ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Ирена Иванова по лична карта и Рене Карабаш според корицата на книгата

Ирена Иванова по лична карта и Рене Карабаш според корицата на книгата

Снимка: Илиян Ружин

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Ирена Иванова е поет. Това е основното, а и лесното определение за нея, защото отвъд поезията Ирена също е лингвист, театрален режисьор (с магистърска диплома, но и със смелостта да поставя текстовете на Маргьорит Дюрас), основател на театрално ателие, основател на себе си, основател на Творческа академия "Заешка дупка" и съосновател на Творческа академия "Валери Петров", което я прави и съвременен будител. Ирена също е и актриса – с участието си във филма на Ралица Петрова "Безбог" получи редица награди за най-добра женска роля като "Сребърен леопард" в Локарно, "Сърцето на Сараево" в Сараево, "Алуминиев кон" в Стокхолм и "Златна роза" във Варна.

Ирена Иванова е и Рене Карабаш. Под това име подписва поезията си, стихосбирката "Хълбоци и пеперуди", а вече и дебютния си роман "Остайница"

Остайница е жена, която още девствена се отказва от всичко женско и заема мъжка роля в обществото. Става син на баща си и пазител на рода. Така е според Канун на Лека Дукагини – сложна система от традиционни закони, които и до днес се спазват в отдалечените и труднодостъпни планински райони на Албания. Там жените трябва да гледат в земята и да не излизат много от вкъщи, а заедно с чеиза на булката баща й приготвя и куршум, с който женихът да я застреля, ако е "нечиста". Канунът повелява, че преди да се омъжи, момичето има право да положи клетва, че ще остане девствено до края на живота си. Тогава придобива правата на мъж и започва да живее като мъж  получава мъжко име, реже косата си и изгаря роклите си. Може да стане глава на семейство, да носи пушка, да пуши, да пие, да търгува.

Книгата вече е на пазара и е първият български роман, написан почти изцяло в стила "поток на съзнанието". Официалната премиера за София ще бъде на 11 май в "Сфумато" и няма да е обичайното представяне на нова книга, а театрално пътешествие през първите страници на романа. Аудио-визуална разходка, която зрителите ще довършат сами, в личната си среща с червената книга. Какво друго да очакваме от експериментатор като Рене, която е поставяла пиеса без актьори, инсталации в подземие, театър в автомобил?

Как избра похвата поток на съзнанието?

Дълго време работих върху този стил, четох такива книги, защото се изисква наистина много практика, за да започнеш да пишеш така. Не е никак лесно. То не е просто каквото ти идва на ума, мислиш и за структура, свързване на минало с бъдеще и настояще, всичко трябва да е един перфектен пъзел. Една дума ако махнеш, пъзелът се разваля.

Ако не беше поет, щеше ли да успееш да го напишеш по този начин?

Не, не мисля. И изобщо нямаше нищо друго да мога да правя – нито театър, нито кино, нямаше.

Коренът на всичко е поезията?

Абсолютно. Вече си го доказах и след "Безбог", след разговорите с Ралица – има страшно много поезия в нея. Тя пък ми показа поезията в киното. Има поезия и в тази проза. Питат ме – това сега поезия ли е, проза ли е? Роман е. Просто има поезия в него. Това не значи, че една глава не свършва така, както трябва да свършва една глава чисто като качества на литературата и прозата.

Една дума ако махнеш, пъзелът се разваля.

Поетът Тома Марков казва, че когато пише проза, го прави за пари.

Точно това са ме питали. Ами не. Изобщо не съм мислила за пари, като съм я писала.

Като цяло не се трупа състояние от писане у нас, нали? Без значение проза или поезия.

Така е, колкото и да те продават, дори като дъвки да ти се продава книгата. Когато пишеш, не можеш да мислиш за пари. Трябва да мислиш за това дали си верен на себе си, дали казваш истината. Това за мен е разковничето за добрата литература. За да си силен в това, което казваш. Естествено, колкото се може повече трябва да познаваш Човека. Да можеш да правиш психологически портрети. Много наблюдавам отношения и такива неща, на мен ми е нужно като режисьор да мога да го правя това. Не можеш да поставиш един образ да е силен, ако не го изградиш правилно. То си е пирамида, човекът.

Написа го като роман, за да може да достигне до повече хора, защото поезията не е масова?

Написах го първо, защото имах нужда да го напиша и да разкажа. Историята на света, както го виждам аз, в тъмната му част, както съм го видяла. Всъщност и в светлата му част, защото книгата не е само сенки. За да има сянка, трябва отнякъде и слънце да пече или да има нещо, което да хвърля светлина.

Опитвам се нонстоп да практикувам настояще.

Накрая изгрява ли светлината над Бекиа (главната героиня)? 

Да, изгрява и за мен тази светлина е всъщност Бог, без да дефинирам какво е Бог. Всеки един човек е Бог по някакъв начин, дори създавайки нещо. Изобщо се стремя към това да покажа всъщност човека в неговата цялост, в това да бъде и в сегашния момент, и да бъде смирен. Има ли смирение, нищо друго, нито бъдещето, нито миналото, има значение. Остава само настоящето, което е всъщност божественото в човека. Много трудно е да го задържиш, дори да го практикуваш. Опитвам се нонстоп да практикувам настояще. Много е трудно, защото ти все пак комуникираш със света, не можеш да се затвориш и да се молиш само.

Откога знаеш за Кануна?

Знам го от две години. Изучавам го от толкова. Обаче исках да облека някакви мои неща, от моя живот, от малкото населено място, откъдето произлизам, където нещата изобщо не са много по-различни. И в София са така и навсякъде. Именно затова съм избрала тази радикална тема, която уж е далеч от нас – закони, кануни. Тези закони ги има и тук, но те не са писани, а обществото ги налага. Кой с кого да бъде, дали е мъж, дали е жена, това абсолютно си го има и тук.

Всичко произлиза от корена. И за да си излекуваме короните на дърветата, трябва да слезем до корена, защото ако не му обръщаме внимание, той ще започне да гние и ще излетим с някоя буря.

Кой е основният сблъсък в книгата между личността и обществото, между дъщерята и бащата, между човека и пола му или между мъжа и жената?

Всичките тези неща. По-скоро може да направим някаква градация. Всичките ги има в книгата. Започва се, да, с връзката на дъщерята с бащата. И с майката, изобщо с цялото семейство. Това е първата среда, в която ние започваме да растем и там се формират някакви неща в нас. Всъщност това ни извайва като личности първоначално, а после започва да се проявява и по отношение на личност-общество, личност-друга личност, любов. Всичко произлиза от корена. И за да си излекуваме короните на дърветата, трябва да слезем до корена, защото ако не му обръщаме внимание, той ще започне да гние и ще излетим с някоя буря.

Има ли отражение от твоето детство, искала ли си да бъдеш син на баща си?

Това е доста лично, но

Деница Стефанова е повече момиче от града, отколкото журналист, въпреки че има 7-годишен опит зад гърба си в различни медии. Преди време решава да зареже професията и да започне да участва в нещата, които допреди само е отразявала с камера и микрофон или с диктофон и фотоапарат. Днес отново захваща познатите оръдия на труда плюс клавиатурата, за да ни покаже какво е научила от другата страна, да н...