ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Крис Захариев: „Ние не сме бъдещето, ние сме настоящето, затова останах“

Крис Захариев: „Ние не сме бъдещето, ние сме настоящето, затова останах“

Снимките са от снимачната площадка на филма "Див чесън"

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

В кое от тях откриваш по-голямо предизвикателство?

Крис: За мен бяха ценни тези години в НАТФИЗ, понеже да уча за режисьор, ми помогна да бъда по-добър влогър. И бидейки влогър, преди да уча, ми помогна с режисурата, така че двете неща много добре се допълниха и продължават да се допълват. Предизвикателството във влоговете е, че алгоритмите на социалните мрежи постоянно се променят. И от теб като творец се изисква да имаш постоянно съдържание, което да качваш, а така лесно можеш да попаднеш в категорията „количество пред качество“. И колкото и да се трудиш, ако не спазваш трендовете, трудно можеш да стигнеш до голяма публика. Така че за мен предизвикателството от самото начало е да не се влияя толкова от трендовете, а да правя това, което гори вътре в мен.

Защото хората гледат нещо, което е модерно, а не винаги това, в което си вложил супер много усилия, се гледа.

Докато режисурата е много комплексно нещо. Трябва да бъдеш изключително любопитен и запознат с всичко, което се случва на терен, пред и зад камера. Имам чувството, че още правя първи стъпки в режисурата, но това, което ми е любимо, е материализирането на идеи и послания. Слушам доста подкасти с различни режисьори, чета и ми е интересно да разбера историите, които са ги вдъхновили за някакви шедьоври.

Прекали ли се малко с "количеството за сметка на качеството" във влогърството, защото знаем колко е актуално в момента това? Дори ако трябва да говорим за локалните влогъри...

Крис: Когато аз започнах преди четири или пет години, почти нямаше влогъри в България. Тези, които бяхме, можехме да се съберем тук на няколко маси, което беше едно щастливо време, защото всички се познавахме, някои спряха да правя клипове, други все още са най-гледаните, но имаше общество. Сега, след като всеки е влогър, стана малко като да имаш профил във фейсбук, трудно може да се създаде общество. Има някакво пренасищане, но те нещата се променят. Форматът на ентъртеймънт виждаме как от телевизия преминава онлайн. И може би занапред ще има все повече влогъри и инфлуенсъри.

Какво те задържа в България?

Крис: Рядко разказвам тази история, но след като реших да правя „Да се изгубиш нарочно“, няколко месеца преди самото заминаване, получих много интересно предложение от една телевизия в България. Искаха да снимат документален филм за българи в Щатите и тъй като вече бях правил късометражни филми в интернет, явно тези хора ги бяха гледали, ми предложиха да ми предоставят журналистическа виза за десет години, за да се заема с този проект. Снимките трябваше да започнат лятото, в което аз бях планирал да пътувам из селата. Освен виза ми предлагаха и една много добра реализация като студент по кино и всичко, за което един млад режисьор може да мечтае. Но сърцето ми беше тук и все още е. Не приех предложението и реших да следвам това, което е вътре в мен. Много се радвам, че случи така, защото виждам сега какви са плодовете на това решение.

Нямам представа къде бих бил, ако бях приел, но съм много доволен от мястото, на което се намирам в момента.

Защо останах в България? Според мен ние сме супер интересна държава, интересен народ. Тук има за какво да се бориш. Последната година и половина успях да пътувам до различни краища на света – из Европа, Азия, Африка, а след 2 – 3 седмици заминавам за Австралия. И никъде не мога да намеря място като тук. На Запад всичко вече е установено и ти ще бъдеш един от многото, докато тук можеш да се отличиш. Има каузи, за които можеш да се бориш, има нужда от гласове на млади хора. Колкото и да е малка филмовата индустрия, това е плюс, защото си на един телефонен разговор от най-добрите режисьори. Винаги можеш да пиеш по едно кафе с някой от тях. Нещо, което на Запад не си представям, че можеш да направиш. Определено има някакво креативно предизвикателство и все повече ще се развива филмовата индустрия, все по-хубаво ще става тук за младите хора. Революция се прави от млади хора. Ние не сме бъдещето, ние сме настоящето, затова останах.

Има още...

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...