ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Крис Захариев: „Ние не сме бъдещето, ние сме настоящето, затова останах“

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Срещаме се само дни след официалната премиера на новия му късометражен филм „Див чесън“, но може би мнозина от вас вече са чели книгата или са гледали уеб поредицата му „Да се изгубиш нарочно“. Влогър, режисьор, артист – Крис Захариев е вдъхновяващ с посланията, които иска да предаде, и заразителен с енергията, която влага в нещата, които прави. И най-важното е, че иска да ги прави тук, в България. Какво задържа едно 21-годишно момче в държава, от която много млади хора бягат, как се изправя след бурите, които преминават през живота му и защо понякога наистина е важно да се изгубим, ни споделя самият той.

Кое е беше първо – влогърството или режисурата?

Крис: Първо беше влогърството. Това е малко дълга история, но така са се наредили нещата в живота ми, че всяко нещо води до нещо следващо, което пък отваря други възможности и врати. Като малък много си мечтаех да стана художник и влязох в гимназия за изобразителни изкуства. Там пък се запознах с хора, които се занимаваха с хип-хоп танци и аз също започнах да танцувам. Така започнах да снимам първите си видеа, защото исках да видя как изглеждам отстрани. Тогава реално се сблъсках със снимането на видео, с обработката му. Танците дойдоха и минаха, но това, което ми стана интересно, беше именно монтирането и снимането на видеа. Въпреки това продължих с рисуването и кандидатствах в Художествената академия и както си мечтаех 12 години да стана художник, още на изпита усетих, че не се чувствам на мястото си. Не можех да си представя в този момент да рисувам някакви неща в следващите 4 години. Правеше ми се много повече. Приеха ме, но реших да кандидатствам в НАТФИЗ, приеха ме. И така започнах с режисурата.

Влязох там единствено с опита ми от влоговете и сега излизам, влюбен в киното.

Късометражният ти филм „Див чесън“, който гледахме съвсем наскоро, е твоят дипломен проект. Как се случи създаването му?

Крис: Миналата година имахме задача за късометражен филм по разказ, т.е. написах сценарий върху вече написан разказ, докато тази – трябваше да бъде по оригинален сценарий, имахме тотална свобода. Много се чудех каква история да разкажа и пробвах различни. Написах няколко драфта, които така и не продължих. Исках да разкажа история, която да ни напомни, че в нас винаги имаме силата да започнем отначало, независимо в колко лоша ситуация сме се вкарали ние самите. Утре винаги е нов ден и слънцето винаги ще изгрее. Това беше вдъхновено от мои периоди в живота, в които доста неща се разместиха. Аз самият се бях вкарал в една ситуация, в която се чувствах много зле, без мотивация. После осъзнах, че нещата не са чак толкова лоши и винаги мога да започна да градя наново приятелства, взаимоотношения, връзки. Това послание много дълго време се чудех как да „го облека“, каква да бъде историята. И след като написах различни варианти, се спрях на тази, която е в момента. Много мои колеги се шегуват, че не е филм на Крис Захариев, ако няма влакове и баби. Да, и в този филм има, но това съм аз.

Имаше ли нещо конкретно, което успя да ти върне мотивацията тогава?

Крис: При мен се случи така, че в период от месец и половина-два се разделих с приятелката си, трябваше да напусна работа, защото се смени целият екип и вече не бях нужен, в университета останах на поправка, проекти, които щяха да бъдат финансирани от телевизията и изглеждаха престижни, пропаднаха. И в един момент някакви мечти, идеи, планове се сринаха. Чудиш се за кое да се хванеш, защото всичко, което си мислиш, че е там и е било сигурно, изведнъж се оказва, че не е. На мен много ми помогна да се измъкна личната вяра – да успея да видя, че въпреки бурята, в която се намирам, усещам, че Бог е с мен и не съм сам. Това ме накара да мисля в перспектива, че след една година тези проблеми няма да са толкова големи, колкото изглеждат сега, че ще ми се случат хубави неща. И годината, която последва, беше една от най-хубавите.

Може би понякога трябва да ни се случват някакви бури, за да ни разклатят и да видим кое реално има смисъл и кое остава въпреки бурите.

Твоето име се свързва и с проекта „Да се изгубиш нарочно“, който започва много случайно. Едно пътуване с приятели се превръща в книга, в уеб поредица и в документален филм, който можем да видим сега на фестивала Cinelibri?

Крис: Беше много интересно преживяване. Когато ми хрумна идеята за „Да се изгубиш нарочно“, не си представях, че може да стигне дотук. На първо място за мен беше любопитството към приключение заедно с двама от най-добрите ми приятели, без никакъв план, в забутани български села. Две години по-късно, след като започнахме да пътуваме, направихме уеб поредица, филм, книга, спечелих наградата „Будител на годината“ за този проект, след това спечелих награда за най-вдъхновяваща млада личност на България. Неща, които дори не съм си представял, когато започнах да го правя, но се радвам, че това по някакъв начин запали младите хора. Често ми попадат пълни имитации на това, но мен ме радва, защото идеята ми беше и все още е да запаля любопитството на младите хора да пътуват из непознатата България. Ние сме деца на света, да пътуваме навсякъде, е по-лесно от всякога. Така че – за мен беше ценно, преди да тръгна по света, да мога да видя родното си място.

Този проект продължава ли?

Крис: Ние направихме едно голямо пътуване, което прерасна в този проект. Сега работим по едни бонус епизоди. В същия състав заминахме за Мароко, там си направихме един road trip из тази част на Африка и сега мисля за формáта, с който да разкажем това приключение. Иначе мисля за много нови проекти, опитвам се да жонглирам между това да бъда добър и креативен влогър пред камера и това да бъда добър и креативен режисьор зад камера. Те са малко различни сфери, различни начини, по които трябва да се докажеш, но е предизвикателство.

Има още...

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...