ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Да поговорим с Калин Терзийски

Да поговорим с Калин Терзийски
Търсехме дълбок, болезнено откровен и вдъхновяващ мъж да попълни момичешкия ни лексикон. Спряхме се на Калин Терзийски като всеобщ любимец и той взе, че се съгласи да си поговори с нас. В резултат се получи един ритмичен разговор от лековат женски въпрос, последван от тежък мъжки отговор, глуповат женски въпрос – тежък мъжки отговор... и така да края. Забавлявайте се!

Когато бях дете... 

Бях спокойно-неспокойно дете. От време на време бях много буен и весел, но в по-дълги периоди бях тих и умислен. Даже потиснат. Във веселите периоди тичах по градините с пръчка-сабя в ръка, предвождах децата в разни диви игри. В тъжните периоди четях много книги и рисувах много.

Ти кога разбра, че си умен?

Още не съм. Естествено – имам някакво вродено чувство за превъзходство над всички хора – но кое ли момче го няма? Шегувам се (но като се замислите, ще разберете колко сериозно звучи това). Но, още не съм преценил дали съм много умен или доста глупав. Дори не мога да преценя дали съм чувствителен или по-скоро – безчувствен. Единственото нещо, в което съм почти сигурен е, че единственият човек, който е аз в тоя свят, съм именно аз. Само аз съм си аз, разбирате ли? Никой друг освен мен не е моето аз. Това звучи абсурдно просто и всеки си въобразява, че знае това. Но всъщност – малко са хората, достигнали до това прекрасно прозрение. Когато разбереш това – изумяваш се и цял живот си изумен.

Глъч или тишина?

Много държа на тишината. Но не потискащата тишина на пълното усамотение. Обичам тишината, която създават кротки и умни хора. Около себе си. Обичам места, където има много хора, но те са спокойни и възпитани.
 
Думи с любов или рецепта за антидепресанти?

И едното, и другото. Когато човек е болен – има нужда от хапчета. Да не митологизираме тия пусти антидепресанти. Те не са хапчета за щастие. Те са чисто и просто нещо като аспирина. И твоят въпрос е нещо като „Аспирин или думи с любов?” Всички имат нужда от думи с любов, но когато ги болят мускулите – и от аспирин. Съответно -  когато имат депресия – от антидепресанти. Не бива да се бърка - депресията не е обикновена тъга. Тя е заболяване на ...сложно е да се обясни, но да речем – заболяване, предизвикано от нарушения в биохимията на мозъка.

Жената е …

Човек. От тая част от хората, която повече чете книгите ми – да речем. Хаха. И това е една от причините повече да общувам с жени. Харесвам жените. Има нещо героично в тях. Харесва ми тяхната двайсет или повече вековна борба за равенство. Харесват ми думите на Джон Ленън – жената е негърът на света. Тоест – тя е този, който е подценяван и обиждан, а сега намира мястото си и отстоява правата си. Вижте каква аналогия: Джими Хендрикс е негър, Дженис Джоплин е жена. Те са двама от най-любимите ми.  

Ако мъжете можеха да говорят, щяха да....

Някои могат. Примерно аз. Ако искате да разберете – гледайте мене.

Светът е голям и шарен, а аз......

Съм малък и сив. Искам да съм спокоен човек. 

Бих искал да мога...

Самата дума искам от доста време насам ми е малко съмнителна. Всяко желание води към страдание. Алчното и непрекъснато искане на това и онова води човек във вечната клопка. Завист, злоба, агресивност, алчност и така нататък. Бягам от това. Примерно – бих искал да се науча да се задоволявам напълно с това, което имам. Но и това умение, и тази самоовладяност, разбирате ли, не я искам ожесточено и страстно. Искам да съм спокоен и невъзмутим. Но и това не го искам страстно и мъчително. На какво ви прилича това? Дзен.

Ако всичко е против мен, то....

Едва ли това Всичко въобще се интересува от мен. Въобще – само дечурлигата си въобразяват, че някой на този свят им обръща внимание. Детето е научено от родителите си да се чувства като център на вселената. И да си мисли, да речем, че Всичко иска да го прецака. Този въпрос, сам по себе си, показва такъв начин на мислене. Вижте - никой на тоя свят не се интересува от нищо, освен от себе си. Това е ясно. Но забележете – това въобще не ни пречи да бъдем добри хора. Човек прави добрини именно мислейки за себе си. Защото иска да бъде добър. Той, самият той - да бъде добър.
 
Когато съм най-щастлив, тогава... 

Съм най-тъжен. Защото щастието ще свърши.

Има ли полза от мълчанието?

Нямам представа. Сигурно има, защото човек тогава може да се посъбере, да помисли по-внимателно. Но аз никога не мълча. Аз вечно разговарям с хората в главата ми. А те са умни и доста заядливи.

Ако не сега, кога?

Никога. Или утре, вдругиден, тая седмица, когато ни падне...Спокойствие!
 
Когато остарея...

Ще се мисля за млад. Ще съжалявам за младостта. Ще търся щастието - както сега.

Какво трябва да оставиш да умре днес, за да се роди нов живот утре?

Всичко, на което му е дошло времето да умира. Примерно – днешният ден. Не мога да задържа днешния ден. Нека умре, нека си ходи.
 
Как правиш изборите в живота си? 

Воден от чувство за Божия промисъл.
 
Накъде пътуваш?

Към Банкя, към морето, към Пловдив, към Младост Полигона. А в метафоричен смисъл – към старостта.

А с кого?

С всички хора от моето време. Ако не сте забелязали – сега всички ние сме един отбор, една смяна. Седем милиарда. Заедно ще остареем – почти в едно и също време. И после горе-долу заедно ще умрем. С няколко години разлика. И ще дойде нова смяна. Разбирате ли – всички, които живеем сега, след петдесетина или най-много седемдесет години вече ще сме си отишли. И на света ще има нови хора. Новата смяна в стария хотел Свят. И те също ще си въобразяват, че са единственитe хора, които са живели на това място. После и те ще си отидат.
 
Къде е у дома? И колко често се прибираш там?... 

Още не знам, честно казано, къде е у дома. В рая, надявам се.

Редник или генерал?...

Аз, честно казано, съм капитан от запаса. Или поне бях – като лекар. Но ако се съобразя с детската метафоричност във въпроса – предпочитам да съм нещо като...да, точно като капитан. Тоест – нито редник, нито генерал. По средата. Войскови писател. Или художник. В гранични войски бях близо шест месеца художник- украсявах граничните застави. Харесваше ми – беше много странно и романтично.
 
Ще настъпи ден, когато...

Ще настъпят много дни, в които...