Лица

Киното в училище, или как се учим да задаваме въпроси

Между Париж, Лондон и Дерманци

Киното в училище, или как се учим да задаваме въпроси

Снимка: Цвета Арнаутска

Две дами, занимаващи се с кино за деца. Наивни момичета, наскоро завърнали се от чужбина, или новите лидери на България? Ето кои са те: Ралица Асенова е координатор на кинообразователните програми CinEd – Европейско кинообразование за деца и младежи, иницииран от Френския институт в Париж, и „Киното, сто години младост“, инициатива на Френската национална филмотека, и е отговорна за успешното им прилагане в България. Параскеви Карагеоргу разработва най-големия социален кинопроект за млади хора на лондонската продуцентска къща Doc Society, в партньорство с BBC. Работила е в киноиндустрията в Полша, Словения и Белгия като програматор и кинокритик. Завърнала се в България, тя е независим продуцент на игрално и документални кино и програматор на фестивала София ДокуМентал, който имаше първото си издание през 2020.

С какво се занимава сдружение Арте Урбана?

Ралица: С кинообразование. Със съоснователя, Димитър Узунов, се познаваме още от студентските ни години в Париж и доста естествено пренесохме работата си в България. Преди 5 – 6 години инициирах идеята за кино в училище, която започна с фестивала “Срещи на младото европейско кино”. След това си дадохме сметка, че един път в годината просто не е достатъчно. Започнахме да организираме ателиета и стигнахме до етап, в който проектът вече е по-голям от нас самите. 

Какво представляват тези ателиета и програмите, които правите? Показвате филми на децата и ги учите как да правят кино?  

Параскеви: Имаме подбрана селекция от европейски филми. Организираме дискусия преди, по време и след прожекцията и правим упражнения. В партньорство със Синед, организираме "Началото на киното”, където показваме филми на братята Люмиер. В други програми, например “Киното: 100 години младост”, децата правят упражнения, свързани с киното.

Главната цел е заснемането на техен авторски кратък филм, който после се показва на фестивал в Париж.

Един такъв филм, “9 + 1”, отиде и на “Златна роза”. 

Какви са децата, с които работите? 

Ралица: За мен е много важно разграничението между кликването и гледането на един филм, неговото разбиране и анализ.

Стараем се особено да достигнем деца извън големите градове,

защото там няма почти никакъв достъп до качествено културно съдържание. 

Къде сте провеждали ателиета досега? 

Ралица:  От началото на тази програма сме организирали прожекции и ателиета в над 40 населени места в България. Те са насочени едновременно и към учениците, и към учителите, защото, ако искаме да достигнем до повече деца – това неминуемо означава и работа с учителите. 

И още...


Какво се случва в село Дерманци? 

Параскеви: Дерманци е място, от което – дори чисто инфраструктурно – не е лесно да се стигне до големия град.

Затова повечето деца там никога не са ходили на кино, камо ли пък да са гледали европейски филми.

Там вече огромна част от учениците от 1 до 7 клас са били или са част от тази кинообразователна програма. Те са непривилигировани, особено в сравнение с връстниците си от София. Но имахме среща с колеги от Англия, Франция и Германия и след като направихме сравнение, установихме, че нашите деца се справят блестящо. Тоест необходимо е да се положи усилие и да им се отдели време. Просто да им се даде шанс. 

С какво помага киното? 

Ралица:  На артистичното образование в България се гледа като на нещо второстепенно, а е доказано, че децата учат по-добре, занимавайки се с изкуство.

Децата, които се занимават с музика, театър, кино, живопис, стават по-успешни, каквото и да решат да учат.

Нашата цел не е всички да стават оператори, актьори и режисьори, а да създадат чувствителност относно кое си струва и кое – не. Качественото кино е например едно оръжие срещу чалга културата. То дава и знания. Наскоро прожектирахме филм, свързан с войната в Югославия на ученици в 11 клас, които не знаеха кой е Милошевич и не бяха чували каква война е имало на 150 км от тях. Но основният фокус е креативността, творческото мислене. Уменията, които ни правят различни от машините все повече ще се търсят. 

Параскеви: Образователният процес е скучен. Децата са толкова визуални! От една страна учат чрез гледане, от друга страна - чрез игра, чрез практика, докосване. Не да седят по 6 часа на един чин и да слушат. 

Има ли институции, които ви подкрепят? С какво се сблъсквате?

Ралица: Някои от тях са Столична община, Френският институт, Национален фонд “Култура”. Интересното е, че институциите са много ангажирани на локално ниво. Например, правим проект в Кюстендил и там ни подкрепят читалището, килийното училище, общината… 

Според мен най-големият проблем е, че липсва координация.

Липсва такова звено, което да обединява културата и образованието, с което да си сътрудничим. 

Параскеви: Един проблем, с който се сблъскваме, е, че самите учители, които се вълнуват и искат да се включат в работата, не са подкрепени от системата. Ето например, един от нашите преподаватели трябва да си вземе отпуск, за да води ателиета за други учители в друго училище. Малко е безумно, че не се поощрява устойчивото развитие на такива модели. Ако има разработена система, до която учителите да имат достъп, ще бъде много по-лесно. Вместо да се финансира малко тук, малко там. И така се получава, но на отделни, малки места, както ние го правим. 

Ралица, ти в момента си в Париж, а Параскеви се е завърнала от "пред-Брекзитна" авантюра в Лондон. Може ли да направим сравнение и това помага ли? 

Ралица: Кинообразованието във Франция е много развито и въпреки това, само 35% от децата успяват да се възползват. Това показва, че нищо не става бързо. Първо трябват извънкласни дейности, след това киноклубове и после интеграция в самата учебна програма.

А Лондон и предградията? Какво е положението?

Параскеви: Има много възможности – най-малкото заради Британския филмов институт, който е базиран в Лондон. Но там има голямо разделение между децата от центъра, децата от средната класа и децата от семейства с по-скромни възможности, които живеят в периферията. Това, което ми направи най-голямо впечатление, е, че в Лондон работих с хора, които са участвали в такива програми като деца от предградията и съответно са се измъкнали оттам, или хора, които са открили изкуството така. Сега се връщат, за да предадат нататък.

Така колелото се завърта и има развитие. 

Ралица: Българското образование иска реформи, които след 1 – 2 месеца да дадат някакъв конкретен резултат. При заниманието с изкуство няма достатъчно инструменти за измерване на влиянието и освен това, то отнема време. Всеки, който се е занимавал с изкуство, знае колко време отнема да научиш една роля, да нарисуваш една картина. Това е една причина защо образованието не се обръща по-задълбочено към изкуството. 

Като говорим за въздействие, как си представяте тези деца след 10 години? 

Ралица: На първо място, ще продължават да учат и да са любопитни. Представям си ги като бъдещите активни граждани на България. Имам вече двама "дипломирали се" от програмата – единият учи в НАТФИЗ, другият в НБУ. Но дори и да не се занимават професионално с изкуство,

най-важното е да продължават да си задават въпроси. 

Параскеви: Да открият своя глас, да могат да се изразяват. Филмите са провокация за критично мислене, не само към изкуството, а към всичко, което ни заобикаля.