Името, гласът и лицето – журналистката Ива Дойчинова е всестранно разпознаваема. А също и с умението да те разговори, да се почувстваш комфортно в нейното предаване и да си разкажеш всичко. През последната година за журналистика и нейните морални и етични практики се говори особено много. Поводите са повече от достатъчни и в този момент искаш да чуеш какво мислят онези, които се занимават с тази професия дълги години. В момента Ива води сутрешния блок „С Ива от сутрин до обед“ по радио FM+ и непрекъснато задава неудобни въпроси. По нейния мек и деликатен начин, който ни замисля още повече. Замислих се и аз и поисках да ми разкаже нейната гледна точка по темата.
Какво мислиш за българските журналистки, какво се случва с тях в момента?
Първо българските журналистки трябваше да се еманципират от ролята на говорителки по телевизията, каквито бяха на времето. Те бяха онези красиви жени, които казват новините и не е много ясно дали ги разбират. Радина Червенова буквално сля двете епохи – от говорителка стана новинар в “По света и у нас”. Но от следващото поколение журналисти в България, за съжаление аз мога да отлича само две – едната е Нери Терзиева, която показа, че е жената може да бъде сериозен журналист и да има характер. Нери има силата да задава въпроси, които смята, че трябва да бъдат зададени и носи достатъчно етика, за да знае какво да попита, а какво да премълчи.
Втората е Бригита Чолакова, която не познавам професионално заради разликата в поколенията, но на времето тя измъкна жената журналистка от женските домакински теми, тип “Шев и кройка”, “Как да си направим косата” и т.н. Тя си позволи да стане по-социален, по-обобщаващ, по-провокативен журналист. Изгради един стил, който според мен до този момент не е повторен в нито една от съвремените българки – журналистки в електронните медии. Имам един мой любим израз в журналистиката:
[[quote:0]] Не да бъдеш с предварително написани въпроси, а да почувстваш човека, той да ти повярва, и тогава да водите разговор. И това няма да бъде интервю, а разговор, в който може да се сподели много повече от това, което ти може да направиш, влизайки през парадния вход.
А от съвременните журналистки кои харесваш?
От дамите в бранша сега харесвам Лора Крумова и Мира Иванова, които едновременно успяват да бъдат женствени и директни, да правят всякакъв тип интервю и да стоят уютно в него. Залагам и на Генка Шекерова – нейният шанс идва сега и мисля, че тя може да се развие като много характерен и интересен водещ – точно с качествата, с които направи най-добрите си филми като репортер и разследващ журналист.
Но напоследък забелязвам феномена на т.нар. „обслужваща журналистика“, която чудесно се владее именно от жените. Говоря за съвсем последните години, когато журналистиката стана до голяма степен обслужваща медия на различни икономически и политически интереси. Тук жените така хубаво „легнаха” наистина, направо си паснаха и станаха едни чудесно сервиращи домакини. Журналистки-домакини в прекия смисъл на думата. Тези, на които казват: „Благодаря ви за въпроса”.
Другият феномен на съвремието и това, че водещи и „журналисти” станаха бивши манекенки, моделки, плеймейтки. Мисля, че това е карикатурно. Виждаш като водещ на ток-шоу една съвсем невербална жена, която целия си досегашен живот е посветила на това да изглежда добре на подиума. Повечето теми не й говорят нищо, няма рефлекс, информация, нищо. Ето това не го разбирам. Проблемът обаче не е в тях, а в продуцентите, които правят такива предавания.
Истината е, че и жените, и мъжете имат еднакъв потенциал да бъдат сетивни журналисти, но просто средата в българската журналистика, в момента предполага, за съжаление, съвсем друго нещо – сервилност и поръчковост, пълна загуба на авторитет и на имидж, с много малко изключения.
Ти имаш ли предварително написани въпроси?
Готвя се за темите и госта, но не пиша въпросите. Има някои изключения – интервюто ми с Георги Господинов имаше блиц част, която беше базирана на думи от негови разкази. Тях - разбира се – записах.
