ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Иван от Кьолн, за когото политиката е песен

Иван от Кьолн, за когото политиката е песен

Снимка: Мирослав Радев

Той е Иван Стоянов от Кьолн, но на повечето от нас е познат като Angelica Summer. С този свой образ успя да привлече към себе си медийното внимание и се превърна в новата сензация на политическата ирония. Просто защото всяка нова песен, посветена на политическо явление, е своеобразна присъда за недъзите на българската демокрация. Но какво още се крие зад ексцентричния за мнозина псевдоним? Това, което не знаем, е, че Иван е едно момче от града, за което творчеството и поезията са градивният елемент на ежедневието. А най-голямата награда, която получава, е обичта на децата, с които работи ежедневно в местно училище. Днес той споделя мислите си специално за „Момичетата от града“, за да ни предостави един интересен и невиждан досега прочит на самия себе си.      

Песните, които посвещаваш на различни социални явления и личности, са причина да попаднеш в медийното полезрение. Защо си избрал именно тази форма на активизъм,  и една песен означава ли повече от хиляда скандирания в името на дадена обществена кауза?

Иван Стоянов: Истината е, че се занимавам с музика и пърформънси в София вече над десет години. Играл съм в театър-лаборатория „Алма Алтер“, в ателие „Пластелин“, в Червената къща, която културните министри унищожиха. Зад гърба си имам редица представления, концерти и експериментални проекти както там, така и в Кьолн. А също и многобройни международни фестивали. Тоест винаги съм бил човек на „живото“ изкуство. Никога не съм използвал YouTube като платформа за себеизразяване, но следя редовно каналите на други хора. Всичко започна на шега. Качих в канала си песента за коронавируса. Изсвирих я сънен на разстроено и счупено укулеле, с желанието да я изпратя на близки, за да се посмеем и да ги окуража. Изведнъж песента събра 70 хиляди гледания. Тогава избрах тази форма, тъй като привидно тя е елементарна, неангажираща и невинна, но същевременно удря точно там, където най-много боли. Не мисля, че една песен е повече от хиляди скандирания. Нито обратното. Всъщност това са двете страни на една и съща монета. Тъй като не мога да съм в България и да протестирам на площада, аз скандирам чрез YouTube канала си. Изкуството е моята форма на протест. Всяка форма на протест е валидна, стига да не е убийство. Вярвам, че това е най-добрият начин да изразя гражданската си позиция.

От известно време живееш в Кьолн. Защо избра този град, и животът ти там промени ли начина, по който гледаш на България?

Иван Стоянов: Колкото повече живея тук, толкова повече мнението ми за България се затвърждава – имаме още дълъг път да извървим. Кьолн е шарен, жужащ, мултикултурен – само докато се возиш в метрото, срещаш хора от всички страни и етноси от цял свят. Причината да избера Кьолн беше, че имах нужда от gay friendly град. Град, в който да държа за ръка партньора си, без да се страхувам, че мога да бъда нападнат. Имах нужда да намеря град, в който мога да се разгърна в артистичен план, да създам нови контакти. Да намеря добре платена работа, свързана с уменията и квалификациите ми. И я намерих. Вече имам среда. Тук най-после мога да бъда. И имам бъдеще. Мога да се обличам точно толкова артистично, колкото искам. И така, неусетно се превърнах в едно от момчетата от града. Или момичетата. Зависи как съм облечен.

Има ли гражданско недоволство там?

Иван Стоянов: Да, има протести и в Кьолн срещу сегашното правителство. Осмият поред протест е пред Кьолнската катедрала. Участвам в протестите с голям хъс. Признавам, имах първоначално недоизказан страх, свързан с това, че все пак съм queer, и не исках да попадам в сложни ситуации, но при личен разговор с един от организаторите на протеста, Мартин Чилев, и след като той ме увери, че не би трябвало да имаме проблеми, се появих и там.

Как би отговорил на нападките, че българите в чужбина нямат място на антиправителствените протести заради избора си да емигрират?

Иван Стоянов: Бих казал, че ние нямахме много голям избор. Бяхме принудени. И именно защото бяхме принудени да изоставим познатата среда, имаме пълното право да бъдем гневни и разочаровани. Наложи ми се да „прескачам планини и дракони“, само и само за да се установя в една напълно нова за мен страна с изцяло различни нрави и закони, където човешките ми права да бъдат признати. Можеше да не правя всичко това, ако България не беше най-бедната страна в ЕС. Ако не беше на първо място в Европа по хомофобия (според последни проучвания) и с ясно засилващи се неонацистки тенденции, все още дори ненапуснала пределите на посткомунизма. А животът на емигранта е много сложен. Той е жонгльор. Жонглира с действителности. И има две сърца. Двете тупят еднакво силно. Аз съм и Иван от София, и Иван от Кьолн. Понякога единият забравя за другия – и обратно. Но и двамата съществуваме паралелно. Раздвоен ментално между две държави...

Ако можеше да опишеш цялата политическа картина от последния мандат на Борисов само в една песен, то какви импресии щеше да внушиш на аудиторията си? И ако българската политика беше песен, то в какъв жанр би я видял ти?

Иван Стоянов: Политическият мандат на Борисов е доста вулгарна и безвкусна чалга в стила на 90-те години, която (неясно защо) е заела първото място в класациите на радиото и непрестанно гърми отвсякъде, докато някой отчаяно се опитва да премести станцията, за да пусне я малко Равел, я малко Шопен. Но уви, копчето на радиото е заседнало само на тази песен като в "Портокал с часовников механизъм"... А самата българска политика бих видял като съветски погребален марш, посветен на смъртта на демокрацията ни. Крайно време е да превключим на други изпълнители от по-интелигентен жанр, защото тези отдавна изпяха лебедовата си песен, и то доста фалшиво.

Има и още...

Аз съм Драго. Момче и хедонист от града. За мен в началото бе идеята, облечена в словото. Ето защо чрез думите ми се срещаме между редовете. В живота си пътувам между серии от грешки и непринудени моменти на почти пълно щастие, като тази странна съвкупност прави от мен един вечен ученик. Ако все още краткият ми живот беше урок, то в основата му е схващането ми, че всяко мое постижение е следств...