Лица

Ина Добрева: „Тенденцията е да ставаме все по-самотни“

Актрисата, която ще гледаме в новия сериал „Господин Х и морето“

С Ина си приличаме по това, че и за двете ни сериалът „Господин Х и морето“ беше нещо ново, нещо различно. За нея като актриса, за мен като стилист. Аз бях и човекът, който й се обади, за да я покани на първия кастинг за ролята на учителката Невена Бакалова. Така се случи. Помня я още когато спечели награда Икар през 2014 година за поддържаща женска роля и съм щастлива, че сериалът ни срещна миналото лято, точно във Варна – нейният град. И двете се сблъскахме с една нова среда, в която не ни беше лесно, но ни беше и толкова хубаво. Особено когато след дълъг снимачен ден можехме да изпием по чаша вино на плажа, в „Кубо“, разбира се. Да потанцуваме под звездите и да се опознаваме извън снимачната площадка. Въпреки това Ина е загадка, винаги оставя нещо за себе си. Притежава онази френска изтънченост, която съвсем не е придобила от периода си в Париж, тя си я носи – в погледа, в дълбочината, в сдържаността понякога. Зрителите на Нова телевизия ще я видят в ролята на Невена, жената, която ще изиграе важна роля за героя на Калин Врачански, но повече няма да ви издавам. Сами ще видите. Ина Добрева, днес в Момичетата от града, която ми подари сапун, защо точно сапун ще разберете от разговора ни.

За теб сериалът „Господин Х и морето“ е първи подобен проект. Какво беше за теб?

Щастлива съм, че ми се случи, защото нямах опит в такъв тип формат и исках животът да ме срещне и с това, за да разбера дали е за мен или не е. В началото се страхувах дали ще се чувствам комфортно, беше ми някак непознато. Нормално е. Радвам, че се преборих със себе си, с някои мои лични бариери. Най-красивото беше, че чрез срещата с колегите на снимачната площадка научих нови неща за мен самата. Разбрах кога трябва да работя повече и кога да имам по-голяма вяра и доверие в собствените си качества и интуиция, защото те ме водят в правилната посока. Отделно фактор е, че „Господин Х и морето“ се случи във Варна.

Твоят роден град.

Да, моят роден град, който преоткрих благодарение на проекта. От една страна, се чувствах сигурно, защото се намирах на моя добре позната територия, а от друга – сериалът беше абсолютна новост за мен, така че ме извади от тази зона на комфорт. Беше много полезно.

След кой снимачен ден се усети по-стабилна?

Със сигурност във втората половина на периода. Оборотите са много бързи и трябва да влезеш в ритъм, понякога това отнема време. От един момент нататък се чувствах по-уверена, познавах естеството на работата. За мен беше интересно как героинята ми стигна от точка А до точка Б не за два часа, както става в театъра, а за дванайсет епизода време.

Това беше предизвикателството – постепенно да си разпределиш енергията и пътя, който извървява твоят герой, как се променя, как другият го променя. В тази връзка общуването с Калин, другите актьори и режисьорския екип ми беше много важно, както в сцените, така и извън тях.

Много различна ли е от теб Невена?

Има някои неща, по които си приличаме и такива, по които се различаваме. Мисля, че харесвам героинята си именно защото в нея виждам много красиви качества, които желая да притежавам аз самата, т.е. тя ме обогати. Невена е семпла, без да е елементарна, за нея са важни тези базисни неща, които я правят толкова истинска. Нашето съвремие става все по-объркано, всеки има някаква представа за себе си заради социалните мрежи. Неминуемо е. Това, което ми харесва е, че Невена има смелостта да бъде себе си, не се опитва да бъде някой друг. Точно това я прави уникална, толкова ценна и важна в контекста на филма. Затова героят на Калин харесва именно нея, защото той е един човек, който се е загубил по пътя, един човек с много самоличности, който е объркан и намира в нея пристан. Разликата между нас е, че тя обича малко повече правилата и няма Instagram, не е зависима от социалните мрежи по начина, по който аз ги ползвам.

Има още...


Ти чувстваш ли се зависима от Instagram?

Имам го от доста години, още преди да стане масов и популярен, и до днес имам претенцията за моя профил там, че е доста хигиеничен, т.е. профилите, които следвам са профили, които ме пренасят в един друг свят, който много ми харесва. Това е един свят, който много ме обогатява. Говоря за профили, които са свързани с изкуство от цял свят. Така можеш да пътуваш, да избягаш от бита, от нещо, което е много локално. Затова Facebook не ми харесва, защото става локален. Докато Instagram е една платформа, която може да ти позволи да пътуваш в някакви светове и сфери, които те вълнуват, да общуваш с хора от цял свят. Това, което ме дразни, е, че бизнесът започна да се измества все повече в Instagram, което го прави по-комерсиален. Не харесвам начина, по който деформира егото на човека. Това с инфлуенсърите е супер фалшиво.

