ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Исабел Алиенде: "Въпросът е един - какъв свят искаме?"

Исабел Алиенде: "Въпросът е един - какъв свят искаме?"

Снимка: © Lori Barra

Чилийската писателка Исабел Алиенде е определяна за най-добрата латиноамериканска авторка на всички времена. Сравняват я единствено с големия Габриел Гарсия Маркес заради богатството на езика, заради сюжетите на произведенията им, които вълнуват, вдъхновяват и водят през чудни приключения от началото до края. Най-известните творби на Алиенде са издадени в България от издателство "Колибри", със съдействието на които, стана възможно и това интервю.

А моите лични фаворити са "Къщата на духовете", "Дъщеря на съдбата", "Портрет в сепия" и "Паула"  трогателната история, посветена на загубата на дъщеря ѝ. Поводът за този разговор е най-новата книга на писателката – "Цвят продълговат в морето" (издателство "Колибри", превод Маня Костова).

Г-жо Алиенде, най-новият ви роман "Цвят продълговат в морето" се превърна в хит сред многобройните ви български фенове. Това е книга за съхранението на семейството, за намирането на дом, за надеждата за по-добър живот. Какво Ви вдъхнови да я напишете?

Исабел Алиенде: Чух историята на кораба "Уинипег" преди повече от 40 години, докато живеех в изгнание във Венецуела. Там се срещнах с Виктор Пей, един от 2200 бежанци, които са пътували за Чили с "Уинипег". Той ми разказа живота си. А аз носех историята в себе си десетилетия. Предполагам, че я написах именно сега, защото темата за бежанци, мигранти и други разселени хора е все по-актуална. Това е наистина глобална трагедия за цялото човечество, като не само че няма да изчезне скоро, а напротив – броят на отчаяните хора, които търсят безопасно място, което да нарекат свой дом, се увеличава. Цял живот съм чужденка, знам какво е чувството да загубиш дома си, семейството си, страната си. 

Сюжетът на романа се развива в края на 30-те години на XX век, когато Гражданската война завладява Испания. Вярвате ли, че мисията на писателите е да припомнят най-срамните моменти от историята на следващите поколения?

Исабел Алиенде: Не мисля, че авторите на художествена литература задължително имат "мисия". Не се опитвам да предам определено послание в романите си, а само да разкажа истории, които ме вълнуват. Изборът на истории разкрива какво именно е важно за мен. В този смисъл читателите лесно могат да разберат какви са моите идеи, ценности и убеждения. Миналото е особено важно за мен и затова написах няколко исторически романа. Но намерението ми не е било да припомня най-срамните исторически моменти, както казвате, а просто да разгледам конкретни събития в контекста на световната история. Научавам много, докато правя проучванията си за книгите, но моята роля не е да поучавам читателите, а просто да им разкажа историите си.

Главните герои на "Цвят продълговат в морето" са принудени да бягат от режима на генерал Франко в Испания и започват новия си живот в Чили, вашата родна страна. Предопределено им е да станат свидетели на битката за свобода и ужаса на репресиите отново и отново. Какво е чувството да си чужденец въз основа на личния Ви опит?

Исабел Алиенде: Бях дъщеря на дипломати, затова прекарах детството и юношеството си в различни страни. Винаги съм била "чуждото" дете. Това, което никога и никъде не се вписваше. След военния преврат от 1973 г. в Чили се превърнах в политически бежанец в продължение на дълги години. В началото беше много трудно – разделихме се със съпруга ми, който намери работа далеч (в крайна сметка това разруши и брака ни), децата ми бяха недоволни и ме молеха непрекъснато да се върнем в Чили, нямах подходяща работа, нямах приятели, нямах семейство. Първият ми роман "Къщата на духовете" е "упражнение" по носталгия. На неговите страници се опитах да възстановя света, който бях загубила. През 1988 г. се омъжих за американец и оттогава живея като имигрант в Съединените щати. Аз съм чужденка навсякъде, но това не е непременно нещо лошо в моя конкретен случай. Защото ме провокира да обръщам внимание на нещата около мен, да слушам и да наблюдавам. Не приемам нищо за даденост, любознателна съм, задавам въпроси и търся вдъхновение в отговорите.

Има известни прилики между Вашия живот и този на Вашите герои Виктор и Росер? Винаги сте казвали, че отказвате да живеете в страх. Какво да кажем за тях и за хилядите други хора, които са бягали и все още бягат от режимите?

Исабел Алиенде: Да, има прилики между моя живот и този на героите ми Виктор и Розер, защото опитът им в изгнание е доста сходен с моя във Венецуела. Днес в света има 74 милиона бежанци, предимно жени и деца. Знам ужасните условия, в които са принудени да живеят, защото имам фондация, която работи с бежанци, най-вече с тези на южната граница на САЩ, където сме свидетели на сериозна хуманитарна криза, следствие на струпването на хиляди отчаяни хора, които търсят убежище. Конституцията на САЩ много точно гарантира правото на търсене на убежище, но администрацията на Тръмп направи това невъзможно.

И още ... 

Иглика е едно почти пораснало момиче, което е влюбено в големия град и китните му дворчета. Израснала е в София с много приятели, мирис на липа и срещи в парка. Не престава да вижда по улиците познати лица, които ѝ припомнят за неспирните приключения в града и околностите му. В момента дели живота си между Загреб и София, като не пропуска и лятото на морето. Навсякъде се чувства доб...