Лица

Изабел Алиенде: Имаме много дълъг живот и след майчинството

За феминизма, половите стереотипи и загубата на дъщеря й

Изабел Алиенде: Имаме много дълъг живот и след майчинството

Снимка: instagram.com/allendeisabe

Изабел Алиенде е сред най-известните автори в света – срещнахме ви с нея миналото лято, когато даде специално интервю за "Момичетата от града". Родена е през 1942 г. в Перу, където баща й е служил като чилийски дипломат. Когато е на три, заживява в Сантяго, Чили, в дома на баба си и дядо си заедно с нейната майка и двамата й братя, след като баща й изоставя семейството. Описва се като „феминистка още от детската градина“, а на 6 е изключена от училище заради неподчинение. Причината – Изабел вижда, че нейните братя се ползват с привилегии, каквито тя няма само защото е момиче. Остава си все така непокорна и до днес – на 74 години писателката сключи третия си брак с мъж, когото току-що бе срещнала. „Нямам време за губене“, заяви тя.

Бунтът срещу патриархата е нейният основен двигател в живота, а съдбата й е не по-малко вълнуваща  от тази на героите в нейните книги. В средата на 60-те години младата майка на две деца става журналистка в ново феминистко списание, оспорващо възгледите за всичко – от девствеността до аборта – в силно религиозно и патриархално общество. Принудена е да не стъпва в Чили в продължение на десетилетие, след като през 1973 г. преврат, подкрепен от ЦРУ, сваля правителството, оглавено от братовчед на баща й Салвадор Алиенде. Живее в изгнание във Венецуела, а по-късно се мести да живее в Калифорния, където отново работи като журналист.

Постигна голям успех още с първата си книга – „Къщата на духовете“, в която разказва за четири поколения семейни, социални и политически сътресения в Чили. А през следващия месец ще излезе двайсет и петата й книга – „Душата на жена“, за която споделя, че не е нейната история, а историята на всички жени, които са направили живота й такъв, какъвто е в момента.

„В превод точното заглавие означава „Жени на моята душа“, това може би описва по-точно книгата“, споделя Алиенде в интервю за канадското списание Maclean's. „В нея има много сцени от живота ми и много жени, които ми помогнаха да стана това, което съм. Не бих могла да постигна нищо в живота си без тяхната огромна помощ“, разкрива още авторката. „И тази помощ винаги е идвала от жени, като се започне от майка ми, моята агентка, моите читателки, приятелки, хората, които ми помогнаха да отгледам децата си. Нямаше да мога да работя, ако нямаше жени, които да се грижат за тях. Включвам и жените, които срещнах чрез фондацията, която започнах след смъртта на Паула – необикновени жени, жени, преживели ужасна травма. Те са загубили всичко, понякога дори децата си, но отново се изправят на крака и са в състояние да работят, да живеят и да обичат, а понякога и да се смеят. Надявам се книгата да бъде приета като разговор с тях“.

Алиенде губи 29-годишната си дъщеря Паула през 1991 г... Вижте още на следващата страница


В продължение на три години пише книга, която посвещава на дъщеря си и дори носи нейното име „Паула“. „Книгата е мемоар, изобщо няма фикция в нея“, разкрива още писателката.

Когато Пола се разболя в Мадрид от порфирия (заболяване на черния дроб), тя изпадна в кома. И след няколко седмици, когато хората ме предупредиха, че тези, които се събуждат от кома, често не си спомнят нещата, аз си помислих, че ще трябва да разкажа на дъщеря си за собствения ми живот, живота на нейното семейство и живота на страната, от която тя идва. Затова започнах да си водя бележки в болницата.“

Това е най-мрачният период за Алиенде, но ражда една от най-емоционалните й творби. „По-късно написах книгата с тези бележки и с писмата, които написах на майка ми през тази година –180 писма, които тя ми върна в края. Книгата не е измислица, но знам, че се чете като история. Ето как рамкирам всичко. Когато бях малка, ме наричаха лъжец. Сега, когато изкарвам прехраната си с тези лъжи, ме наричат разказвач на истории.“

След смъртта на Паула тя основава фондация, но загубата не е единствената причина да го направи – посвещава я и на нежелано дете в Индия. „Две години след смъртта на дъщеря ми, животът  нямаше никакъв смисъл и тогавашният ми съпруг и приятел ме заведоха в Индия, за да ми помогнат да се отърся от тази парализа. По едно време ни спряха на селски път и една жена ме шокира, като ми даде новороденото си момиче и отказа да я вземе обратно. Нашият шофьор пъхна новороденото в ръцете на друга жена и ние потеглихме набързо. Това малко момиченце никога не е напускало мечтите ми – сънувам, че е мъртва или, че е собствената ми дъщеря. Целта на моята фондация е да даде възможност на жените и нежеланите момичета като нея. Ние работим в три области, образование  за уменията, които позволяват на жените да работят, защото, ако не можете да се издържате и сте зависими, няма феминизъм, нали? Също и здраве, включително репродуктивни права и  разбира се, защита срещу насилие. Работим много с превенцията на домашното насилие.“

Феминизмът е водеща тема в книгите на Изабел Алиенте. Новата й книга не е изключение – в „Душата на жена“ тя разказва историята на феминизма в нейното семейство или за липсата на такъв. В по-ранни свои текстове споделя колко й е било трудно да обясни феминизма на майка й. „Най-важното е, че майка ми винаги е била зависима. Тя никога не можеше да издържа себе си или децата си, затова разчиташе първо на баща си – много добър човек, но много авторитарен, много. След това най-възрастния си брат, който много й помогна. По-късно на втория ми баща, който също  беше прекрасен човек, щедър и забавен, но, Боже, беше истински шовинист“, разказва писателката.

Прочетете още на следващата страница


„Две от внучките ми пък ме уведомиха, че няма да имат деца, защото изискват прекалено много работа, а и планетата е пренаселена. Малко ми е тъжно, защото не сме голямо семейство, но се радвам, че те имат този избор.“ Алиенде смята, че светът изобщо ще бъде спасен от своите разрушителни (и често породени от мъжете) проблеми чрез усилията на млади жени без деца и възрастни жени, които вече са отгледали своите.

„Майките са заети с майчинството. Отнема 20 години от живота ви. Но преди и след това е различно – и сега имаме много дълъг живот след майчинството. Това е първият път в историята, в който има толкова много възрастни жени с образование, здраве и ресурси, които наистина могат да допринесат изключително много за бъдещето. Да, възрастни жени – със сигурност няма да бъдат по-възрастни мъже, защото те живеят напълно комфортно в света, какъвто е. Жените – не.“

Възрастта за нея никога не е била порок. „Мозъкът ми все още работи. Харесвам мозъка си. Чувствам го по-лек. Освободена съм от съмненията в себе си", споделя тя. „Обществата и семействата обаче не са готови да се справят с дълголетието. Изисква ресурси и хора. Кой ще ти даде това? Когато пораствах, хората приключваха живота си в семейството на дъщерите и внучките  винаги за тях се грижеха жените, никога мъжете. Сега това не се случва. И така хората се оказват много самотни и безпомощни. Обществото трябва да намери начин да се грижи за възрастните хора и да им помогне да умрат, ако желаят. Не искам да завършвам дните си с памперси, дрогирана и вързана за инвалидна количка. Искам да умра, преди да имам нужда от помощ, за да си взема душ.“

 

Докога жените ще трябва да избират между кариерата и семейството?