ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Искра Ангелова: Днес всички омерзени, можещи и знаещи са по улиците на България, а в БНТ цари тишина

Искра Ангелова: Днес всички омерзени, можещи и знаещи са по улиците на България, а в БНТ цари тишина

Снимка: Личен архив

А какво всъщност стана БНТ се ползваше с най-високо доверие сред зрителите?

Искра Ангелова: Ами това, което ставаше по соца – цензура и подмяна. Канят се правилните хора, задават се правилните въпроси, едни говорещи глави се местят от едно студио в друго. Аз не я гледам вече, защото само се ядосвам. Само че разликата със „соца“ е, че БНТ не е на държавата, както беше при режима. Не е и на „правителството“, както то си мисли, защото то „давало парите“. Не ги дава то. Има един съществен момент тук – тези 70 милиона годишно не са на правителството, а на данъкоплатците, т.е. на целия български народ. Да, по 10 лева годишно излиза на българин, но си е пара. И затова мантрата „Който плаща – той ще поръчва музиката“ и затова БНТ ще бъде ПР-проправителствена телевизия на българската държава… не хваща „дикиш“. И БНТ, както впрочем и заплатите на хората в Народното събрание, и в съда, и в прокуратурата, и във всички министерства, както и във всички партии са на „заплата“ при нас, данъкоплатците. И ние имаме право да ги сезираме, когато не си вършат работата. Чувството за безнаказаност, което обзема всеки, сдобил се с власт е илюзорно. 

На тези „корекции“, които обществото нанася, се крепи демокрацията всъщност. И затова все по-често се говори за „гражданско общество“. Как се избират директорите на обществените медии? Ами не от обществото, във всеки случай. Как да определим техния „рейтинг“, освен чрез броя на подписалите отворените писма за оставката им или чрез броя на протестиращите пред сградата на обществената медия? Не мисля, че останаха много хора, които да гледат БНТ – всеки ден срещам някой, който ми казва, че я е гледал само заради нашето предаване например. БНТ имаше няколко знакови лица и предавания, с които нарочно се прости и сега стана просто проправителствена пресслужба. В това няма лошо, но тогава трябва да се финансира от бюджета на правителството за ПР, по-честно ще е, макар средствата пак да идват от нашия джоб.

Как се живее у нас, ако не сме "на някого човек"? И помага ли в борбата срещу статуквото това, че сте разпознаваема личност след толкова години работа в името на зрителите? 

Искра Ангелова: Много трудно. Аз идвам от „неблагонадеждно и буржоазно“ семейство, преследвано и изселвано по времето на комунизма, никога не съм имала връзки и винаги съм се явявала на конкурси за всичко, което съм правела, учила, работела. Спечелих национална олимпиада по литература и затова бях приета в СУ и завърших българска филология едновременно с НАТФИЗ, където бях приета в няколко специалности и класа. Един от важните конкурси, на който с явих през зимата на 1995/96 година беше този за стипендията Фулбрайт, с чието спечелване отидох в САЩ. Пак след конкурс започнах работа на трудов договор в CBS. Когато се върнах в България, продължих от там, докъдето бях стигнала – нови конкурси, ако съм ги печелела – то е било заради изключителното ми CV, 3 висши образования, опит като журналист в национална американска телевизия в Ню Йорк и завършена магистратура по телевизионна журналистика в Бостън, САЩ. 

Но през всички тези години на мен не ми беше дадено да развия потенциала си, да направя „кариера“, да се развивам, да се осъществя, да реализирам всичките си идеи – всичко, което съм постигала беше постигнато страшно трудно, а аз работех неуморно като мравка. И не помръдвах от мястото си (напред или нагоре), но искам да ви кажа, че при такова голямо съпротивление – чалгата, пошлостта, комерса, лошия вкус, ниското ниво, интригите и завистта в държавните структури – това 19 годишно „стоене на едно място“ е равнозначно на огромен прогрес. Отстояването на добрия вкус, професионализма и високото ниво в медиите – ако щете – на езика и темите на разговора, на типа гости и въпросите, на които отговарят – е огромно и съвсем съзнателно усилие, което съм провеждала в защита на българските творци и хора на изкуството, на българските интелектуалци и на нашите деца, които ние възпитаваме с примерите, които им показваме „по телевизията“. Т.е. макар и да няма видими, материални или други измерения, аз считам това за огромен мой личен успех. 

