Александрина Пендачанска няма нужда от представяне. Освен с успеха й на световната оперна сцена, сме свикнали да я свързваме и с активната й гражданска позиция, която тя не спира да изразява в да изразява в редки, но пълни с емоция интервюта. За нас е чест, че Александрина, момичето не от града, а от света, отдели време, за да отговори и на нашите въпроси.
Гражданинът Александрина Пендачанска
Продължавате ли да се вълнувате от политическата ситуация в България?
Да, вълнувам се, чета, следя, радвам се и се ядосвам всеки ден от българските политически новини.
Как си обяснявате апатията на мнозина наши сънародници, които въпреки че живеят в България, като че ли са равнодушни към нейната съдба? От какво зависи наличието на чувство за дълг към родината?
Апатията възприемам преди всичко като безотговорност – безотговорност към собственото битие, невъзможност да се видят нещата в перспектива, да се визуализира едно по-добро лично и обществено бъдеще. Чувството за дълг към родината за мен е равностойно на чувството за дълг и отговорност към собствения живот. Както строим своя живот, както си го представяме, така оглеждаме представата си за общността и средата, в която живеем.
Какво се промени след протестното лято на 2013 г.?
Разбра се, че има хора, които могат да носят отговорност – както за собственото си бъдеще, така и за това на държавата и държавността - за правилността и непримиримостта да се живее в постоянен режим от грешки и безобразия – това са протестиращите граждани – гневни, непримирими, будни и безкомпромисни – те ще реагират отсега нататък на всяко политическо безобразие и ще правят живота на това и на всяко следващо правителство доста по-труден, ако то си служи с държавния апарат като с бащини́я – нещо, което правиха почти всички правителства досега.
Провалихме ли се с опита си да променим порочния модел на държавно управление?
Не сме се провалили, но не постигнахме всичко, което можеше да постигнем. Провал би било, ако точката на ситуацията е наблизо. Но тъй като всеки финал зависи от това къде избираме да поставим тази точка, мисля, че си струва да си дадем още малко толеранс и да отложим финала за тогава, когато вместо провал можем да се поздравим с успех!
Като човек, който живее в чужбина, какво бихте казали на хората, които вече започват да се питат защо са останали в България?
Не знам какво бих могла да им кажа, защото истината е, че аз един ден ще се върна в България – тук виждам своето бъдеще. Но не и това на децата ми… Това е тъжната истина – искам за децата си нещо повече от това, което искам за мен и все още не виждам България готова да им го даде.
Професионалистът Александрина Пендачанска
В момента кой професионален проект е най-важен за Вас?
Преминавам през една репертоарна трансформация – много интересна, но и трудна. Искам да се справя и да си докажа, че и това го мога!
Планирате ли скоро професионална изява в България?
Скоро мина концертът ми в Националната опера, с който отбелязах своя 25-годишен професионален юбилей. До края на този сезон нямам други изяви в България.
Кой успех досега цените най-много и съвпада ли той с онзи, заради който най-много ви ценят другите?
Не знам. Малко е банално, но повечето роли наистина са като деца, почти не е възможно да избереш кое обичаш повече от другото. Много по-важно ми е дали аз съм доволна. Какво ценят другите – дори не знам.
Коя е ролята, написана все едно за Вас?
Татяна от Евгений Онегин – и още не съм я пяла в оперна постановка, само на концерт.
Жената Александрина Пендачанска
Къде е Вашето местенце в този голям свят? Вашето „у дома”?
У дома е у дома – София, Рила, Родопите, Боженци – България! Това си е моето местенце!
Кои са най-важните уроци, на които ви е научил животът?
Е... В едно интервю не мога да побера този отговор – чакат още книги, които да бъдат написани, пълни с уроци...
Като бяхте малка, каква искахте да станете?
Първо ватманка, после балерина и накрая – оперна певица.
Кога разбрахте, че сте красива?
Като всяко обичано от родителите си дете – като малка. Истинската красота няма нищо общо! Ако едно дете е гледано с обич, то се чувства красиво, умно, талантливо – колко от тези качества са реални – няма значение. Важното е, че, отгледани с любов, могат да се развият.
С какво се зареждате?
Със зелено – с гори и поляни!
Колко дълго можете да чакате?
Не толкова, колкото бих искала да мога...
Лесна ли е дългата връзка?
За мен, да – аз съм така устроена, всичките ми връзки са такива – и любовни, и приятелски, и професионални. Имала съм късмет с добри родители, баби и дядовци, които са създали един относително здрав човек, който обича дълго, вярно и трайно...
