Лица

Ива Петкова: Образованата публика винаги ще направи разлика

Далеч от клишетата и кича на пухкавите розовобузести ангелски личица, нейните фотографии ни показват дълбочина и усещане за непреходност.

Ива Петкова: Образованата публика винаги ще направи разлика

Имам щастието да познавам Ива от години. Тя е най-добра приятелка на моя най-добра приятелка - е, знаете натам какво следва. Но извън тази предопределена връзка аз винаги съм се възхищавала, съвсем самостоятелно, на невероятния й талант да вижда света по един хубав и различен начин. На вкуса й. На сдържаната й елегантност. Накрая - на таланта й. Преди няколко години, когато crafts звучеше напълно неразбираемо за повечето хора, Ива създаде небеизвестния магазин Pretty Things на ул. Кракра, чрез който ни научи да търсим и допускаме красота в ежедневието си.

Сега, когато на всеки ъгъл има малки магазинчета за ръчно изработени "красиви нещица", Ива вече се подвизава на ново поприще - фотографията. И ни дава възможност да открием едни други измерения на портретната и детската фотография. Далеч от клишетата и кича на пухкавите розовобузести ангелски личица, нейните фотографии ни показват дълбочина и усещане за непреходност.

Никога не съм водила моето дете на професионален фотограф, но когато видях нещата на Ива, се реших.

Вие също можете да я откриете на сайта й

Как започна да се занимаваш с фотография?

Случайно, като с всички други важни неща в живота ми. Исках да снимам по-добре продуктите, които произвеждах. Живеех в Англия и да плащам за професионален фотограф беше абсолютно извън бюджета ми. Записах се на един курс, после на втори, и докато се обърна, програмата ми беше пълна с дати за уъркшопи а в главата ми само за снимане имаше място. С една дума – фотографията ми открадна сърцето. Малко, като да излезнеш с някого само за едно питие и преди да си разбрал какво става, да си женен за него и да отглеждате деца..

Как би описала фотографиите, които правиш на някой, който не ги е виждал?

Аз правя портрети на хора. Много ми се иска да кажа, че портретите, които правя, разказват нещо, което не е очевидно, не е лесно да бъде разбрано от пръв поглед, нещо необичайно и за снимания, и за този, който гледа снимката. Когато снимам деца и родителите кажат - това го виждам за първи път у детето си – това е най-високата оценка за работата ми.

Превърнала си апартамента си в студио, на практика това вече не е занимание, а самият ти живот. Как го приема семейството ти?

Ха ха ха! Моето семейство заслужава Нобелова награда за толерантност! Истината е, че в моя живот работата никога не е била нещо отделно, никога от 9 до 5. Обичам да влизам и излизам от пространствата на живота си по всяко време на денонощието. Искам всичко да ми е под ръка и когато посегна, да имам достъп до него. Освен това винаги въвличам околните в това, което правя и не мога без тях. И децата, и мъжът ми, и фотографията - всичко е органично свързано.

В годините на дигиталните технологии и смарт телефоните всеки на практика е фотограф. Това прави ли нещата по-трудни за хората, които се занимават с фотография?

Фотографът  ще направи кадър, от който ти спира дъха, и с професионален апарат, и със смартфон – техниката няма значение. Хората, които просто насочват снимащото устройство, и натискат бутона не правят фотография, те ксерокопират нещо, което е пред очите им.

Информираната и образована публика винаги ще направи разлика.

Кои фотографи те вдъхновяват и от кои се учиш?

Ясно е, че списъкът е огромен, но тези са първите които ми излизат – Joey L, Lara Jade, John Keatley, Tim Walker, Annie Leibovitz , Sara Lando, Zack Arias, John Dolan

Смяташ ли че в портретната и детската фотография в България има опит за налагане на добър вкус? [[quote:0]] Истински не съм добре информирана. Върнах се да живея в София преди по-малко от година, а преди това не съм се занимавала професионално с фотография. И все пак, в България системно вкусът се налага от публиката, от клиентите. Малко са хората, в който и да е бранш, които се осмеляват да налагат вкус. В този смисъл – едно търсене на случаен принцип в Гугъл ни дава поредица от снимки на усмихнати деца, сред есенни листа или на бял студиен фон. Аз лично рядко снимам усмихнати деца. Има толкова по-интересни емоции!

Има ли достатъчно ценители на добрата фотография у нас? Готови ли да платят за качествени снимки?

Мисля, че да и ако някъде има изоставане спрямо пазари като Америка или Англия, то е защото хората не са свикнали да го потърсят.

Кое е по-трудно – да снимаш недоверчиво дете или суетен възрастен?

Никога не съм правила разлика между възрастни и деца. Ако човек е добър наблюдател и слушател, знае, че в детето има възрастен, който няма да се покаже, ако не го поканиш и във възрастния има дете, което няма да излезе, ако не се чувства в безопасност. Търся това във всяко свое общуване - и когато съм зад обектива и когато фотоапаратът не е у мен – възрастния в детето и детето във възрастния. Мисля, че това обобщава интереса ми към хората изобщо.

Каква сватба би снимала с удоволствие?

Може би такава, на която хората ще искат всичко друго, но не и стандартните сватбени снимки. Също сватбите на децата ми..., може би моята собствена, на която булка няма да има в нито един кадър, ха!

Не ти ли се е искало да минеш от другата страна на обектива? Пред кого би го направила?

Винаги бих застанала пред камерата на Joey L и John Dolan!