Ирена Иванова е поет. Това е основното, а и лесното определение за нея, защото отвъд поезията Ирена също е лингвист, театрален режисьор (с магистърска диплома, но и със смелостта да поставя текстовете на Маргьорит Дюрас), основател на театрално ателие, основател на себе си, основател на Творческа академия "Заешка дупка" и съосновател на Творческа академия "Валери Петров", което я прави и съвременен будител. Ирена също е и актриса – с участието си във филма на Ралица Петрова "Безбог" получи редица награди за най-добра женска роля като "Сребърен леопард" в Локарно, "Сърцето на Сараево" в Сараево, "Алуминиев кон" в Стокхолм и "Златна роза" във Варна.
Ирена Иванова е и Рене Карабаш. Под това име подписва поезията си, стихосбирката "Хълбоци и пеперуди", а вече и дебютния си роман "Остайница".
Остайница е жена, която още девствена се отказва от всичко женско и заема мъжка роля в обществото. Става син на баща си и пазител на рода. Така е според Канун на Лека Дукагини – сложна система от традиционни закони, които и до днес се спазват в отдалечените и труднодостъпни планински райони на Албания. Там жените трябва да гледат в земята и да не излизат много от вкъщи, а заедно с чеиза на булката баща й приготвя и куршум, с който женихът да я застреля, ако е "нечиста". Канунът повелява, че преди да се омъжи, момичето има право да положи клетва, че ще остане девствено до края на живота си. Тогава придобива правата на мъж и започва да живее като мъж – получава мъжко име, реже косата си и изгаря роклите си. Може да стане глава на семейство, да носи пушка, да пуши, да пие, да търгува.
Книгата вече е на пазара и е първият български роман, написан почти изцяло в стила "поток на съзнанието". Официалната премиера за София ще бъде на 11 май в "Сфумато" и няма да е обичайното представяне на нова книга, а театрално пътешествие през първите страници на романа. Аудио-визуална разходка, която зрителите ще довършат сами, в личната си среща с червената книга. Какво друго да очакваме от експериментатор като Рене, която е поставяла пиеса без актьори, инсталации в подземие, театър в автомобил?
Как избра похвата поток на съзнанието?
Дълго време работих върху този стил, четох такива книги, защото се изисква наистина много практика, за да започнеш да пишеш така. Не е никак лесно. То не е просто каквото ти идва на ума, мислиш и за структура, свързване на минало с бъдеще и настояще, всичко трябва да е един перфектен пъзел. Една дума ако махнеш, пъзелът се разваля.
Ако не беше поет, щеше ли да успееш да го напишеш по този начин?
Не, не мисля. И изобщо нямаше нищо друго да мога да правя – нито театър, нито кино, нямаше.
Коренът на всичко е поезията?
Абсолютно. Вече си го доказах и след "Безбог", след разговорите с Ралица – има страшно много поезия в нея. Тя пък ми показа поезията в киното. Има поезия и в тази проза. Питат ме – това сега поезия ли е, проза ли е? Роман е. Просто има поезия в него. Това не значи, че една глава не свършва така, както трябва да свършва една глава чисто като качества на литературата и прозата.
Една дума ако махнеш, пъзелът се разваля.
Поетът Тома Марков казва, че когато пише проза, го прави за пари.
Точно това са ме питали. Ами не. Изобщо не съм мислила за пари, като съм я писала.
Като цяло не се трупа състояние от писане у нас, нали? Без значение проза или поезия.
Така е, колкото и да те продават, дори като дъвки да ти се продава книгата. Когато пишеш, не можеш да мислиш за пари. Трябва да мислиш за това дали си верен на себе си, дали казваш истината. Това за мен е разковничето за добрата литература. За да си силен в това, което казваш. Естествено, колкото се може повече трябва да познаваш Човека. Да можеш да правиш психологически портрети. Много наблюдавам отношения и такива неща, на мен ми е нужно като режисьор да мога да го правя това. Не можеш да поставиш един образ да е силен, ако не го изградиш правилно. То си е пирамида, човекът.
Написа го като роман, за да може да достигне до повече хора, защото поезията не е масова?
Написах го първо, защото имах нужда да го напиша и да разкажа. Историята на света, както го виждам аз, в тъмната му част, както съм го видяла. Всъщност и в светлата му част, защото книгата не е само сенки. За да има сянка, трябва отнякъде и слънце да пече или да има нещо, което да хвърля светлина.
Опитвам се нонстоп да практикувам настояще.
Накрая изгрява ли светлината над Бекиа (главната героиня)?
