Лица

Красимира Иванова: „Да се нарека актриса след един филм, е много несериозно“

Как едно момиче от ромски произход все още се бори с предразсъдъците и живее напук на тях.

Красимира Иванова: „Да се нарека актриса след един филм, е много несериозно“

Снимки: Марияна Петрова/ mamury photography

От броени дни по кината вече се излъчва филмът „Снимка с Юки“, който аз гледах като част от програмата на изминалия София Филм Фест. Българската лента спечели наградата на публиката. И ако някой от вас вече го е гледал, със сигурност е запомнил онези стъклени сини очи, които се появяват на екрана няколко пъти. Очите на майката, току-що загубила едно от децата си. Очите, които изрязват и болка, и безсилие, и примирение. Затова исках да се срещна с Красимира Иванова, която влиза в ролята на съпруга на героя на Серафим Тодоров, да ги видя на живо тези сини очи. Днес ви срещам именно с нея – едно смело момиче, което въпреки че не е професионална актриса, успява да изиграе въздействащо епизодичната си роля, а отвъд нея говори открито за живота си и за всички трудности, с които не спира да се сблъсква.

Подобно на героинята си и Красимира е от ромски произход. И ако темата не й е чужда, то персонажът й никак не се доближава до нейната същност. И не само защото тя никога не се е оставяла да бъде потискана и примирена. Във филма попада по покана на Йоана Илиева, която е кастинг директор и която я съветва да се появи на пробите негримирана и несресана. Явно това проработило, защото Красимира била избрана, въпреки че нямала почти никакъв опит, само някой и друг видеоклип или реклама, в които е била само статист.

„За мен беше интересно да изиграя ролята, но много се притеснявах дали ще се справя. До този момент не ми се беше налагало да казвам реплики“, споделя тя и признава, че никога не си е мечтала да стане актриса, но Йоана Илиева успява да я запали по киното. Благодарение на целия екип на „Снимка с Юки“ обаче успява да се справи, дори в моментите, в които не вярвала, че ще успее. Най-голяма подкрепа и опора получила от самия Серафим Тодоров, с когото не се познавала преди това, но се оказало, че имали доста общи познати. „Както и музиканите, които свирят във филма. Те са ме познавали като мъничка покрай моите роднини.“

Отвъд персонажа и филма животът на Красимира е много цветен, но и много труден. Наскоро се е завърнала в България, след като няколко месеца е живяла в чужбина – малко в Белгия, малко в Холандия. Причината ли? Поредният опит да открие по-добър живот, по-добра работа, повече сигурност. Нейните братя и сестри от години са пръснати из Европа – едната й сестра живее в Англия, другата в Белгия, единият й брат пък е в Германия, а другият – в Холандия. Да се съберат на едно място е трудно, много трудно, но въпреки това успяват да запазят сплотеността помежду си. Да се подкрепят, независимо в кой район на географската карта се намират.

И въпреки че някъде по пътя, далеч от България, Красимира среща любовта, тя се връща отново, защото тук е най-голямата й любов – дъщеря й, която в момента е на 14 години. Още преди години обаче, когато се разделят с баща й, малкото момиче отива да живее с него в Ловеч. Най-доброто за детето – това били думите, които си повтаряла Красимира, за да вземе решение, което е трудно за една майка. „Много се гордея с нея. Много й върви училището. Харесвам компанията, с която се движи. Има една особена връзка между нас и тя ме разбира. Когато се напрегна, тя ми казва: „Не се притеснявай, много добре знаем защо се случва всичко това. Знаеш, че съм в добри ръце. Знаеш, че няма да направя нещо лошо.“ И във всички възможни свободни дни или дъщеря й пътува до София, или Красимира ходи до Ловеч, за да са заедно. Колкото, толкова. 

Кой е бил най-трудният ти момент?

Много бързо ми се наложи да порасна, когато леля ми почина в ръцете ми. Бях на 15 години. Бяхме аз, баба ми и баща ми, когато дойде линейката. Беше получила инфаркт на миокарда и тогава осъзнах, че няма как да оставя майка да гледа как детето й умира, нито брат – сестра си. Избутах ги от стаята и се наложи аз да я държа, докато я интубират. Това е моментът, в който пораснах. Скоро след това загубих баба ми, после баща ми, а 11 месеца след него се спомина и майка ми. Точно тогава се бях разделила с бащата на дъщеря ми и правехме планове с нея – да дойде в София, за да ми помага с детето, за да мога аз да работя. За съжаление, точно преди да дойде, почина. Може би тогава се почуваствах най-безсилна. От една страна изгубих майка си, от друга страна изгубих и детето си. Не, че я губех, но мисълта, че няма как да сме заедно, е смазваща.

Ти на колко години се отдели от семейството си?

На 18, но отделила е силно казано. При нас няма отделяне. Ние сме много сплотени, независимо кой къде живее. Непрекъснато някой звъни да ме пита къде съм, да ми сподели нещо. Едно време този контрол ме дразнеше, но с годините все повече имам нужда от тях и ми е мъчно. Усещам липсата им и се чувствам сама. Макар че имам и много приятели, които са невероятни и са хора, от които постоянно се уча.

