Лица

Иван от Кьолн, за когото политиката е песен

Какво разказа той пред Момичетата от града?

Иван от Кьолн, за когото политиката е песен

Снимка: Мирослав Радев

Той е Иван Стоянов от Кьолн, но на повечето от нас е познат като Angelica Summer. С този свой образ успя да привлече към себе си медийното внимание и се превърна в новата сензация на политическата ирония. Просто защото всяка нова песен, посветена на политическо явление, е своеобразна присъда за недъзите на българската демокрация. Но какво още се крие зад ексцентричния за мнозина псевдоним? Това, което не знаем, е, че Иван е едно момче от града, за което творчеството и поезията са градивният елемент на ежедневието. А най-голямата награда, която получава, е обичта на децата, с които работи ежедневно в местно училище. Днес той споделя мислите си специално за „Момичетата от града“, за да ни предостави един интересен и невиждан досега прочит на самия себе си.      

Песните, които посвещаваш на различни социални явления и личности, са причина да попаднеш в медийното полезрение. Защо си избрал именно тази форма на активизъм,  и една песен означава ли повече от хиляда скандирания в името на дадена обществена кауза?

Иван Стоянов: Истината е, че се занимавам с музика и пърформънси в София вече над десет години. Играл съм в театър-лаборатория „Алма Алтер“, в ателие „Пластелин“, в Червената къща, която културните министри унищожиха. Зад гърба си имам редица представления, концерти и експериментални проекти както там, така и в Кьолн. А също и многобройни международни фестивали. Тоест винаги съм бил човек на „живото“ изкуство. Никога не съм използвал YouTube като платформа за себеизразяване, но следя редовно каналите на други хора. Всичко започна на шега. Качих в канала си песента за коронавируса. Изсвирих я сънен на разстроено и счупено укулеле, с желанието да я изпратя на близки, за да се посмеем и да ги окуража. Изведнъж песента събра 70 хиляди гледания. Тогава избрах тази форма, тъй като привидно тя е елементарна, неангажираща и невинна, но същевременно удря точно там, където най-много боли. Не мисля, че една песен е повече от хиляди скандирания. Нито обратното. Всъщност това са двете страни на една и съща монета. Тъй като не мога да съм в България и да протестирам на площада, аз скандирам чрез YouTube канала си. Изкуството е моята форма на протест. Всяка форма на протест е валидна, стига да не е убийство. Вярвам, че това е най-добрият начин да изразя гражданската си позиция.

От известно време живееш в Кьолн. Защо избра този град, и животът ти там промени ли начина, по който гледаш на България?

Иван Стоянов: Колкото повече живея тук, толкова повече мнението ми за България се затвърждава – имаме още дълъг път да извървим. Кьолн е шарен, жужащ, мултикултурен – само докато се возиш в метрото, срещаш хора от всички страни и етноси от цял свят. Причината да избера Кьолн беше, че имах нужда от gay friendly град. Град, в който да държа за ръка партньора си, без да се страхувам, че мога да бъда нападнат. Имах нужда да намеря град, в който мога да се разгърна в артистичен план, да създам нови контакти. Да намеря добре платена работа, свързана с уменията и квалификациите ми. И я намерих. Вече имам среда. Тук най-после мога да бъда. И имам бъдеще. Мога да се обличам точно толкова артистично, колкото искам. И така, неусетно се превърнах в едно от момчетата от града. Или момичетата. Зависи как съм облечен.

Има ли гражданско недоволство там?

Иван Стоянов: Да, има протести и в Кьолн срещу сегашното правителство. Осмият поред протест е пред Кьолнската катедрала. Участвам в протестите с голям хъс. Признавам, имах първоначално недоизказан страх, свързан с това, че все пак съм queer, и не исках да попадам в сложни ситуации, но при личен разговор с един от организаторите на протеста, Мартин Чилев, и след като той ме увери, че не би трябвало да имаме проблеми, се появих и там.