Това, че съм разпознаваема личност, ми помага само когато попадна в болница в тежко състояние. Иначе засега само ми е пречело – хората несъзнателно завиждат, те мислят, че "да си по телевизията“ е някаква много бляскава, сладка и лесна работа и че – въобразяват си – ти си и богат. Те идея си нямат, че през всички тези години фризьорката или учителката в детската градина са правели повече пари от мен и че всъщност аз просто обичам работата си и затова стоя – смятам я за мисия. А сега ми бе отнето и това – правото да упражнявам професиите си, аз съм и актриса, и филолог. Аз вече не мога да упражнявам професиите си в България и да реализирам потенциала, таланта и идеите си, заради които съм била уважавана и приета на работа в една от трите национални телевизии в САЩ или на сцената на бостънски театър – за мен работа в българска телевизия или в театър днес няма. Вие сама си отговорете защо.

Има нещо дълбоко мазохистично, но и сизифовско в този вид усилия и след като вече живея втори живот си казах, че трябва да променя този привкус. Отстрани изглежда много примамливо – тази седи по телевизията и си приказва с интересни хора, но огромният, невидим труд, който съм вложила във всяка минута от това високо професионално съдържание срещу цялата система – защото ние никога не сме били любимци на шефовете поради абсолютната си независимост – да ми коства живота… е, това ми се струва малко прекалено.

Наричат ни „нулево поколение“, какво влагате в това? Ядосвате ли са на подобно определение? Усещате ли умора от безплодните си битки?

Искра Ангелова: Това, че във всяка детска приказка героят или героинята се борят срещу огромни несправедливости, сили на злото, омърлушени конформисти и подли предатели, никак не е случайно. Онова, което крепи „силите на злото“, ми е непонятно – вероятно и тези хора, когато си лягат вечер, имат оправдание пред съвестта си – надали си казват: „Аз съм лош човек, лош и малко отвратителничък“. Но виждам и друго – те се множат. Все по-често по улиците на София срещам свирепи, зли хора, които ме гледат с неприкрита омраза. Аз ги наричам „орки“. Непонятно ми е тяхното озлобление. По някакъв начин ги и разбирам, защото – както казвам на дъщеря ми, когато ме попита „Защо?“, казвам ѝ като в „Майстора и Маргарита“ – няма лоши хора, има само нещастни. И все пак аз не знам защо хората освирепяха толкова. Пътувала съм по целия свят и никъде хората не са били толкова лоши. Какво пък е това нещастие, което е в състояние да те превърне в потенциален убиец?!

Установявам, че несбъднатите мечти на нашето поколение и на това на нашите родители родиха много омраза. Това ме същисва и аз всеки път, когато се сблъскам с нея, плача. А пък трябва веднъж завинаги да си кажем: това няма нищо общо лично с нас, това е поколенчески проблем. Предава се по наследство и е дамгосало едни хора, родени между 1944 и 1989. Ако не друго, което да можем да пипнем и да видим днес, тези 45 години в затвор и безнадеждност родиха нас – децата, заченати в затвор и безнадеждност. 

