ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Фотографът Димитър Караниколов и умението да пътуваш с еднопосочен билет

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

С Димитър Караниколов се срещнах на живо покрай очарователната акция Ivan Vazov Open, но преди това бях срещала негови фотографии. Именно „срещала“ – като да видиш на улицата твой познат, запътил се нанякъде. Когато опознах Димитър и неговата работа, осъзнах, че неговите творби наистина са се запътили нанякъде. Когато той ги пусне, те тръгват по широкия бял свят, срещат се с хората и им говорят.

Архитект по образование, визуален артист по свое определение, Димитър Караниколов сам е избрал да живее в София, вместо в Лондон, и сам е избрал свободата да прави това, което му носи удоволствие.

 

Как стана така, че един архитект, живял и работил в Англия, сега живее в София и снима по целия свят?

Ами, аз съм завършил архитектура в София, след това заминах за Лондон, където почнах да работя в една много голяма корпоративна архитектурна фирма, но студентските ми мечти бързо се сринаха. Човек, когато е тук, си мечтае как се случват нещата някъде по света, има една идея и може цял живот тая мечта да го крепи. Аз обаче отидох в епицентъра на събитията и се разочаровах. Работих за Норман Фостър, за едно от най-големите студиа. То е мечта за всеки студент да стигне до такъв офис и много хора ходят там само за да си го сложат в CV-то за няколко месеца. То е като казарма. Това е най-близкото усещане до казарма, което съм имал. Издържах година и половина, а сега се занимавам с нещо много близко – архитектурна визуализация. И всъщност това ми е daytime job, така да се каже.

Тоест визуализираш проектите на други хора?

Да, ние работим с много големи архитектурни студиа като техни подизпълнители, те ни дават чертежи, а ние сме по-скоро концептуални визуализатори. До голяма степен е доста креативно, защото работим в много по-ранен етап с архитекта. Един вид това е реклама в архитектурата. Работим със Заха Хадид, с Норман Фостър и пр.

Вие сте уеб базирани, тоест няма значение къде сте физически.

Толкова е динамичен бизнесът, че няма време за срещи на живо. Всичко се случва онлайн и с телефонни разговори и аз в един момент осъзнах, че всичко, което правя там, мога да го правя и от България.

А защо се прибра все пак? Някакъв сантимент ли, носталгия?

Заради слънцето. Аз винаги отговарям така, това е най-простото нещо всъщност и по това се различават нациите и цивилизациите. И това ти определя абсолютно всичко, гледайки храната, културата, манталитета. Просто Лондон е много северен град, има 60 слънчеви дена в годината, което е много малко, и е безкраен град. За да излезеш от Лондон, ти трябват седмици подготовка, 1 – 2 часа пътуваш и все е град...

Има и нещо друго – всичко там е една матрица. Мен на втората година в офиса ми казаха: „Много добре се справяш, сега ще ти увеличим заплатата, след 5 години ще станеш associate, след 10 години ще станеш associate partner, след 15 години ще станеш partner, тогава вече ти ще започнеш да печелиш процент. И ако искаш, можем да дискутираме сега и пенсионното ти осигуряване“. Моят живот явно е ясен, нали. Аз просто трябва да го изживея... Някои хора са свикнали в такава среда – да знаят, че всичко им е планирано, мен това ме ужасява. Аз никога не планирам нищо и дори когато пътувам, винаги пътувам с еднопосочен билет. Ако ми хареса, оставам, ако не ми хареса – отивам някъде другаде. Аз не знам какво ще правя в следващите няколко часа и просто тук има едно чувство за свобода.

Какво друго ти харесва тук?

Ние не сме нито Западният свят, нито Третият свят... Някъде по средата сме. Ето, "Ориент Експрес", когато е пътувал, Виена е първото място, на което се усеща Ориентът, а пък София е последното място, на което се усеща Европа. Оттук на изток и на юг вече не е Европа. Ние сме наистина на тази граница, тя е вкоренена в душата ни по някакъв начин. Да, стандартът там е висок, но лайфстайлът е много нисък. Тук лайфстайлът е в пъти по-висок и въпреки всичко кофти, въпреки политиката, въпреки новините, въпреки всичко, животът е в пъти по-цветен, по-свободен и по-готин.

Добре, но има все пак някои, които много ни тежат на душата в България.

Аз съм тук само физически, не работя с български компании. Българската бизнес култура е ориенталска бизнес култура – ти пращаш някакъв имейл, те ти отговарят след 2 седмици, че са в почивка и че след 2 седмици ще могат да ти отговорят...

А какво помага срещу този манталитет?

Има още...

Момиче с много имена – ако Левена ви е трудно, можете да я наричате Лена или Вени. Тези, които не чуват добре, може един-два пъти да се разминат и с Невена. Празнува имен ден на Цветница не защото така е решила, а защото баба й е от шопския край, където на „невен“ казват „левен“. За най-лесно – тя е Невена с „л“, но в никакъв случай не Невел...