Габриела Василева: Правят се малко късометражни комедии, повечето са драми

С Кинематограф.бг в лицето на Габриела Василева се запознахме в Асеновград, когато заминах в малкото градче специално да проверя как се провежда фестивалът „В обектива“. Оказа се, че събитието събра на куп много хора от София и трябваше да стигна до Асеновград, за да науча за инициативата на младежите-любите на късометражното кино, които създадоха Кинематограф.бг. За него ще научите от интервюто ни с Габриела, а аз ви препоръчам да посетите някоя от live прожекциите, които ще започнат от есента. Габи ще я разпознаете неизменно – тя е висока, усмихната, красива и някой ден може да бъде първата учителка на вашето дете. Поне такава е мечтата й, извън дейностите свързани с късометражното кино, но докато учи в университета, за да бъде дипломиран преподавател, тя влага безкрайни усилия, за да популяризира късометражното българско и чуждо кино у нас.  

Какво е Кинематограф.бг и от кога го правите?

Идеята беше на Юли, който е главен редактор на сайта. С него се запознахме по пътя към Франция, където учихме заедно една година и двамата се запознахме с културата на късометражното кино. Там има супер много фестивали на късометражното кино, което не е някакво извънредно събитие, а нещо нормално.
[[more]]И когато се върнахме в България започнахме да се озъртаме какво се случва тук. А тук нищо не се случва и ние стоим и се питаме „Защо? С какво сме по-зле?” Оказа се, че тук се прави късометражно кино и има някакви фестивали, на които се показват филми, които не са предназначени за масата. Те са направени конкретно според изискванията на фестивалите и за хора от „арт елита“. Много често това са филми, които след като ги изгледаш седиш и не знаеш какво точно си изгледал. На шега, това го наричаме „арт“ – нещо, което има претенцията, че е над теб, но не я покрива, не го разбираш. И тези събития са затворени, има един порочен кръг на един и същи режисьори, които правят филмите си според критериите и очакванията на конкретните фестивали, пращаш го, печелиш го и с парите отново снимаш следващ филм, който отново е по калъп, направен според очакванията на фестивалите. И този кръговрат се завърта и филмите остават достъпни само до онези, които са попаднали на този фестивал, но не и до обикновена публика. А все пак идеята не е да го гледа режисьорът, майка му и шепа приятели, а филмът да достига до широка публика. Оказва се, че трябваше да се появим, за да тръгне цялото нещо нанякъде. Защото сега правим извън фестивални премиери на български късометражни филми ежеседмично и ако ти решиш, че искаш да гледаш този филм, не е нужно да чакаш цяла година до някой фестивал.

Миналата година направихме сайта Кинематограф.BG, след като се събрахме като екип аз, Юли, Калин Димитров, в последствие Йордан Агов, който в момента работи в Европарламента, но ни помага от разстояние. Започнахме да качваме български и чужди късометражни филми и в един момент решихме, че е супер нормално и логично да пренесем късометражното преживяване на жива сцена. Може да е един път седмично, но да го има и хората да имат възможност в този ден и час да изберат дали да отидат в арената и да гледат някакъв холивудски филм или да дойдат и да гледат късометражни филми.

Колко човека поддържате сайта и как подбирате филмите, които да качите?

Ние сме 5-6 човека и всеки търси нови и стари късометражни филми, намираме ги, подбираме ги и веднъж седмично се събираме и ги гледаме. И след като ги видим за втори път и ги покажем на останалите, често филмът, който ми е направил страхотно впечатление, изглежда не чак толкова готин. Подбираме обаче няколко наистина добри филми и ги качваме. 

Хубаво е, че сме екип, всички освен мен са момчета и можем да погледнем всяко видео през различните ни очи. Аз като видя някое романтично видео и се трогвам, но момчетата имат свой поглед и като ги съчетаем се получава добре обосновано решение накрая.

Как подбирате филмите, които показвате по време на тези прожекции?

[[quote:0]]Много рядко пускаме филми, които вече са качени в сайта и ако се случи така това са най-гледаните и харесвани филмчета. Селекцията ни е много различна, а от скоро започнахме да правим и тематични прожекции, защото почти всеки път имаме премиера на български филм и тъй като той е черешката на събитието и подбираме още няколко филма, които да са от тази тема или стил, за да се получи тематична вечер.

Какво мислиш за фестивалите на късометражно кино в България?

Като започнахме да правим LIVE събитията в Пловдив, на една от прожекциите дойдоха две жени и в почивката се разговорихме и едната ми казва: „Снощи бяхме на фестивала Оберхаузен, гледахме късометражно кино и тази моята приятелка ми казва „Утре пак ще има късометражно кино – Кинематограф.BG, хайде да отидем” и аз честно казано не исках да идвам, защото на Оберхаузен видях едни неща, които повече не искам да гледам”. Тя оттук нататък свързва понятието „късометражно кино” с такъв тип кино, в което има много от това, много от онова, ама не е ясно какво е това много. Разбира се, въпросът е по-сложен, защото тук стоят критериите за това какво е добрия къс филм и по-важното според кого. Един филм на хората, занимаващи се с кино може много да им хареса, но на масовата публика не, и обратното. Това разминаване го изследваме в момента, следейки внимателно реакциите на хората на LIVE събитията, пускайки анкети, както и в сайта имаме изградена подробна система, проследяваща кои са по-търсените жанрове, кои филми се гледат повече докрая и кои се спират преждевременно, защото явно не успяват да грабнат вниманието, както и други трикове. Тази симбиоза между интернет присъствие и събития на сцена ни дава много информация, в крайна сметка за това, което търсят хората, защото първата стъпка по пътя на еволюция на късометражното кино, е да бъде създадена широка публика, иначе всичките гениални идеи, заложени в тези филми, ще си останат в тесния кръг, в който са създадени. Киното не трябва да е самоцелно, то е за хората.