Няма как ние да сме добри, ведри и невинни, колкото сме били в началото на всички тези протести, от първия нелегален протест на "Екогласност", на който отидох тайно като ученичка, защото моите родители отидоха без мен, за да ме предпазят; през свирепия глад на Лукановата зима; по време на протестите на цялата страна през зимата на 1996-97, когато една нощ в аулата на Университета, където се събирахме от всички ВУЗ-ове, спонтанно бях избрана за говорител на студентите след мое емоционално слово против разцеплението и мравченето, което дръпнах… И днес знам, че най-големият проблем пред българските „демократични сили“ е именно разцеплението и мравченето… 

… Но ние няма как да сме наивни вече, няма как, защото нямаме никакви илюзии или надежди. Ако има нещо, което не мога да простя на политиците от последните 18 години – то това е убийството на надеждата.

Колко от нас, съм се питала после, изобщо се реализираха? Ние, които нямахме връзки, роднини, близки на властта по комунизма? Сега е лесно: управляващите ни наричат ту лузъри и маргинали, ту пък внезапно се жалват, че ние сме „яли от меда“ в кацата, а те не са (учили в Хага)… Едно цяло поколение умни, добре образовани (защото, ако не друго, учехме доста по соца), културни и свободни духом (защото идваме от семейства, които слушаха Свободна Европа и Voice of America в кухните си) беше изхвърлено на боклука. Много от нас заминаха, но се върнахме. Все още тук витаеше романтиката на промяната и на нас – носталгици и родолюбци, не ни се щеше да живеем като хъшове на някаква синекурна длъжност в някаква корпорация в някоя уредена западна страна цял живот, искахме тъкмо ние да сме „актьорите“ (от английски – „the actors” – извършителите на определена дейност, създателите, главните действащи лица) да правим, да създаваме, да променяме. Аз изпитвах такава изгаряща ме отвътре носталгия по България, докато живеех в Америка – носталгия по хората… По артистите, по приятелите ми, по душите, които умеят понякога да си говорят с Бога… по хората, които живеят на светло, работят честно и обичат приятелите и семействата си, по начина ни на говорене, по общите книги и филми, по един наш си, неповторим контекст… Защото с кого в Америка можеш да говориш за филмите на Тарковски, Фелини или Бергман, за романите на Достоевски, Хесе, Кортасар или Булгаков, за стиховете на Стефан Цанев, Валери Петров, Блага Димитрова или Багряна… Заради това се върнах аз. Защото с цялото си същество жадувах да живея сред културните и просветени хора, с които бях израснала. Бях убедена, че заедно ще успеем да изградим един по-добър дом за нас и за нашите деца. Не стана.

Постепенно ни претопиха. Подмяната се случваше явно и планирано през медиите, поетапно и съвсем умишлено. През целия си живот на журналист в България съм се борела срещу нея, срещу „Бял мерцедес ме преследва в живота“, „Хвани ме за пакета“ и уродливите им последствия. Не направих компромис нито с политическите си възгледи, нито с естетическите, нито с моралните си виждания. Това по някакъв особен начин винаги е настървявало хората, с които работех в медиите. Т.е. – шефовете ми. Аз не бях подкупна или манипулируема, аз не изповядвах едни идеи, защото ми е било платено или съм получила работа заради тях, аз ги изповядвах съвсем чистосърдечно и истински. Била съм прогонвана по политически причини от телевизия три пъти – през 2001 от БТВ (когато царят спечели изборите), през зимата на 2004/2005 от Нова, когато тя смени собствеността си. От 2005 пиша, организирам, редактор съм на монтажа и водя „Нощни птици“ по БНТ. Днес съм без работа и правя YouTube предаване – интервюта по време на карантина – „Лексиконът на Искра“ и работя за една интернет енциклопедия. 

И още ... 

Иглика е едно почти пораснало момиче, което е влюбено в големия град и китните му дворчета. Израснала е в София с много приятели, мирис на липа и срещи в парка. Не престава да вижда по улиците познати лица, които ѝ припомнят за неспирните приключения в града и околностите му. В момента дели живота си между Загреб и София, като не пропуска и лятото на морето. Навсякъде се чувства доб...