Да, изгрява и за мен тази светлина е всъщност Бог, без да дефинирам какво е Бог. Всеки един човек е Бог по някакъв начин, дори създавайки нещо. Изобщо се стремя към това да покажа всъщност човека в неговата цялост, в това да бъде и в сегашния момент, и да бъде смирен. Има ли смирение, нищо друго, нито бъдещето, нито миналото, има значение. Остава само настоящето, което е всъщност божественото в човека. Много трудно е да го задържиш, дори да го практикуваш. Опитвам се нонстоп да практикувам настояще. Много е трудно, защото ти все пак комуникираш със света, не можеш да се затвориш и да се молиш само.
Откога знаеш за Кануна?
Знам го от две години. Изучавам го от толкова. Обаче исках да облека някакви мои неща, от моя живот, от малкото населено място, откъдето произлизам, където нещата изобщо не са много по-различни. И в София са така и навсякъде. Именно затова съм избрала тази радикална тема, която уж е далеч от нас – закони, кануни. Тези закони ги има и тук, но те не са писани, а обществото ги налага. Кой с кого да бъде, дали е мъж, дали е жена, това абсолютно си го има и тук.
Всичко произлиза от корена. И за да си излекуваме короните на дърветата, трябва да слезем до корена, защото ако не му обръщаме внимание, той ще започне да гние и ще излетим с някоя буря.
Кой е основният сблъсък в книгата – между личността и обществото, между дъщерята и бащата, между човека и пола му или между мъжа и жената?
Всичките тези неща. По-скоро може да направим някаква градация. Всичките ги има в книгата. Започва се, да, с връзката на дъщерята с бащата. И с майката, изобщо с цялото семейство. Това е първата среда, в която ние започваме да растем и там се формират някакви неща в нас. Всъщност това ни извайва като личности първоначално, а после започва да се проявява и по отношение на личност-общество, личност-друга личност, любов. Всичко произлиза от корена. И за да си излекуваме короните на дърветата, трябва да слезем до корена, защото ако не му обръщаме внимание, той ще започне да гние и ще излетим с някоя буря.
Има ли отражение от твоето детство, искала ли си да бъдеш син на баща си?
Това е доста лично, но
примерно родът на баща ми са с някакви такива разбирания, а и не само те – много хора познавам от това поколение. Това е някаква обществена травма, на цяло поколение, поколения наред. Точно това исках да покажа. Аз не съм се чувствала зле, че съм била момиче. Имам и сестра. Но много неща съм наблюдавала преди мен как са се случвали и по-скоро от тях съм изхождала. Това са нещата, за които всъщност пиша.
Мисля, че трябва да се говори за по-страшните неща. Иначе е едно обслужване на публиката, без да я караш да мисли. Тя затъпява така.
Имаш ли нужда от противоречия в личния живот?
Да не излиза, че не ми върви в любовта, но ако в живота има разни пречки, неща, които не ти вървят, то те са си добър генератор. Говори се достатъчно за тези травми, които всеки има, и всъщност те пораждат някакъв вид изкуство. Аз оттам изхождам – от тъмните страни в мен, в които се ровя. Ще видят читателите, това е мрачна книга. Драма е, обаче аз в живота не съм такава. Тъжна съм, обаче много се смея. (Смее се) Ти знаеш, жизнерадостен човек съм, но това е все пак някаква маска. Това да си много изтрещял, е маска и отдолу други неща се случват. Егото си прави тази маска.
В книгата ти жената струва 20 вола, в България жената има ли цена?
Има, да, и за съжаление е много ниска цената. Няма да обобщавам, но за всеки е ясно, че има определена група, изобщо много голяма част от жените, поради една определена култура... И то не е само в чалгата. Това, което ме натъжава, е, че го виждам и в изкуството. В кино, театър. Всеки си решава дали да се продава за нещо. Някой се продава за пари, други – за успехи, за престиж. Човек изгубва себе си така. Аз не искам да се продавам, нито ще започна да пиша книги, които да са угодни на някого. Мисля, че трябва да се говори за по-страшните неща. Писателите, колегите да имат смелост да говорят за тези неща. Иначе е едно обслужване на публиката, без да я караш да мисли. Тя затъпява така.
"Остайница" ли е твоят бунт срещу патриархата? Изобщо има ли у теб бунт срещу патриархата?
Има, да, има срещу всичко бунт – и срещу себе си се бунтувам, ежедневно. Изкуството и писането ме спасяват, защото мога да изкажа себе си, друг човек да се припознае в това и по този начин да изкаже и той себе си. Това ми е начинът за бунт, защото аз няма да отида пред Народното събрание и да си късам ризите. Ще ми се смеят, тези, които са вътре, ще кажат "я, някаква пищи там". Предпочитам да е тих писък, но да достига по-сигурно.
Предпочитам да е тих писък, но да достига по-сигурно.
