Лица

Изабела Шопова - една смела жена и нейната вълнуваща експедиция до Антарктика

Нейният последен проект я заведе в Антарктика, една мечта, която е имала още от детските си години

Трудно е да опишеш човек с толкова таланти, каквато е Изабела Шопова. Тя е един от любимите ми автори и голямо вдъхновение. Като българка, която е живяла в Нова Зеландия и сега живее в Австралия, тя успява да смеси българската си идентичност с културата и възможностите, които й дава новата й родина, в едни калейдоскопични занимания, които успява да осъществи с вдъхновяващ ентусиазъм и впечатляващи резултати. Нейният последен проект я заведе в Антарктика - една мечта, която е имала още от детските си години.

Тя е инженер по образование и писател по призвание. Несвършващото й любопитство и страст към пътуването, заедно с неподражаемия й хумор, са есенцията на нейните книги: „ На изток – в рая”, „На запад от рая” и „Самоучител за преднамерено убийство на скуката”.

За да сбъдне детската си мечта, Изабела се присъедини към 24-тата Българска Антарктическа експедиция на остров Ливингстън. Като част от екипа от изследователи, тя е имала възможността да види как учените работят заедно, да им помага с каквото може и да тества способностите си за оцеляване и адаптиране в необичайни обстоятелства.

В интервюто, което даде специално за блога When Woman Travels тя споделя за трудностите и научените уроци по време на престоя й в Антарктика.

Здравей, Изабела! През последните години следихме със затаен дъх приключенията ти в "Долната земя" чрез прекрасните ти пътеписи и книги. Но този път ни изненада невероятно. Антарктида! Разкажи ни повече за това как се озова там и подготовката ти за това пътуване и престой на Белия континент. 

Антарктида винаги е имала обаянието и привлекателността на всичко непознато, далечно и недостъпно. Едно нещо, което помня от книгите и черно-белите фотографии на първите покорители на Южния континент, които поглъщах неуморно в детските си години, е забележителната липса на жени сред ледовете „там долу“. В края на двадесети век, когато жени вече летяха в космоса наравно с мъжете, Антарктида изглеждаше все така недостъпна и някак забранена като че ли за притежателките на хикс хромозоми. И понеже съм посветила живота си на това да отричам фразата „това не е за момичета“ съвсем естествено къде съзнателно, къде подсъзнателно цял живот съм търсила възможност да се добера до „забранения“ континент. [[quote:2]] Когато в началото на 21-ви век стана ясно, че пътуването и животът в Антарктида съвсем не са така непостижими и много жени всъщност вече са стъпвали на Леда, реших, че ми е време да намеря начин да постигна мечтата си. В продължение на няколко години опитвах различни начини – все безуспешно – и накрая кандидатствах за проект на Австралийската антарктическа дивизия, покрай който пък се запознах с професор Христо Пимпирев, председател на Българския антарктически институт и той ме покани да реализирам проекта си на Българската база на остров Ливингстън.

Подготовката беше френетична. Имах да преодолявам лични страхове, да организирам житейската си ситуация, да се справям със здравословни, финансови и какви ли не проблеми. Но, когато човек има силна мотивация решения се намират. Година по-късно акостирах на антарктическия бряг. И се върнах жива, цяла и здрава, за да разказвам за приключенията си там.

Кое беше най-голямото предизвикателство като жена, което срещна по време на престоя си в базата в Антарктида?

Както казват братушките „Няма лошо време, има само неподходящо облекло.“ Когато си добре и адекватно подготвен за условията, не е кой знае какво предизвикателство да оцелееш и да работиш дори в екстремни обстоятелства. Космонавтите и жителите на Сибир го доказват ежедневно. В този смисъл предизвикателствата за мен дойдоха не от там, където ги очаквах. Мислех си, че свирепата природа, студеният климат, изолацията, опасностите на непознатия терен и среда ще са най-трудни за справяне. Но точно това са нещата, за които се подготвих доколкото можах. Бях се оборудвала със съвременно зимно облекло, придържах се към правилата за безопасност и следвах инструкциите на хората, които отговаряха за моето оцеляване, носех си книги и тефтер за писане - за справяне с евентуални емоционални и психически последици от изолацията. И съответно никой от тези фактори не ми се стори супер труден за преодоляване.