Как би отговорил на нападките, че българите в чужбина нямат място на антиправителствените протести заради избора си да емигрират?

Иван Стоянов: Бих казал, че ние нямахме много голям избор. Бяхме принудени. И именно защото бяхме принудени да изоставим познатата среда, имаме пълното право да бъдем гневни и разочаровани. Наложи ми се да „прескачам планини и дракони“, само и само за да се установя в една напълно нова за мен страна с изцяло различни нрави и закони, където човешките ми права да бъдат признати. Можеше да не правя всичко това, ако България не беше най-бедната страна в ЕС. Ако не беше на първо място в Европа по хомофобия (според последни проучвания) и с ясно засилващи се неонацистки тенденции, все още дори ненапуснала пределите на посткомунизма. А животът на емигранта е много сложен. Той е жонгльор. Жонглира с действителности. И има две сърца. Двете тупят еднакво силно. Аз съм и Иван от София, и Иван от Кьолн. Понякога единият забравя за другия – и обратно. Но и двамата съществуваме паралелно. Раздвоен ментално между две държави...

Ако можеше да опишеш цялата политическа картина от последния мандат на Борисов само в една песен, то какви импресии щеше да внушиш на аудиторията си? И ако българската политика беше песен, то в какъв жанр би я видял ти?

Иван Стоянов: Политическият мандат на Борисов е доста вулгарна и безвкусна чалга в стила на 90-те години, която (неясно защо) е заела първото място в класациите на радиото и непрестанно гърми отвсякъде, докато някой отчаяно се опитва да премести станцията, за да пусне я малко Равел, я малко Шопен. Но уви, копчето на радиото е заседнало само на тази песен като в "Портокал с часовников механизъм"... А самата българска политика бих видял като съветски погребален марш, посветен на смъртта на демокрацията ни. Крайно време е да превключим на други изпълнители от по-интелигентен жанр, защото тези отдавна изпяха лебедовата си песен, и то доста фалшиво.

Има и още...


До каква конкретна промяна очакваш да доведе евентуалната оставка, и каква политика желаеш да водят новите лидери?

Иван Стоянов: Желая да се погрижат за правата на хората с увреждания, ЛГБТИ обществото, етническите малцинства и жените. Излишно е да споменавам отхвърлянето на Истанбулската конвенция и случаите на деветте жени, жертви на домашно насилие, убити по време на карантината в България. Липсват адекватни политики за интеграция на етническите малцинства, както и качествени политики за грижа за хора с увреждания. Процесът около издаването на ТЕЛК например е, меко казано, циничен. Като човек с диагноза миопатия мога да потвърдя, че трябва да „доказваш“ с редица тестове, че заболяването ти все още „съществува“. Нищожната пенсия от 200 лева е унижение за всяко човешко същество. С тези пари хората в по-тежко положение едва успяват да си набавят лекарствата, а какво остава за ежедневните продукти! Желая новите ни лидери да предлагат промени, свързани със Закона за дискриминацията, където да се наказват престъпленията от омраза. Да се въведат граждански съжителства (впоследствие да достигнем и социална зрялост по темата за еднополовите бракове), а публичните прояви на хомофобия, най-вече от страна на политици, да бъдат наказуеми, както е в Германия. Липсват и адекватни практики за интегриране на деца с увреждания в образователната система. Виждал съм как в едно и също училище за деца със специални потребности учат дете със синдром на Даун, дете от аутистичния спектър и дете с ДЦП. Не мисля, че това смесване по общи признаци е продуктивно. Същото важи и за децата от ромски произход. Те често отпадат от образователната система поради липса на програми за интеграция и проблема с проявите на етноцентризъм, с който ежедневно се сблъскват. Необходими са и много по-адекватни политики в сферата на културата. Сякаш сме се примирили, че тя е маловажна. Всичко изброено дотук трябва да се промени. Не утре, не вдругиден. Сега.

Както сам заяви, подкрепяш равноправието на ЛГБТИ хората. Липсата на физическото прайд шествие тази година направи ли ни по-толерантни, след като прайдът сякаш временно потъна в забрава?