Какво мислиш за един евентуален матриархат?
Да го започваме! Да не излизам феминистка, но няма лошо в това.
Ако жените бъдат по-овластени...
От тях зависи всъщност – колко ще бъдат преклонени. Скоро гледах "Желязната лейди", Мерил Стрийп участваше, това е един перфектен филм, който показва как една жена сред десетки, стотици мъже се опитва да прояви правото си на мислеща жена, да взима решения. Трудно е, те й се смеят, обаче тя въпреки всичко го прави. Ако си мълчеше, тя нямаше да стане това, което е. Всички трябва да сме малко по-железни лейдита. Железните момичета от града.
Би ли подкрепила кампанията ни "Не си сама - Заедно срещу домашното насилие"?
Естествено.
Някой удрял ли ти е шамар?
Яла съм шамар от мама и тате. Ние със сестра ми бяхме много буйни момичета, като момчета си бяхме. Имаше 30 момчета и ние ги строявахме. Имахме си банда. Правехме големи зулуми. Естествено, аз не искам да толерирам по никакъв начин насилието, но не мисля, че този този шамар ме е спрял примерно следващия път да съборя дувара. Продължила съм да ги правя тези неща. Разбира се, че не е хубаво да се удря. Не съм била пребивана или нещо такова.
Значи не си част от статистиката, която гласи, че всяка четвърта или дори всяка трета жена е жертва на домашно насилие?
Не, не съм, но трябва да мислим за това. Както и за психологическото насилие, което не трябва да се подценява. Всъщност трябва да мислим за това и ние, жените, когато сме жертви, да не ставаме и насилници, защото когато си насилван, ти насилваш после някой друг. Обикновено децата си. Ако родителят по някакъв начин е упражнявал контрол върху теб, после това се проявява при децата ти. Такава машина е човекът и точно затова трябва да се мисли как да не изскача това ДНК в тебе, което ти е вкарано. И да се промени, защото може да се промени. Трудно е, много е труден пътят, обаче може да се променят тези неща. Защото ние носим гените на много хора, дори преживяванията на наши прадеди.
Имаш ли ритуал за писане?
Най-важното е спокойствието. Книгата я написах за две лета в Созопол и един месец тук в София. Ритуал не знам дали имам, но трябва абсолютна концентрация. Много трябва да се концентрираш, особено за стил "поток на съзнанието" – да изчистиш всичко и буквално да влезеш в медитация, ако искаш това нещо да е суперсилно. Затова ми отне много време да я пиша тази книга, много са концентрирани главите в нея, много събрана енергия, много стеснено, тясно е вътре. Имам доста тефтери, пиша на тефтери, обаче книгата съм я писала на лаптопа. Въпреки че има и глави, които съм писала на тефтер и после съм ги набирала.
Какво чете по това време?
В продължение на две години четох книгите, които са в такъв стил, за да мога да си упражнявам това писане.
Има ли български роман досега, написан в поток на съзнанието?
Не мисля, че има. Не, няма. Аз от това се страхувах, но си казах: "Не ме интересува, дори някой да ми каже "не е ок да няма главни букви и точки" – не ме интересува, ще я издам сама, ако трябва, но това ще излезе, това е формата на тази книга." Издателката ми, Божана Апостолова, ме подкрепя. Тя е много сърцата жена и буквално се раздава за литературата, но и тя в началото имаше проблем защо няма главни букви. Това сега маниерничене ли е, питаше. Не, отговарях, махни една дума от главата, да видиш нещо дали ще стане? Всичко наистина е свързано като верига и ако се махне нещо, то ще се разглоби. Следващата книга искам да е още по-сложен пъзел.
Каквото отношение имаш към това, което правиш, такова ще имат и хората отсреща.
Имаш ли тема?
Може би имам. Може би основата й ще бъде по-концентрирана върху любовните отношения, но ще е нещо стил Кортасар най-вероятно. Тя и тази е експериментална, но искам да намеря и още по-различен алгоритъм, който да бъде нов за читателя, защото той има нужда от нови и нови стилове, нови изкази, за да се освежава като читател. Той и самият автор има нужда, защото като пишеш нещо, първо го даваш на себе си и се храниш с него, след това го даваш на другия. Така че писателят трябва да се забавлява, докато пише. Аз съм ревала, де... Ама то и това си е забава.
Докато пишеш, си плакала?
Да. И съм си чела главите и рева, рева, ама така разбирам, че и човекът, който ще я чете, ще реве. Така беше с пиесата "Очи сини, коси черни", която поставих. Аз, докато съм я правила, сме ревали супер много и след това виждаш публиката как плаче. Ако се смееш, ще се смее. Каквото отношение имаш към това, което правиш, такова ще имат и хората отсреща.