Предизвикателство се оказа обаче отдалечеността. Някак си не бях се подготвилa психически, че ще пътуваме толкова дълго и нямах дори бегла идея колко умопомрачително сложна е антарктическата логистика.  Предизвикателство е донякъде и липсата на лично пространство, принудителната интимност с група непознати в много тясно обитаемо пространство. Условията за живот на Българската антарктическа база са много добри (предвид извънредните обстоятелства), но все пак базата е малка – хората живеят и работят, почиват и готвят, хранят се и общуват в една обща стая. За отявлен интроверт като мен това си беше предизвикателство. Но също и най-неочаквана награда, тъй като в такива условия лесно и бързо се създават добри приятелства.

Какво ново научи по време на престоя си там – за себе си, за хората, за света изобщо?

С изненада открих, че светът е всъщност много, много голям. Покрай многото ми прескачания от Дaунъндър до Европа и обратно се бях позаблудила, че планетата е едно голямо село, но ходенето до Антарктида ми припомни колко необятен е светът и колко малко знаем за него всъщност. Цивилизацията е завзела много малка част от него и с присъщата си арогантност смята, че е покорила цялата природа. Нищо подобно! [[quote:0]] За пореден път се убедих, че интересни, изключителни хора могат да се срещнат навсякъде. Дори в Антарктида. Не само в Антарктида. Че хората навсякъде по света са добронамерени и имат силен инстинкт да си помагат. За мен беше голямо удоволствие да съм част от сплотеното семейство на интернационалната антарктическа общност и да съм свидетел на невероятни актове на съпричастност, сътрудничество, моментално сърдечно приятелство между довчерашни непознати.

За себе си открих, че не съм чак толкова крехка и непригодна за живот в антарктически условия, както си бях самовнушила. Сега имам повече смелост да се впусна и в други приключения.

Кое беше най-важното качество, което ти помогна да оцелееш при такива необичайни и трудни условия?

Не съм сигурна. Вероятно адаптивност. Способност и съзнателно усилие да не останеш заключен в собствените си навици и мироглед, а да се опиташ да възприемеш различния начин на живот в непознатата среда. Ежедневието на антарктическата база е доста различно от това в градски условия и на всички се налага да попроменят поведението и нагодят очакванията си, за да се чувстват добре и да изживеят пълноценно красотата на приключението. Чувството за хумор също помага. Винаги. Както и готовността да се включиш в живота на групата, да помагаш с каквото можеш в ежедневните задължения и работата на учените и хората, които се занимават с поддръжката на базата. [[quote:1]] Какво би искала да кажеш на всички жени, които си стоят в къщи и сами себе си убеждават, че е трудно, ако не и невъзможно, да сбъднеш мечтите си?

Ще цитирам двама интересни мъже: Хенри Форд, който казва, че „Ако си мислиш, че можеш, и ако мислиш че не можеш, и в двата случая си прав.“ Докато си казваме че не можем, че няма как да стане, то тогава наистина не можем. И никой не е в състояние да ни помогне. Виж, ако си кажем че можем, тогава ... е, тогава започва да става страшно, но и интересно.

И вторият цитат е на любимия ми Марк Твен: “След 20 години ще съжалявате повече за нещата, които не сте направили, отколкото за тези, които сте направили.“ На мен ми отне години, десетилетия да схвана колко е абсолютно прав. Опитаните неща, дори неуспехите и болезнените провали са просто уроци на живота. След тях ставаш, поотупваш се от прахта и продължаваш по-силен и по-опитен. Но пропуснатите възможности са тези, които ни преследват и ни болят дълго. Завинаги. Освен ако не решим някой ден, че никога не е късно да опитаме все пак...

Какви други приключения замисляш за в бъдеще? [[more]] Честно казано не знам. За момента се старая да съм по-тиха от водата и по-ниска от тревата. Трябва ми малко време да реанимирам и освен това имам книга да пиша. А писането става с търпеливо къртовско бачкане над клавиатурата, не с гонене на Михаля :).

А ще има ли „На юг, в Антарктида” или нещо подобно? Много ни се иска да я прочетем.  

Засега работното заглавие е „На юг от разума“. Пече се. На бавен огън.

 

За автора: Казвам се Гери и съм пътешественик-ентусиаст. Където и да ходя, все не ми стига. Иска ми се да прегърна света и хората в него, да ги опозная и да науча всичко за местата, културите и начина на живот. Всичко научено от непознати хора в непознати страни, цялата мъдрост събрана и цялата радост изпитана се опитвам да пресъздам в блога си. Идеята, с която създадох „When Woman Travels“, е да се представя женската гледна точка и да бъде полезен на жените като цяло при техните пътувания. Защото ние, жените, сме любопитни и жадни за познание същества, а знанието за света е най-добрият начин да опознаеш самия себе си.