Твърдо вярвам, че всички хора се раждат на този свят с мисия, но малко от нас успяват да разберат каква е тя. Познавам Катерина Стоянова от близо една година и категорично мога да кажа, че тя е от хората, които са наясно със своята мисия. Да помага на хора, търсещи закрила е не само неизменна част от нейния живот, но и част от голямото й сърце, което винаги търси справедливост. И неслучайно нейната личност често ми напомня за една от най-фундаменталните формулировки на моралния закон според Кант: “Постъпвай така, че да използваш човечеството, както в свое лице, така и в лицето на всеки друг, винаги като цел, никога само като средство.”
Кога и как започна да се занимаваш с доброволческа дейност в сферата на защита и подкрепа на бежанците?
Всъщност първите ми стъпки в доброволчеството бяха свързани именно с бежанци. През 2008г. попаднах на летните доброволчески лагери на Service Civil International и се свързах с българския клон на организацията Си Ви Ес – България. Кандидатствах за лагер в Полша, приеха ме и така прекарах две седмици, заедно с още 8 доброволки, в лагера за чеченски бежанци в Линин, близо до Варшава. Върнах се страшно заредена и мотивирана да доброволствам в България и така до днес.
Доброволчеството е като снежна топка, която се търкаля. Забавно е, когато топката се търкаля надолу, трудно е, когато понякога трябва да я буташ към върха. Колкото повече се търкаля, толкова по-голяма става и неусетно те увлича със себе си, движиш се скоростно и виждаш как малките дела всъщност стават големи в очите на тези, на които помагаш.
По какви проекти работиш тук в България?
Всичко, свързано с бежанците в Си Ви Ес – България, минава през моите две ръце (смее се).
Шегата настрана, през 2011 г. станах един от координаторите на The Refugee Project, проект, по който работим в сътрудничество с Каритас София. В началото участваха 7 доброволци, за сравнение тази година през проекта са минали над 55 човека. Проектът се развихря на територията на Интеграционния център за бежанци в Овча Купел и освен ежедневна работа включва и организирането на работилници, екскурзии, чествания на различни празници. Организираме благотворителни акции и кампания, с които подпомагаме дейностите си. След Нова Година ще стартираме и два нови проекта (единият от които е международен и включва над 6 европейски страни), свързани с опазване на човешките права и борба с ксенофобията.
Друга страна на доброволческото ми "аз" е координирането на доброволци в рамките на Международния София Филм Фест – най- престижният, мащабен и интелигентен филмов фестивал в България. Това се превръща в страст, която не те пуска да си тръгнеш. Всеки фестивал ми е последен и така вече трета година.
Ти си част и от работната група Syria WG, разкажи ми малко повече за нея.
Работната група се роди в Service Civil International през май тази година в отговор на нестихващата криза в Сирия. Една от основните цели на групата е да повиши осведомеността на обществото относно случващото се в Сирия като разработи конкретни семинари, кампании и проекти за подпомагане на сирийските бежанци. Групата има неформален международен характер и вече има първия си реализиран проект: The Pathfinder Mission – мисия, в една от съседките на Сирия - Йордания, където има над 500 хил. бежанци. Участниците в този проект бяха от четири различни страни: Холандия, Великобритания, България и Италия, като българските представители бяхме двама – аз и Стойчо Китаев.
Посетили сте и най-големия лагер за сирийски бежанци Za’atari близо до град Мафрак, какво видя там?
Прекарахме един ден в лагера, който е в пустинята, близо до границата със Сирия. Никога няма да забравя момента, в който колата наближи лагера и от хълма видяхме безбрежното море от бели палатки – лагерът е огромен, в него има над 120 хиляди бежанци. Гледаш и целият настръхваш.
Там бяхме благодарение на организацията Relief International, една от основните им дейности е да подпомагат обучителния процес. На територията на лагера има няколко училища, а децата в класна стая са над 90. Много деца напускат училище, за да работят. Организациите се борят да върнат децата и младежите в класните стаи и да ги насърчат. Това е доста трудна задача, имайки предвид тягостното положение.
Навсякъде се усеща задушаващия прах, жаркото слънце и безвремието, духът на хората е смазан от решетките, които са навсякъде и от тежките условия. През зимата температурите в пустинята падат рязко вечер и има много случаи на замръзване (даже смъртни) или наводнени палатки. Разказаха ни, че миналата зима хората в лагера са се нанесли във фургоните на училищата, за да не замръзнат децата им. Епидемиите от хепатит са често срещано явление, водата е много оскъдна и се носи в големи контейнери, от които хората могат да си наливат.
Толкова ли е страшно?
Като цяло лагерът е добре организиран (ръководи се от Върховния комисариат за бежанците към ООН) и на територията му действат много неправителствени организации, но за съжаление се е превърнал в един параграф 22. Бизнес за мнозина – най-вече трафиканти, които срещу заплащане помагат на хората да избягат от лагера. В лагера има и така наречените „шабииха“, бабаити рекетьори, които тероризират хората, но могат и да взимат под покровителството си отделни семейства. По този повод доста ни бяха наплашили, че лагерът е опасно място. Определено не можеш да се разхождаш свободно, но освен изолираните инциденти, които ги има на всяко място със струпване на такава маса от хора, всички ми се сториха дружелюбни и мили. Ако бях на тяхно място не знам как бих се държала, липсата на свобода и преживяното сломяват човешкия дух и могат да променят човека до неузнаваемост. Бих искала да няма места като Za’atari...
Можеш ли да направиш съпоставка между бежанската криза в Йордания и положението тук в България?
Бежанската криза в Йордания, Ливан и Турция е факт, цифрите го показват. Но да се прави съпоставка с България е смешно, дори нелепо. В България бежанска криза няма – има криза за институциите, които трябваше да подходят към проблема стратегически, а не да разчитат на случайността. Политическото безхаберие в страната ни не е ново явление, просто ситуации като тази с бежанците у нас ни го припомнят.
Какво е посланието, което искаш да разпространиш?
Няма гаранция, че ако днес живееш в мирна и спокойна среда, утре няма да се събудиш от звуците на сирените. Животът е непредсказуем, конфликти като този в Сирия го доказват. Бих искала да кажа на онези, които искат да помагат, че топлата дума, отделеното време и подкрепа стоплят също толкова колкото и дрехата. Всички сме хора, независимо от цвят на кожата, религия и националност, болката ни е еднаква, мъката ни е еднаква, мечтите ни са еднакви, любовта ни е еднаква! Благодаря на всички доброволци, които са допринесли за каузите, които сме прегърнали.
Гледайки какво се случва в България в момента се сещам и за една мисъл, която прочетох наскоро: “Ние строим твърде много стени и твърде малко мостове”. Бих искала да пожелая на хората да строят повече мостове, които да ни водят един към друг.