При фестивалите това се явява проблем, защото разполагат с това, което им е изпратено, докато ние търсим филмите много надълбоко в интернет и не само, следим доста информационни канали за случващото се в областта, следим фестивалите, стремим се лека-полека да установяваме комуникация с тукашните фестивали, което уви се оказва по-трудно от очакваното, по едни или други причини. Допускам, че определящите се като „бутикови“ фестивали са основани върху модел, който вече не е актуален, защото съвременният свят предлага много повече възможности и потенциал да се достига до големи групи от хора, но за да бъдат открити, явно са нужни по-млади умове с визия за бъдещето, базирано на реалната еволюция на света и медиите.

Къде са късометражните комедии?

Много малко комедии се правят, повечето са драми. Ако хората, които правят филми изхождат от това, че искат филмът им да се появи на еди кой си фестивал и печелившите филми на този фестивал са изключително тежко кино с много наситен драматизъм, нормално е и ти да си кажеш: „Еми ще трябва и аз да направя нещо подобно – смърт, драма, да умира майката или да има наркотици.” Иначе няма по-хубаво от това сутрин с кафенцето да си пуснеш готина и кратка комедия, която може да те зареди за целия ден, но няма, няма комедии. Има нещо друго – очевидно е, че когато чуят „комедия” хората си представят нещо изключително елементарно. Явно не искат да се натоварват особено и аз понякога се засягам от идеята, че някой си мисли, че това може да ми бъде смешно. Говорим си за хумор на много ниско ниво.

Можеш ли с лека ръка да разделиш късометражното кино на два типа – клиширани и направени по определен калъп филми, които печелят всички награди и различни, весели и създадени за хората филми, които не стигат до фестивалите и съответно нищо не печелят?

Може би е точно така. Повечето филми, които печелят награди са тежки и показват българската ужасна действителност. Те са такива, че след като ги изгледаш стоиш и се чудиш цяла вечер – аз в тази страна ли живея и защо все още съм тук?

Е, това ли е? Някакво момче коли майка си и сестра си? Това ли се случва всеки ден в България? Ти в това ли живееш? Аз не живея и не искам да го гледам. Разбира се, това е единствено мое лично мнение, в професионален план ние съдим за всеки филм с един аршин, независимо дали ни е тежък или не.

Представи си – отива този филм на чуждестранен фестивал и представя България и тези хора си мислят, че това е нашата действителност. Показваме им един, втори, трети такъв филм и те започват да вярват, че така изглежда нашето ежедневие. Разбира се, тези филми са нужни, защото киното в крайна сметка трябва да показва колкото се може по-различни гледни точки, но мисля и че трябва да се търси някакъв баланс, а не да се създава вълна от тежко кино, която да продължи няколко години.

Добре, кажи заглавия на наистина позитивни и зареждащи късометражни филми?

„Шшшт… Попей ми” на Андрей и Петър! Този филм се появява в един момент, когато ние бяхме направили няколко премиери на български филми и започнахме да се чудим какво става. Хората идват, гледат, но не си напълно сигурен, че са доволни, а и ние не сме съвсем.

[[quote:1]]Напълно случайно научаваме за този филм, събираме се да го гледаме без никакви очаквания и направо припадаме от смях. Сигурно съм го гледала 100 пъти и  целият ни екип го знаем наизуст – реплика по реплика. Идва такъв филм и ти си казваш – ето, има го!

Защото можеше да бъде филм за чалгата – тежък с мутри и коли. И ако беше направен така, щяхме да си затвърдим мнението, че в България е много зле и да ни стане много тягостно. В следващия момент се появява един филм, който е заснет по друг начин – има цветове, музика, диалози, които са типично нашенски, но по толкова прекрасен и приказен начин е представена темата, че ти е кеф. Аз го гледам с удоволствие и не може да ми омръзне, защото е различен.

Имаме и още един различен филм на Любомир Печев – „Драсканица”. За едно детенце в детска градина, което се заключва в склада и възпитателите се чудя как да го отключат – с  блъскане, говорене. То се е заключило отвътре, докато децата спят и единственото, което прави е да им пусне под вратата рисунка на спирала с точка, което всъщност е ключът. Ако разгадаят какво е, той ще им отключи. Цветен филм с деца, готини актьори и с идея, различна от това да ти покаже колко гадно е тук.

На Деян Барарев „Ботев е идиот” е пример за това, че могат да се правят филми с идея, която показва проблем, залегнал в нашето общество – в случая в нашата образователна система. Защото всеки много пъти е мислил за това какво се случва в училище. Всъщност най-големият проблем на нашата образователна система е, че тя е вършила страхотна работа, но вече не е адекватна и това е прекрасно предадено в късометражния филм.

Много харесвам „Сладко и солено” на Поли Генчева с участието на Асен Блатечки. Той е самотен родител, който отглежда детето си сам, действието се развива по Коледа и всъщност е една хубава история за взаимоотношенията между баща и дете и за това колко топли могат да бъдат взаимоотношенията им. Защото мъж някак не си го представяш да бъде отдаден на едно дете, но този филм показва мъжа, който е Баща – всичко в света му се върти около това дете и филмът е красив.

Всички тези филми ще бъдат представени в www.kinematograf.bg в момента, в който им изтече фестивалния период и режисьорите вече са склонни да ги пуснат online.

Тази есен ще продължите ли с Кинематограф LIVE?

Да, продължаваме – в София в „Studio 5”, в Пловдив в „Петното”, а в момента обмисляме да започнем прожекции и в още 2 града, които ще бъдат обявени на 25 август в сайта ни.