Момичета, които имат n на брой последователи и нарекоха себе си инфлуенсъри, деформираха тази социална мрежа.

Права си. Те задават един шаблон и държание, което е в ущърб на уникалността на всеки един от нас, а това е най-важното – да запазим идентичността си. Винаги, когато се чувствам изгубена или объркана, се обръщам навътре към себе си и се хващам за ръка, защото единственото и най-ценното, което имам – съм си аз самата. Ако се чувствам изгубена, знам, че трябва да съм честна със себе си и не следя тези, които се опитват да ми наложат техния вкус, техните виждания.

За мен това е вредно, особено за по-младите хора. Защото ние сме имали щастието да си спомняме какво е било преди това, преди Instagram, но поколенията след нас са много манипулируеми.

За тях Instagram се превръща коректив.

Понякога ме изумява мащабността на влияние на отделни хора и популярността им в социалните мрежи остава необяснима за мен. Друг феномен в днешно време е детронирането на звездите, които са били икони, а сега станаха много достъпни. Имаш Instagram профила на Мадона например, влизаш в нейната кухня, пишеш й директно съобщение, тя ти отговаря в реално време. А ние по някакъв начин имаме нужда от мисълта за непристъпния живот на тези хора, които ни карат да мечтаем.

Приятелствата, които се създават в социалните мрежи, т.е. това да станеш близък в това виртуално пространство с някого, когото не си виждал дори, всичко това деформира общуването.

Мисля, че тенденцията е да ставаме все по-самотни. Хората едно време са живели на племена, на кланове, на родове, семейства, докато днес дори двойката се разпада. Дори двойката не може да устои и човек остава единица.

Ние вече не си говорим по телефона, ние само си пишем. Цялата ни комукация вече минава през чатове.

Преди, когато имаш проблем, звъниш на някого за съвет, което сближаваше хората. А сега, дори преди да звънеш на някого, е редно да му напишеш дали е удобно да му се обадиш. Това още повече дистанцира.

Социалните мрежи ни сближават и в същото време ни дистанцират един от друг.

Да. Несъмнено е така. Виж, аз говоря за всички тези промени в нашето съвремие с изключителна доза любопитство, т.е. не съм анти, а стоя като наблюдател на обществото и времето ни. Тепърва ми е интересно как ще се развиват технологиите и как ще рефлектират върху нас.

Преди да започнем разговора, ме попита как съм се чувствала след края на снимките на сериала, но кажи ми  – ти как се чувстваше?

Липсваше ми много, но бях удовлетворена, защото се опитах достойно да си свърша работата и то работа не като работа, а като пътуване през този проект. Резултатът ще го видим тепърва. Разбира се, притеснявам се, защото винаги съм критична, винаги има как да е по-добре, но мисля, че екипът е добър и в такива случаи има предпоставка да се получат нещата.

Има и още...


Какво ти се случва сега?

Аз съм в много интересен период от живота си, доста по-интензивен на фона на предните години и това ме прави изключително щастлива. Чувствам се много добре. Откривам красотата на тази декада, на 30-те. Предната, на 20-те, е съвсем различна. Тя е пълна с младежка дързост, неясноти и въпроси без отговор. Докато сега тази носи много голяма красота и аз тепърва я откривам. Чувствам се по-пълноценна. Правят ми се нови неща и се чувствам по-смела да опитвам.

Малко хора знаят, че ти всъщност колекционираш сапуни.

За сапуните като започна да говоря и няма да мога да спра. Много обичам сапуни. Те са моята страст от години.

Как се появи тази страст? Защото ти си нещо повече от колекционер.

Питаш ме и сега го изговарям на глас за първи път. Когато се върнах от Франция през 2012 година, си дадох сметка, че много ми липсват сапуните, с които бях свикнала там. Постепенно започнах да сравнявам сапуна, който имаме в България, начинът, по който ние го ползваме и възприемаме, и го сравних с изобилието, което има там и начинът, по който е представен като продукт. Започнах да събирам, като си дадох сметка, че не ги ползвам. Постепенно се превърна в тип колекция, която расте, расте и вече сме 2019-а и продължавам да се занимавам с това. До такава степен, че вярвам, че всеки сапун има своята душа. 