[[quote:1]] Понякога човек вижда повече с очите си, отколкото чува с ушите си и трябва да реагира на момента. В недовършеното си изречение, гостът може да каже много повече. Има един трик - ако човек не може да си довърши изречението, повечето от нас инстинктивно му го подават или затварят и си гледат въпроса в тефтерчето. Това е убийствено, защото тефтерчето с въпросите е едно тресавище, в което може да се удавиш сам. Ти оставяш мълчание, просто мълчание и не казваш нищо. В един момент гостът се доизказва, сам казва това, което не иска да сподели или е трудно за споделяне и то е много по-ценно от отговорите на останалите въпроси от тефтера.
Какво мислиш за новото поколение журналисти?
Днес се замислих колко млади хора познавам, които са изключително различни, интересни, смели и някак си не се вписват. Няма път за тях сякаш, няма сцена, няма бял лист достатъчен за тях. Те стоят в атакуващата линия – не ви пускат, не ви освобождават фронт, не ви се доверяват, ако щеш.
Всичко може да се получи, ако вие имате едно много добро образование по журналистика. След това минавате един прекрасен стаж някъде, където се учите на всичките тези неща и в един момент намирате своя път – нов и различен, супер свеж, супер зелен и нямате нищо общо със старите. Тогава ти си извървял пътя през корените, ствола, голямото дърво и ето ги твойте клончета. Но колко такива случая има?
Трябва ли да има задължително образование по журналистика?
Така са ме учили и днес аз съм абсолютно сигурна в това. Един от първите ми преподаватели в университета по Българска филология, преподаваше и журналистика и казваше:
[[quote:2]] Ако имаш гражданско образование, ти винаги си по-добър и сигурен журналист, защото разбираш. Ако си юрист, ставаш много по-добър в правото, ако си икономист, ставаш много по-добър в икономическата журналистика. Но имаш нужда от опит. Във Франция има жестоки практики за журналисти. За да попаднеш в някой от великите им вестници, пишеш като див материали, пращаш ги, опитваш и ако пробиеш отиваш на безплатен стаж една година, който сам по себе си е вече награда. Работиш като луд и ако бъдеш назначен, това означава, че си бил най-добрия и си спечелил това място.
Мислиш ли, че журналистиката е болна в момента?
Тя е развалена! И това донякъде е логично - когато няма среда, която да подхранва силата й. Няма го и самия бранш: обединение от качествени, именити журналисти, които отстояват смисъла на професията като принципи и ценности. Всеки бива разбран и оправдан ако отиде в телевизията на властта, защото там има пари. Медийното събитие на лятото е преместването на Ани Цолова и Виктор Николаев от бтв в НОВА. И причината е нелепото поведение на изпълнителната власт, която и до ден днешен не може да каже ясно кой предложи Делян Пеевски за поста шеф на ДАНС. Само че предпочетоха да свалят Ани и Виктор от екран, отколкото да намерят начин да аргументират решението си и да кажат честно едно име. Ние, журналистите, не сме за удобство и легитимиране на нечия политика.
[[quote:3]] Евгени Дайнов в едно мое интервю наскоро каза „ГЕРБ и Бойко Борисов унищожиха българската журналистика за поколения.” Просто защото им беше удобно да използват комфорта, която една медийна група им осигурява, без да си дава сметка, че тя винаги ще следва новата власт. И тук си говорим за цели поколения, защото много трудно се връща тази независимост и гордост, които журналистът трява да има.
Можем ли да наречем блогърите журналисти?
Донякъде, да. Тази форма на журналистика в интернет има залога да бъде свободна, алтернативна и независима. Има много добри сайтове и блогове, които редовно следя и определено са силни. Понякога тази „реч” не е особено прозорлива и оригинална – не всички са добре подготвени и еднаво можещи... Но тя е независима, което е най-важното определение за журналистика.