Иван Стоянов: Всъщност прайдът не потъна в забрава, а в интернет пространството, където се проведе. Аз участвах там в качеството си на своето алтер его Angelica Summer. Изключително много благодаря на организаторите на прайда, че ми дадоха тази възможност. Заснехме заедно с колегите ми от Академията едно много щуро горско видео в парк в Кьолн към песента ми Don’t Be A Homophobe. След това го качихме в YouTube и беше одобрено от няколко немски ЛГБТИ организации, както и от Фондация Билитис от българска страна. Още едно голямо благодаря от мен! Не мисля обаче, че станахме по-толерантни, уви. Изгарянето на ЛГБТИ знамето, вандалството срещу изложбата на Лига на равнопоставеността, са само поредните напомняния, че в България все още не успяваме да се преборим дори за най-елементарно цивилизовано зачитане на разнообразието.

След изказване на вицепремиера Каракачанов се появиха критики, че хора с различна сексуалност наистина присъстват на този протест, без да са заслужили мястото си там. Популярност доби и въпросът, който ще ти задам. Какво би се случило, ако демонстрант поиска нечия оставка по време на прайд шествие?

Иван Стоянов: ЛГБТИ хората сме навсякъде, където са и останалите. И ние сме на протестите, и ние искаме оставката на правителството, което постоянно използва като политическа индулгенция хомофобско-популистките си наративи. Да не забравяме, че още от Стоунуол насам прайдът винаги е бил както социален, така и политически акт, защото човешките права са пряко обвързани с политиката, провеждана в дадена държава. Затова имаме правото и на политически протест, независим от прайд. Проблемът с нетолерантността обаче не е само във властимащите. Осъзнаването, че от нещата, които говорим и правим, може да има последици за тези около нас, е въпрос както на гражданска, така и на лична отговорност. Когато това правителство падне и дойде ново, няма Каракачанов да е виновен за това, че още ползваме думата „джендър“ като обида.

Малко по-рано отворихме темата за децата, която е доста чувствителна. Ти работиш като възпитател (включително и на деца от аутистичния спектър). Способни ли са те да ни дадат по-добър урок по толерантност отколкото възрастните?

Иван Стоянов: Да, работех с деца от аутистичния спектър в дневен център „Тацитус“. Една прекрасна инициатива на родител на дете от аутистичния спектър и екип от изключително талантливи и способни специалисти. И ако не бяха те, разбира се, и поради липсващата държавна социална политика, не знам как децата и техните родители щяха да се справят с нелекото си положение. Децата, ако родителите им не са крайно консервативни и все още не са оформили възгледите им, до една възраст са доста по-широко скроени по темата.

Нека се върнем и към твоето творчество. Ще създаваш ли нови художествени произведения на теми, различни от активизма и политиката?

Иван Стоянов: Да, разбира се. Който ме познава отпреди YouTube ерата, знае, че сме правили с Константин Кучев ,,Ловец на свечерявания’’ – пърформънс смесица от радио- и импровизационен театър по текстове на Хулио Кортасар. Както и много концерти и пърформънси с бандата ни The Strawberry Finns – съвместен проект с Александър Евтимов-Шаманчето, ММ и Косьо. С тях се каним през декември да „ударим“ един концерт в София. Сетовете ни са винаги импровизация. А през септември ще участвам като Angelica Summer в един от най-престижните и най-известните фестивали за ambient музика в Кьолн, който има десетгодишна традиция – Ambient Festival: Zivilization des Liebe. Фестивалът ще се проведе в църквата точно на пъпа на Кьолн – St. Apostel. И аз, естествено, ще бъда in drag, но не възнамерявам да правя нищо политическо. По-скоро искам да бъде перформативно-музикално и ще работя с пространството на църквата по много ритуален начин. Сякаш с идването ми в Кьолн станах по-електронен, ефирен и замечтан изпълнител.

 

Радина Ралчева - един силен глас на протеста