изложби - “Непознатият друг” и "Маргиналният човек" - разтърсиха позадрямалото ни и вечно вторачено в пъпа си общество, като ни показаха един фотожурналистически поглед върху глобалната миграция, кризата с бежанците в европейски и световен план и човешката драма зад всеки един отделен случай. С две от момичетата от невероятния екип на "Фотофабрика" говорим за състраданието, личното преживяване и смисъла от тяхната работа.

Фотографката Фелия Барух и журналистката Боряна Телбис за Момичетата от града

Ако трябва да определите ФотоФабрика с една дума, коя би била тя?

Фелия: Екип.

Боряна: Не мога с една, многословна съм. Ще пробвам с две и половина: възможност за смисъл.

Кое беше най-трудното за вас в това издание на фестивала?

Фелия: Самотната работа пред компютъра. Липсата на офис.

Боряна: Да не се поддам на патетичния тон, с който винаги се говори за “трагедията на бежанците”.

Тази година темата са другите, непознатите. Има ли нещо, което остана неказано по въпроса за срещата ни с различните от нас хора, с бежанците?

Фелия: Много неща остават неказани. Ние сме представили само части от няколко отделни истории, остават още хиляди разкази и интерпретации.

Боряна: Нямаше нещо, което да не се каза, написа, извика, изсумтя и пр. Имаше обаче нещо, за което по-скоро се мълча – че бежанците всъщност не са различни от нас и че ние си имаме дълбоки дългогодишни проблеми, които нямат нищо общо с бежанската вълна, но изкуствено се пришиват към нея.

Да стоиш до човек, който е изгубил детето си във война, е физическо преживяване – усещането за фатална загуба е като материя, която се полепва по теб.
Според вас има ли правилна позиция по този въпрос? Има ли лесни отговори?

Фелия: Не. Аз лично подкрепям да се помага на хората независимо откъде идват, но не ми се е налагало да посрещам непознати в дома си.

Боряна: Мислех си, че е отминало времето на правилните позиции, обаче изглежда не е така, защото отвсякъде се опитват да ни пробутат такива, да му се не види. А ако имаше лесни отговори, нямаше да има въпроси. Май е най-добре да сме по-информирани – това би решило доста проблеми.

Боряна и Фелия

Не е ли по-лесно да сме състрадателни отдалече?

Фелия: Да, определено.

Боряна: Разбира се, че е по-лесно – за това е фейсбук, който успя да ни възпита в споделяне на снимки с идеята, че те ще спасят детски живот, ще нахранят бедстващите в Африка и ще спрат войната в Сирия. Извиняваме се за неудобството, но няма. И въпреки всичко състраданието, дори и отдалече, си е състрадание. Значи, че има още човещина у човека.

Има много гледни точки – няма “правилно” и “грешно”.
От какъв урок се нуждае нашето общество?

Фелия: Не съм в позиция да давам уроци.

Боряна: На първо време от уроци по география и история, които да не се преподават пропагандно. За другите уроци не мога да кажа – не съм си научила още моите.

Как на вас лично ви се отразиха срещите с тези хора, разказите им за преживяното и личните им истории?

Фелия: Научих много за хората, разбрах че има много гледни точки и няма “правилно” и “грешно”.

Боряна: Отразиха ми се отрезвяващо. Да стоиш в едно и също помещение с човек, който е изгубил детето си във война, е физическо преживяване, не толкова психическо – защото усещането за фатална загуба е като материя, която се полепва по теб. Тогава си даваш сметка, че малките неща – разходката в парка, срещата с приятели, дори възможността да си измиеш зъбите сутрин, са най-великото. Клише е, ама е истина.

Как разбирате, че работата ви е имала смисъл?

Фелия: Когато чуя коментари от хора, на които се възхищавам. Когато усетя енергията и приятелствата, които следват.

Боряна: Ако ми дадат да управлявам света за едно известно време, ей тогава ще разбера, че работата ми е имала смисъл. Сега човек би могъл да има само лично удовлетворение, че е направил и казал това, което иска и смята за редно.Сега какво следва?

Фелия: Не знам. Надявам се да правим още проекти с този невероятен екип.

Боряна: Сега продължаваме напред, разбира се! На първо време с нови срещи с хората от Телиш, Калище и Розово, за да им представим проекта, в който взеха участие, и за да поговорим отново за всичко, което ги интересува. Продължава и работата ни по онлайн платформата на “Непознатият друг”, където разказваме всички истории и ще качим всички видеоразкази за бежанците и трите села. Май има и още неща, но те в момента се пекат... :)

Момиче с много имена – ако Левена ви е трудно, можете да я наричате Лена или Вени. Тези, които не чуват добре, може един-два пъти да се разминат и с Невена. Празнува имен ден на Цветница не защото така е решила, а защото баба й е от шопския край, където на „невен“ казват „левен“. За най-лесно – тя е Невена с „л“, но в никакъв случай не Невел...