Ако ти ми кажеш кой е твоят любим сапун, аз мога да разбера много за теб!

Започнах да изследвам сапуните от миналото, които си спомням в нашия бит, когато съм била дете. И се спрях на сапун „Камбана“, който ме впечатли с перфектната си правоъгълна форма, със своя шрифт. Това ме вдъхнови да се посветя на един проект, който за мое щастие беше подкрепен от фондация Пловдив 2019 и предстои да се случи във вид на изложба през май. Тази моя любов към сапуните ще се претвори в нещо по-голямо.

Колко притежаваш?

Много голяма част от тях подарих. Дори някой сапун да ми е един-единствен в колекцията, ако преценя, че подхожда на някого, го подарявам. Не съм ревнива в това отношение. А и много ми подаряват на мен самата. Може би имам към 150 – 200.

Кой ти е най-ценният?

Мога да ти кажа кой ми е най-любимият. Това е един сапун с аромат на пачули. Имам едни румънски от 60-те години, които като дизайн са уникални. Имам и два сапуна, които са изключително ценни, защото са от преди Втората световна война и са изключително запазени. Единият е с катран. Както знаеш, тогава индустрията в България е процъфтявала и сме имали няколко фабрики. Сигурно има хора с много по-богати колекции, но не това е важното. Мен ме интерсува по-скоро шрифта, дизайна, да сравнявам какво се е правело в България и в Западна Европа по едно и също време. Сега се вълнувам много за изложбата и идните месеци ще се концентирам върху нея.

Колко време живя във Франция?

Две години. Учих в тяхната консерватория за драматично изкуство в Париж. За мен беше уникално преживяване, което много ме маркира. Оттам започна друг период от живота ми.

Не искаше ли да останеш там?

Не, защото аз тук имам всичко. Съумях да взема най-хубавото.

Тук не ти ли е по-трудно като един млад артист, особено както ти си избрала да бъдеш на свободна практика, т.е. не си на щат в някой театър? Ти си била на щат във Варненския театър.

И двете системи имат своите добри страни, и двете те ограничават по някакъв начин. Но долкото мога да си позволя да бъда свободна, ще се боря за това. Винаги ще избера да съм свободна. Това е най-голямото богатство, което артистът може да има. Щатната система е остаряла, но продължава да работи в България и за някои работи добре. Има и много фактори – трупата, режисьорите, пиесите, които се поставят, публиката, която ще дойде да гледа. Радвам се, че така ми се случи да мога да играя, благодарна съм за опита, защото той е важен и ми се случи точно в тези години, в които по-активно трябва да се работи. Имам представления, с които се гордея и е било удоволствие да съм част от такива проекти. Имаме добри артисти в България, но трябва повече да се провокират, да са си интересни един на друг. Трябва да се възпитава любопитство и към другите изкуства, и още повече младите актьори от академията да си колаборират със свои колеги от други сфери. Това, според мен, ще оформи едно мощно и единно поколение артисти. Мисля, че театърът трябва да става все по-личен и затова документалният театър започва да набира популярност. Колкото по-честен е артистът, толкова повече печели и това трябва да личи в изкуството.

Парадоксът в България е, че има една безнаказаност, всеки може да прави каквото си поиска на ниво общество, а същевременно – в изкуството ставаме много кадрирани. Трябва да е точно обратното. Не трябва да имаме рамки в изкуството, а да имаме правила в живота.

Сега театърът каква част от живота ти заема?

От известно време не играя активно и се радвам, че сега ми се даде възможност да снимам. Това ми липсваше като опит. Имам предвид сериала. А колкото до театъра - винаги ще ми се играе, винаги ще ми липсва и смисълът не е в това колко представления правиш, а какви са те.

Умишлено ли не искаш да играеш сега?

Да, не съм ходила в нито един театър. Давам си време да опитам и други неща. Стартирам един-два проекта, за които тепърва ще се разчуе, но те не са свързани с театър. Човек, за да е щастлив, според мен, трябва да има вътрешен мир. Той идва от чистата съвест, че си честен със себе си и с другите. Няма нищо по-хубаво от това да можеш да се извиниш или да простиш.

Ти щастлива ли си?

По-щастлива съм от преди. Със сигурност. Благодарна съм за всичко, което ми се е случило – и хубаво, и лошо, защото съм имала и тежки моменти, имала съм и прекрасни. И в това се крие богатството на живота, неговата пъстрота с всичките му цветове и нюанси. Няма нищо лошо в това, ако понякога се чувстваш тъжен.

Аз съм "анти" – на тази мода на позитивното мислене. Не вярвам в оптимизма, вярвам в надежата.