Не се притесняваш да казваш, че си от ромски произход.

Не. Не смятам, че трябва да се притеснявам и че има нещо срамно в моя произход, защото има и цигани, и цигани. Както има и българи, и българи. Важно е човекът да бъде чист, праволинеен и да спазва правилата.

Има още...


Толератни ли сме наистина българите?

Не. Смея да твърдя, че тук все още няма толерантност. Има много предразсъдъци и се слага общ етикет на абсолютно всички. Не казвам, че всички цигани са добри. Да си говорим честно, има много, които не са. Седят, раждат деца, женят се млади и чакат държавата да ги храни. Това е много грешно и смея да обвиня политиците ни, че са го допуснали. Ако законите са еднакви за всички и се спрат помощите им, дали тогава ще имаме този проблем. За мен това не е нормално. И ако не се вземат спешни мерки, ще стане още по-страшно в България. Аз не искам дъщеря ми да расте в подобна страна. Не искам. Но не искам да си сменям държавата, аз обичам България. Това, че съм циганка, не означава, че не мога да бъда родолюбец, че не знам кои са Христо Ботев и Васил Левски или че не съм им чела стиховете. Никой да не ми обяснява за европейски фондове, интегриране, защото интеграцията става с твърда ръка.

Не може да се дават стипендии на деца, само защото ходят на училище. Ето това създава етнически конфликт, защото по този начин другите деца се чувстват дискриминирани, поражда се омраза и тя им се насажда от малки.

А твоята дъщеря как се чувства?

Тя се чувства добре. Баща й е българин. Като беше по-малка, някой й беше казал, че циганите са лоши и тя дойде при мен и каза: „Мамо, аз не искам да съм циган.“ И тогава хем ти става тъжно и искаш да се разплачеш, хем ти става смешно, защото това малко дете дори не може да произнесе правилно думата. После се замисляш колко е сбъркана цялата работа и се чудиш къде грешим ние, хората.

Къде виждаш бъдещето й?

Честно казано, виждах бъдещето й в някой университет в чужбина, но май това бъдеще няма да се случи. В момента учи в техникум в специалност „Контрол по храните“. Много обича готвенето. Толкова е запалена. Освен това свири на флейта. Но и в двете неща се справя добре. Но генът си ген. Баща ми беше музикант във военната духова музика. Когато тя свири на флейта, го прави точно като баща ми – начинът, по който сяда, по който си подготвя инструмента. И винаги плача, защото виждам баща си. Дори съм пропускала нейни концерти по тази причина. Когато казвах на сестра ми, тя мислеше, че драматизирам, но когато я видя – и тя се разплака.

Ти като малка каква искаше да станеш?

Покрай сериала „Спешно отделение“ бях решила, че ще ставам хирург, но един ден паднах и прокървих много лошо, още имам белег. Мисля, че тогава се отказах. След това исках да стана журналист, но така се стекоха обстоятелствата, че нямаше как да запиша висше образование. Но никога не е късно. Знае ли човек. Сега ми хареса това да пресъздам даден персонаж и си казах: „Може би това е моето“. Дори обмислях дали да не започна да уча това. Защото сега да се нарека актриса след един филм, е много несериозно. Има толкова хора, които са отдали живота си на учене, труд и това би било обидно към тях. Мислех това да запиша, но се случи така, че трябваше да замина. Да се опитам да си оправя живота. Но ще видим. И на мен ми е интересно какво ще стане.

В чужбина по-толерантни ли са хората?

Не знам, но поне не го показват толкова открито. Когато им кажа, че съм циганка, те се изненадват, защото съм бяла и имам сини очи. А и трябва да добавя факта, че от година и нещо съм мюсюлманка, а съм израснала в силно вярващо християнско семейство.

Защо тогава прие исляма?

То си е в мен от много отдавна. Има много общи неща между Корана и Библията, човек просто трябва да избере в какво да вярва. Най-истинското е това да си добър човек. Да внимаваш какво правиш, да не нараняваш другите, да знаеш, че всичко се връща.

Но какво те провокира да избереш друга религия?

Отдавна се информирах, четях и сънувах един сън, беше свързан с мен като усещане. Събудих се и си казах, че това искам. Усещах как хората се променят и изпитах нужда самата аз да се скрия. Бях готова да си сложа кърпа на главата.

Но в България това не се възприема добре, защото когато носиш кърпа е още по-трудно да си намериш работа, веднага ти слагат етикет: „О, тя е мюсюлманка.“

Т.е. ти си носила в някакъв момент кърпа?

Да. Но и в Библията го има това с покриването на косата, което в религията е нормално, независимо дали е християнство или ислям. Не смятам, че е толкова фрапиращо. Да, сега съм гримирана и някои ще сметнат това за двулично от моя страна, но за мен е важно как се усещам, а аз се чувствам добре, по-спокойна съм.

А семейството ти как прие това?

Е, в началото бяха шокирани, но се примириха. Ние сме семейство, в което всичко си казваме. Дори и да се караме, много се подкрепяме. Бързо ни минава.